— Агент Чапман вече ме информира за него, но не каза какво е търсил там.

— Няма някакво специално обяснение. Беше изпратен да патрулира в парка съгласно първоначалните ни планове. А когато министър-председателят си изкълчи глезена, просто го оставихме там като допълнително присъствие. — Трите пръста на Макелрой щръкнаха още по-високо. — За съжаление, Джон… извинявай, Оливър, моите тукашни колеги не могат да ми предоставят никаква информация за останалите трима.

— Вече изгледах видеозаписите. Единият от тях е мъртъв.

— Това не променя положението. Остават жената и мъжът в костюма. Може би наистина са били случайно там. Но може и да не е така. Във всеки случай трябва да разбера.

— Защо изобщо е имало хора там? От опит знам, че когато се дава прием на чуждестранни гости, отседнали в Блеър Хаус, целият парк е отцепен.

— Добър въпрос. Вече си го зададох, но не открих отговор. А ти?

— Не. Или поне не достатъчно достоверен. Някакви конкретни заплахи срещу премиера?

— Нищо извън нормалното.

— В такъв случай по кой път мислиш да поемеш?

— Отдалечих го от заплахата — отвърна Макелрой, погледна часовника си и добави: — След двайсет минути самолетът на премиера трябва да кацне на летище „Хийтроу“.

— А после?

Макелрой нервно бръсна прашинка пърхот от ревера си.

— Не можем да оставим нещата така, Оливър — отсече той. — Инцидентът се случи на американска земя и възможностите ни са ограничени, което обаче не значи, че ще го пренебрегнем. Иначе това ще се превърне в прецедент с непредвидими последици. Няма да позволим на разни откачалки да мислят, че могат да стрелят по нашия премиер, когато им хрумне.

— Ако мишената е бил той — внимателно каза Стоун.

— Длъжни сме да допуснем, че е бил той, поне докато фактите не посочат друго.

Стоун погледна жената до себе си и отново се обърна към стария си познат.

— Агент Чапман явно е много добре подготвена — отбеляза той.

И противен случай нямаше да е тук. Но аз мисля, че с твоя помощ ще бъде още по-добра.

— Имам си достатъчно работа — поклати глава Стоун.

— О, да — каза Макелрой. — Щях да забравя малката ти разходка до НРЦ. Доколкото съм информиран, Райли Уийвър е маркирал територията си. Той ще допуска грешки, разбира се, но да се надяваме, че от тях няма да умрат много хора. Разбирам, че и ФБР те иска в редиците си.

— Вие сте доста популярен човек — добави Чапман.

Макелрой и Стоун си размениха разбиращи погледи и британецът поклати глава.

— Не съм сигурен, че „популярен“ е най-точното определение. Май те държат на къса каишка, а, Оливър?

— Възможно е — рече Стоун.

Дали знае и за срещата ми с президента?

Беше убеден, че Макелрой не му мисли злото, но в тяхната работа спасяването на нечий живот съвсем не означаваше вярност до гроб. Беше сигурен, че британският премиер и съответно Джеймс Макелрой без колебание ще го пожертват в случай, че американците ги помолят.

После му хрумна нещо друго. Ето защо съм тук. Макелрой е получил нареждане да ми предаде посланието директно от президента.

Реши да провери дали наистина е така.

— Вече са ми възложили конкретна задача — подхвърли той. — Утре заминавам.

— Ясно. Но плановете се променят, нали? Човек трябва да държи сметка за последните събития.

— Наистина ли?

— След събитията в парка е твърде възможно да получиш нова задача — заяви Макелрой.

— Защо? Само защото съм бил там?

— Отчасти. Не забравяй, че все пак имам известно влияние в тези кръгове. По мое мнение ще бъдеш по-полезен тук, отколкото в някои по-южни части на това полукълбо.

Значи знае за руснаците и мексиканския канал.

— Станал си ми адвокат? Недей, опасно е.

— В Иран през седемдесет и седма също беше опасно, но това не те спря, нали?

— Вършех си работата. Не ми дължиш нищо.

— Мисля, че не казваш истината.

Стоун леко изви глава.

