Стоун отстъпи крачка назад, продължавайки да го държи на мушка.

— Няма ли да запалиш лампата? — попита директорът на НРЦ. — Не виждам абсолютно нищо.

— Ако не се беше появил с цял взвод, може би щях да бъда по-любезен — процеди Стоун, докато обикаляше около него. Беше сигурен, че бившият морски пехотинец умее да се ориентира на тъмно, и скоро получи доказателства, че действително е така.

— Окей, сега те виждам добре — обади се Уийвър. — Сигурен съм, че и ти ме виждаш. Как ще процедираме оттук нататък?

— Виждаш ли столовете пред камината?

— Да.

— Седни на онзи вляво.

— А ти къде ще бъдеш?

— Тук някъде.

Уийвър тръгна напред, отпусна се на плетения стол и леко изви глава надясно.

— Вече не те виждам — констатира той.

— Знам. А сега казвай какво искаш.

— Последната ни среща приключи доста набързо.

— По твоя вина.

— Да, признавам, че беше така. В момента работиш за СНС и ФБР.

— Е, и?

— Какво ще кажеш за едно по-тясно сътрудничество с НРЦ?

— Не, благодаря. Ще ми станат много букви от азбуката.

— Твоите хора нямат абсолютно никакъв напредък по случая.

— Наясно съм, че имаш шпиони навсякъде. Също като онзи, когото наследи на поста. Но ефектът невинаги е положителен.

— Аз не съм Картър Грей. Знам, че бяхте на нож от много години.

— Той беше много добър в работата си. Аз просто не бях съгласен с всичко, което вършеше.

— Информирах се по-подробно за Джон Кар.

— Браво на теб. Защо си тук? Едва ли си дошъл само за да ми предложиш работа, която знаеш, че няма да приема.

— Радваш се на подкрепата на президента и аз знам защо.

Стоун се втренчи в неясния силует на госта. Стоеше на около три метра зад него, малко вдясно. Перфектната позиция за стрелба.

— Накъде биеш? — попита той.

— Миналото не ме интересува — отвърна Уийвър. — Съсредоточил съм се единствено върху бомбата и изстрелите в „Лафайет“.

— Някои хора са на мнение, че това е символична атака.

— Но ти не вярваш да е така, нали?

— Не. Терористите виждат символика само в атентати с много жертви.

— Съгласен съм. За този са хвърлени много сили и средства. Трябва да има причини.

— Разсъждавах по този въпрос тъкмо когато ти се появи — отвърна Стоун.

— Ако работим заедно, със сигурност ще спестим време.

— Вече ти казах, че имам екип.

— Всички сме в един екип.

— Ти ме измъкна от болничното легло, преди ФБР да стигне до мен. Откара ме в НРЦ, за да ме притиснеш, и с насмешка отхвърли опитите ми да ти разкажа какво знам. А когато ти зададох един-единствен въпрос, по-бърза да изключиш осветлението. Ако това е твоята представа за предварителен контакт, никога няма да имаш късмет.

— Добре, заслужавам си го — въздъхна Уийвър. — Наистина играх грубо и ти ме наказа.

— А сега си дошъл да ми предложиш по-коректна игра?

— Трудно ли е да го повярваш?

— Да, трудно е. Особено тук, във Вашингтон. Затова те питам още веднъж: защо си тук?

Уийвър помълча и каза:

— Страхувам се, Стоун.

— Защо?

— Защото нещо ще се случи. Нещо голямо, за което нямам никаква представа. А когато шефът на националното разузнаване няма представа, нещата не вървят на добре. Не искам да бъда запомнен като директора, изпуснал най-главното…

— Нещо голямо казваш — повтори Стоун и се поотпусна. — На какво се дължи това? На слухове и случайни подмятания?

— И на тях. Но най-вече на предчувствието ми. Как се е озовала в дупката онази бомба? Защо никой не е улучен от автоматичната стрелба? А имам и още един въпрос, за който вероятно изобщо не ти е минало през ума…

— Какъв е той?

