— Спокойно, сладур. Няма да ти причиня зло.

Кучето се приближи, сякаш да провери дали казва истината. Но веднага се отдръпна, когато тя отново протегна ръка. После седна на задника си и започна да вие.

Леко изнервена, Фрийдман понечи да отключи колата си.

После спря и рязко вдигна глава. Мъжете, които се приближаваха, бяха десет. Половината в официални костюми, останалите във военни униформи. С пистолети, които бяха насочени към нея.

— Какво става? — попита тя и вдигна слънчевите очила на челото си. — Какво става?

— Отдръпнете се от автомобила с ръце на тила! — заповяда един от мъжете. — Веднага!

Фрийдман се подчини.

— Ваше ли е кучето? Ако е ваше, нещо е сбъркало. Можете да ме претърсите. Не нося нито бомба, нито дрога или подобни…

Тя млъкна в мига, в който зърна мъжа, заобиколил черния джип до колата й.

Оливър Стоун пусна слънчевите очила в джоба на якето си. Зад него се появи Мери Чапман с големи авиаторски очила.

Нещо накара Фрийдман да погледне вляво от себе си. Хари Фин се беше изправил зад инвалидна количка, в която седеше Джо Нокс с превързана глава и шина на дясната ръка. Тя отново погледна към Стоун и тялото й трепна.

Зад него се бяха изправили Кейлъб Шоу с обездвижваща превръзка на рамото и Анабел Конрой, която изглеждаше прекрасно.

Очите на Фрийдман се откъснаха от лицето на Стоун и се сведоха към животното.

— Какво сладко куче — усмихна се тя.

— То е твое творение — отвърна Стоун.

— Моля?

Стоун подуши ръкава си с преднамерено бавни движения.

— Да разкриеш част от истината за себе си винаги е сериозна грешка — поясни той.

— Не разбирам.

— Помниш ли тайландския парфюм, за който каза, че въздействал на мъжете? „Две сърца в едно“? Наистина се намира много трудно, но не и невъзможно, когато зад теб стои правителството на САЩ. — Той погледна към кучето. — Ароматът му действително е много особен. Едно подушване от страна на този приятел беше достатъчно, за да те засече в такъв огромен парк като, „Арлингтън“.

— А откъде беше сигурен, че изобщо ще се появя?

— Нямаше как да не се появиш.

— На мое място ти щеше ли да го направиш?

— Не.

— Защо?

— Защото никога не злорадствам, когато убивам някого.

Усмивката й се стопи.

— Аз не злорадствам. Всъщност дойдох тук в знак на уважение към един достоен противник.

— Току-що прихванахме есемесите, които си разменихте с Монтоя. Наистина добър удар. Един милиард долара е много добър хонорар. Но по-важното е, че тези пари те свързват директно с него. Мисля, че и дните на Монтоя вече са преброени.

Очите й пробягаха по въоръжените мъже, които ги заобикаляха.

— Май няма да успея да похарча този милиард — равнодушно констатира тя, замълча за миг и добави: — Трябва да те поздравя за начина, по който разкри ролята на наноботите за промяната на миризмите. До края бях убедена, че съм се погрижила да ги прикрия максимално добре.

— Наистина беше така. Става въпрос не толкова за логични разсъждения, колкото за късмет.

— Съмнявам се — поклати глава тя. — Никой не може да извади чак толкова голям късмет. Монтоя никак не беше доволен, когато видя как президентът се оттегля невредим.

— И това беше причината за допълнителния ти план? — изгледа я Стоун.

— Човек винаги трябва да има план Б — каза тя. — Особено ако план А не проработи.

— При подобни обстоятелства повечето хора просто биха побягнали.

— Бях получила само половината от хонорара си, а го исках целия. И много държах на плана си. Това е по възможностите на най-добрите, разбираш ли? Въпрос на гордост.

— Почти успя.

— Вече няма значение. Мога ли да попитам как постигна всичко това? Аз бях абсолютно уверена, че съм покрила всичко в Планината на смъртта.

— Наистина беше така — отвърна Стоун. — Най-вече с третия изход. Мога ли аз да те попитам как го направи?

