Изведнъж настъпи тишина, нарушена от воя на далечни сирени.

— Предлагам сделка преди появата на полицията! — извика Стоун. — Давам ви пет секунди да измъкнете приятеля си навън и да изчезнете. Признавам, че доста ви бива, но аз съм по-добър от вас.

Сирените наближаваха.

— Добре — обади се един глас.

Тялото беше извлечено навън. Миг по-късно изрева автомобилен двигател. После отново се възцари тишина. Воят на сирените заглъхна. Явно ченгетата отиваха в друга посока.

Той обърна по гръб тялото на Чапман и провери пулса й. Беше жива. Внимателно я взе в прегръдките си.

Минута по-късно тя отвори очи и се втренчи в него.

— Какво се случи, по дяволите? Сигурна съм, че неутрализирах двама, единият от които би трябвало да е мъртъв. Къде изчезнаха?

— Постигнахме споразумение — поясни Стоун.

Едновременно скочиха на крака и заеха позиция край останките от входната врата.

Стоун насочи оръжието си навън и подхвърли валтера на Чапман.

— Оливър?

— Анабел? — учудено прошепна той, наблюдавайки фигурата, която се появи в отвора на вратата.

Секунда по-късно някакво едро тяло влетя в хижата и се просна на пода.

— Рубън! — възкликна Стоун.

С общи усилия той и Анабел помогнаха на гиганта да седне на близкия стол. Лицето му беше бледо, от ръката му капеше кръв.

— Какво се е случило? — попита Стоун.

— В Пенсилвания ни проследиха. Стигна се до престрелка. Рубън има нужда от лекар — изрече на един дъх Анабел.

Рубън го дръпна за ръкава.

— Ще се оправя — прошепна той. — Един куршум ме улучи в ръката и излезе отзад, дяволски боли. Друг ми одраска бедрото.

— Трябва веднага да те закараме в болница! — отсече Стоун и хвърли гневен поглед към Анабел. — Защо не си го направила, по дяволите?

— Той настояваше да дойдем тук. Отначало ме изпрати за помощ, но когато чух стрелбата, се върнах. Исках да се уверя, че е добре.

Стоун погледна Чапман, после очите му отново се спряха на Рубън.

— Ще можеш ли да идентифицираш нападателите?

— Бяха добри, Оливър — прошепна гигантът. — Много добри. Точно за това исках да те предупредя. Нямам представа как попаднах на тях. Винаги е по-добре да залагаш на късмет, отколкото да демонстрираш колко си добър. Успях да се добера до един от автоматите им и те се оттеглиха.

— Искаш да кажеш, че са били добре подготвени? — вдигна вежди Стоун.

— Иди да го донесеш от колата — обърна се Рубън към Анабел.

— Рубън! Трябва веднага да…

— Донеси го, после тръгваме.

Анабел изтича навън и се върна след секунди. Държеше оръжието.

Стоун се наведе да го огледа.

— Знаеш ли какво е това? — каза на Рубън той.

— Предполагам, че ти ще знаеш — отвърна приятелят му.

— Деветмилиметров автомат „Кащан“ — обади се Чапман, надникнала над рамото на Стоун.

— Руско производство — добави той.

— Точно така, руско — намръщи се Рубън и се обърна към Анабел. — Направи ли ти впечатление странният език на тези момчета?

— Мислиш, че е бил руски?

— Залагам годишната си заплата, че беше руски. Е, не че парите са чак толкова много, но все пак…

— Странен език? — подхвърли Стоун.

Анабел започна да обяснява, но той я спря.

— По-късно ще ми разкажеш всичко. Сега трябва да го откараме в болница. — Пъхна ръка под мишницата на Рубън и му помогна да се изправи. После се обърна към Анабел. — Остани тук и се обади на Хари. Питай го дали е добре, а после се свържи с Кейлъб. После ела при нас в болницата „Джорджтаун“.

— Добре.

Чапман подхвана Рубън от другата страна и тримата бавно поеха към колата й. Пътуването до болницата им отне само няколко минути. Приеха Рубън и Стоун се върна в чакалнята при Чапман и току-що пристигналата Анабел.

— Свърза ли се? — попита Стоун.