— По-късно направих някои проучвания — добави Макелрой. — Вече си имал разрешение да се прибереш у дома. Технически погледнато, не си бил на работа. Изпратеният в моя помощ екип е бил атакуван по пътя, един човек е бил убит. Но защо имам чувството, че ти разказвам неща, които вече знаеш?

Стоун поизвърна глава и зърна живото любопитство в погледа на Чапман.

— Ти беше в беда, а аз се оказах наблизо. Сигурен съм, че на мое място и ти щеше да постъпиш по този начин.

— Но резултатът едва ли щеше да е същият — отвърна Макелрой и веднага побърза да добави: — Не поради липсата на желание. Просто не бих могъл да стрелям толкова точно.

— Добре, ясно. А сега карай направо.

— Поемаш разследването и го извеждаш до успешен край. А после… — раменете на Макелрой леко се повдигнаха. — Обещанията, които си получил, няма да претърпят промяна.

— А ако не го изведа до успешен край?

Макелрой не отговори.

— Добре — рече Стоун.

— Какво, „добре“? Приемаш ли?

— Да.

— Отлично!

— Какви са правилата на операцията? Дълго време съм бил извън играта. Не мога просто да скоча обратно.

— Използвах част от професионалните си контакти, разбира се, с благословията на премиера. Той и вашият президент са близки приятели. Играят голф, заедно са участвали във войната. Знаеш как е…

— Какво искаш да ми кажеш?

— Искам да ти кажа, че двамата са единодушни. Убедени са, че ти и присъстващата тук Мери сте най-подходящият екип, който може да се поразрови в тази работа.

— Веднага те предупреждавам, че не съм този, който бях някога.

Макелрой замислено се взря в лицето му.

— Много хора те помнят като човек с изключителни физически качества, безпогрешен мерник и непоколебима воля — каза бавно той. — Към това ще прибавя само още нещо: ти си най-предпазливият оперативен агент, който някога е работил за Америка. Много хора са се опитвали да те пипнат, някои от тях са били на косъм. Но никой не е успял. Защото си изпълнявал съвсем точно „лекарските предписанията“, ако мога да се изразя така. Според мен ще имаш и лична полза, и то не само поради очевидните причини…

— Значи да следя враговете си отблизо, така ли?

— А също и приятелите — натъртено добави Макелрой.

Стоун се обърна и погледна Чапман.

— А вие какво ще кажете?

— Шефът вече си каза мнението — усмихна се тя. — А аз играя по правилата.

— Не ви питам за това! — остро рече Стоун.

— Искам да открия хората, пожелали смъртта на моя премиер — простичко каза тя. — А ако вие сте в състояние да ми помогнете, ще бъда с вас докрай.

— Добре казано — кимна Макелрой и започна да се надига, подпирайки се на страничните облегалки на креслото. — Не мога да ти опиша колко съм доволен, че отново се срещнахме, Оливър. Това е истински балсам за старото ми сърце.

— Само още нещо — спря го Стоун. — Уийвър ми пусна записите от охранителните камери. За съжаление те свършиха миг след експлозията. Или по-скоро кадрите замръзнаха…

— Така ли? — продължително го изгледа Макелрой, а после се обърна към Чапман. — Мери, може би трябва да предложиш на Оливър пълните записи.

— Предположих, че има още нещо, записано от тези камери.

— Винаги има още нещо.

Устните на Стоун леко се извиха нагоре.

— Бил ли си в Иран след онзи инцидент?

— Без теб не бих си и помислил — усмихна се Макелрой. — Мери ще те запознае с всички материали, с които разполагаме до момента. Желая ви успех.

Секунди по-късно приведената му фигура изчезна във вътрешността на апартамента. Чапман и Стоун останаха насаме.

— Ще ме откараш ли обратно — попита той.

— А после? — вдигна вежди тя.

— После заедно ще прегледаме материалите ти.

— Добре, но може би няма да ни стигне времето.

— В това няма никакво съмнение. Времето ни вече изтича.

Когато пристигнаха в къщичката на гробището, Стоун сложи вода за чай, а агентката на МИ6 извади няколко папки от куфарчето си и ги пръсна на бюрото. После включи лаптопа си и пъхна в него някакъв диск.