— Вече ти казах — като те изучавах в класната стая.

— Я стига с тези глупости! — разнесе се гневен глас и на сцената се появи Райли Уийвър, следван от директора на ФБР и агент Ашбърн. — Фрийдман! — завря показалец в лицето й Уийвър. — Как, по дяволите, успя да се прецакаш така?

Тя дори не си направи труда да му отговори, насочила цялото си внимание към Стоун.

— Хората като теб следват пътя, който са избрали — подхвърли с усмивка тя. — Открих други двама агенти от „Трите шестици“, които знаеха за изхода през кухнята. Прецених, че ти непременно си потърсил трети изход, който да бъде известен само на теб.

— Защо? — попита Стоун.

— Защото вярваш само на себе си. Не си се доверявал дори на колегите си убийци.

— Какво те кара да мислиш така?

— Фактът, че и аз съм същата. Вярвах само на себе си.

— Как откри резервния изход?

Тя погледна към мъжете с насочени пистолети.

— Имате ли нещо против да сваля ръцете си? Започнаха да ми изтръпват, а всички виждате, че не нося оръжие. А дори и да нося, огневото преимущество не е на моя страна.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждаме — извика след кратко колебание един от агентите.

Фрийдман преплете пръсти пред себе си, извърна се към Стоун и продължи:

— Когато разбрах, че ще използвам Планината на смъртта, прегледах всеки квадратен метър от базата. Официалният вход е в западната част, а задният — в източната. Нормалната посока на търсене очевидно е надолу, затова аз поех нагоре. И го открих. Такъв, какъвто преди много години си го оставил. А сега ти отговори на моя въпрос…

Стоун погледна към Чапман.

— Виждала съм две подобни бомби в Северна Ирландия — сви рамене агентката на МИ6. — При едната важна беше синята жица, а при другата — червената. Синьото е любимият ми цвят и затова прерязах синята жица. Съвсем накрая, в последната секунда. Нямахме кой знае какъв избор. Но в момента сме тук, което е най-важно.

— Взривихме устройството веднага след като се отдалечихме на безопасно разстояние — добави Стоун. — В случай че си оставила някой съгледвач. После проведохме един телефонен разговор и нещата бяха уредени. Изнесоха ни в чували за трупове, а днес ти присъства на останалата част от плана. Преценихме, че това е единственият начин да стигнем до теб. Да те накараме да повярваш, че си успяла. Официалната част беше договорена между президента Бренън и руското правителство.

— Добра работа.

Стоун пристъпи крачка напред и тихо попита:

— Само за парите ли го направи?

— Не — поклати глава тя. — Сам ще признаеш, че предизвикателството беше огромно. Исках да видя дали може да се получи. Когато Монтоя се появи с офертата да ме вербува, аз отказах. Но после изведнъж се запитах: „Защо пък не, по дяволите?“ Дори ти би се изкушил, не мислиш ли? — Протегна ръка да го докосне, но той рязко се отдръпна.

Очите й помръкнаха от разочарование.

— Знам, че именно това те е мотивирало — тихо добави тя. — Трепетът, възбудата… Едва ли си служил толкова време в „Трите шестици“ единствено за пари…

— Не съм.

— Защо тогава? Не ме лъжи с глупости от сорта „служба за родината“.

— Вече казах, стига! — сопнато се намеси Райли Уийвър, направи няколко крачки напред и се втренчи в лицето на Фрийдман. — Отиваш в затвора, но за кратко. После ще бъдеш екзекутирана за държавна измяна.

— Наистина си много досаден, Райли — въздъхна Фрийдман. — Имаш невероятната способност да разваляш удоволствието на другите.

Лицето на бившия морски пехотинец се наля с кръв.

— Удоволствие ли? — извика извън себе си той. — Ти наричаш това удоволствие?! Мога да ти кажа, че си напълно луда!

Без да му обръща внимание, тя отново се обърна към Стоун.

— Защо го направи?

— Имах съпруга, която обичах, и дъщеря, която обожавах — глухо отвърна Стоун. — Исках да се върна при тях.

Фрийдман дълго мълча.

— Е, аз нямах — промълви най-сетне тя.