— И двамата са добре — кимна Анабел. — Хари е още на работа, а Кейлъб се е прибрал у дома. Предупредих Хари да бъде крайно внимателен, а на Кейлъб му забраних да излиза.

— Правилно. А сега разказвай какво се случи в Пенсилвания.

Тя описа посещението им в бара и преследването. Научил точното място на нападението, Стоун излезе да се обади по телефона. Когато се върна, Анабел продължи да разказва.

— И така, аз се върнах за Рубън и двамата описахме широк кръг в гората, за да излезем отново на пътя. Един мъж спря и ни качи в каросерията на пикапа си, без да задава излишни въпроси. Успях някак да спра кръвотечението, но очаквах Рубън всеки момент да припадне. Човекът ни свали при първата фирма за коли под наем. Наех кола и поех по най-бързия начин към Вашингтон. Мислех да спра някъде и да потърся медицинска помощ, но Рубън решително отказа. Заповяда ми да карам право при теб, за да ти покажем оръжието.

— Успяхте ли да разгледате някой от нападателите?

— Не бих казала — поклати глава Анабел. — Но една от колите им се преобърна. Би трябвало да има ранени, а може би и убити. Знаеш къде се случи това, може би ще изпратиш някой да провери.

— Вече се погрижих — отвърна Стоун. — Хората пътуват натам.

Отговорът дойде двайсет минути по-късно. Той послуша известно време, зададе няколко въпроса и прекъсна връзката.

— Джипът е изчезнал.

— Невъзможно! Преобърна се пред очите ни. Със сигурност имаше ранени, а вероятно и убити.

— Разчистването им е отнело не повече от трийсет минути. На мястото са открили няколко гилзи, следи от преобръщането и толкова.

— Онези мъже наистина си ги бива — въздъхна Анабел.

— Така е — съгласи се Стоун и се обърна към Чапман. — Разчистили са всичко след себе си.

— Автомати с голяма огнева мощ — отбеляза тя. — А Рубън е разполагал само с един пистолет…

— Точно така — обади се Анабел. — Но той каза, че ще постъпи така, както би постъпил Оливър. Непредсказуемо. Изчака ги да прекратят огъня, за да презаредят, и откри стрелба. Предполагам, че не са го очаквали. — Тя неволно потръпна. — Бях убедена, че е загинал.

— Но не е — стисна ръката й Стоун. — Лекарите казаха, че ще се оправи. Трябва му само време.

— Няма ли да докладват на полицията? Все пак става въпрос за огнестрелна рана.

Стоун извади значката си.

— Показах им това и обясних, че Рубън работи за мен.

— О!

— Но как се връзват последните ни разкрития с факта, че онези са били руснаци? — попита Чапман.

— Какви разкрития? — погледна я с любопитство Анабел.

Стоун обясни, че по всяка вероятност е било стреляно от сградата на правителствено учреждение.

— В момента е празна, защото е в ремонт, но би трябвало да е под постоянно наблюдение. Вече говорихме с охраната, но хората не си спомнят някой да е влизал там, още повече с автоматично оръжие.

— Само един вход ли има? — бързо попита Анабел.

— Зададох им същия въпрос. Отговориха, че има и други, но достъп до тях можели да получат само хора със съответните магнитни карти и специално разрешение.

— Знаем ли дали са се появили такива хора?

— В момента проверяваме — отвърна Стоун. — Но аз не храня особени надежди.

— Защо?

— Защото такава карта лесно може да бъде открадната или подправена. Остава въпросът защо биха си направили труда да подхвърлят улики на покрива на „Хей-Адамс“, след като се стреляли от друго място? С какво офис сградата е по-добра от хотела?

— За разлика от хотела тя е била празна — изтъкна Анабел.

— Но са намерили за необходимо да стигнат до градината на покрива, която е била празна през въпросната вечер. Искали са да ни внушат, че е стреляно от хотела. Той им е бил нужен за нещо.

— Поредният въпрос без отговор — въздъхна Чапман.

— Който обаче е много важен — поклати глава Стоун.

— Защо? — погледна го Анабел.

— Защото малко преди да се появите при нас, някой ни беше изпратил екип убийци. — Той посочи Чапман. — Който със сигурност щеше да си свърши работата, ако не беше бързата реакция на моята приятелка… — Замълча за миг, после попита: — Къде си се научила да действаш по този начин?