— Какво е станало с кленовото дърво, което е било в парка, преди да засадят новото? Според моите източници то е изсъхнало. Ей така, за една нощ. И се наложило да бъде подменено. Растяло си там в продължение на десетилетия, здраво и жизнено, а после изведнъж умира и никой не знае защо…

Стоун буквално се парализира. От доста време не беше ходил в парка „Лафайет“, но добре помнеше въпросния клен — високо дърво с огромна корона, изключително красиво.

А после изведнъж умира и никой не знае защо.

Седна на другия стол до камината и пъхна пистолета в колана си. Забеляза как Уийвър оглежда оръжието и кратко поясни:

— Вече имам разрешително.

— Лично аз нямам нищо против — кимна Уийвър. — Може би скоро ще се наложи да го използваш.

— Значи мислиш, че дървото е било умъртвено нарочно?

— Ако не е, значи става въпрос за голяма случайност. Ако не е възникнала необходимостта от подмяна на дървото, вкарването на бомбата в „Лафайет“ щеше да бъде невъзможно. Вече всички знаят, че тя е била скрита именно в новото дърво.

— Агентът на ФБР Грос твърди, че вече работят по тази възможност. Но нямат особен напредък.

— Както винаги ФБР предпочита да върви по свой път. Но аз ги следя отблизо. Имам чувството, че ако продължават в същата посока, нищо няма да открият.

— Защо? Толкова добре ли са заметени следите?

Уийвър го гледаше втренчено в мрака.

— Не са прегледали коренището на рентген. Въпреки че са били наясно с факта, че за разлика от коледната елха в градината на Белия дом такива дървета се засаждат заедно с пръстта.

— Обход със служебни кучета?

— Не знам. Но мисля, че и това не е било направено.

— Защо?

— Нямам отговор.

— Антитерористите са на мнение, че бомбата е била взривена от разстояние.

— Хммм…

— Не си съгласен, така ли?

— Нека го кажа по друг начин. Няма такова нещо като „сигурна“ бомба. Самият аз за малко не изгубих ръката си, докато пренасях една „обезопасена“ бомба по време на службата си в морската пехота.

— Каква е твоята теория?

— Защо не светнеш лампите, по дяволите? Имам чувството, че отново съм гимназист, който се опитва да задигне шише контрабандна пиячка от запасите на баща си…

— Предпочитам тъмнината.

— Добре, както искаш. Бомбата се задейства дистанционно, най-вероятно с джиесем. Дупката вече е проверена. Това означава детонация в точно избраното време. После на сцената се появява някакъв мъж, който бяга и скача в ямата, за да се спаси от стрелбата. И бум…

— Но как се е взривила бомбата?

— Както вече споменах, тези устройства са непредвидими. Дебелакът скача точно върху нея. Или е била улучена от случаен куршум. И детонацията е факт.

— Всъщност ние вече обсъдихме подобен сценарий — каза Стоун.

— Значи ти губя времето, така ли?

— Не. Признавам, че не се сетих за предишното дърво, което може би е било умишлено умъртвено.

— И на мен ми хрумна едва тази вечер.

— Експертите твърдят, че бомбата е била скрита в баскетболна топка, която е била поставена в корените.

— Това няма значение. Пак е било възможно да се взриви по погрешка.

— Не виждам логиката. Според твоята теория онзи мъж е скочил в дупката и е взривил бомбата само защото е търсил спасение от куршумите. Защо ще си правят труда да залагат експлозив на едно изключително добре охранявано място, а после ще прецакат операцията с безразборна стрелба?

— Ще откриеш логиката, стига да погледнеш на нещата от друг ъгъл.

Стоун помълча известно време, после бавно вдигна глава.

— Искаш да кажеш, че стрелците и бомбаджиите са различни?

— Точно това искам да кажа. Дори бих добавил, че в момента бомбаджиите са адски ядосани на онези, които са открили стрелбата.

— Йеменската групировка? — попита Стоун.

— Тези типове поемат отговорност за много неща, с които нямат нищо общо — каза Уийвър. — Допускам, че именно те са отговорни за стрелбата, а когато бомбата избухва, са си казали: „Е, какво толкова, по дяволите! Ще поемем отговорност и за нея!“ Мислят, че това ще ги издигне в очите на другите терористи. По-висок уличен респект означава и по-добро финансиране. Почти същото се случва и тук, във Вашингтон, когато заседава Бюджетната комисия.