Вито я поглежда над листовете:
– Ей, не забравяй, че е свещеник и свидетел на убийство. Не е потенциално гадже.
– Бивш свещеник.
– Но все още свидетел. – Вито я поглежда бащински. – И все още не е потенциално гадже. Между другото, интернет не е надежден източник. Погрижи се да провериш всички тези подробности и онова, което ти е разказал, по каналния ред. Накарай Мария Сантани да го направи, тя е старателна.
– Si.
Валентина изважда телефона си.
– Остави това за по-късно – прекъсва я началникът. – Нека първо да поговорим с твоя свещеник–убиец–герой.
– Бивш свещеник! – отново изтъква Валентина и тръгва след него.
Вито Карвальо не спира пред стаята за разпити, както бe направила полицайката. Влиза директно. С максимален шум. Максимална изненада. За да провери колко е нервен мъжът от другата страна на вратата.
Том Шаман седи присвит на ниския твърд стол, с брадичка, спокойно опряна на сключените му пръсти. При шумното нахълтване поглежда към вратата и проследява Карвальо с очи. Изправя се на стола едва след като вижда Валентина. В знак на уважение, нищо повече. Лицето ѝ издава, че вече го е проверила. Това не го изненадва. Може да се очаква от полицай. Дано сега да го освободят.
– Здравейте отново – казва на Валентина.
– Това е началникът ми, майор Карвальо. – Тя махва към шефа си, докато двамата сядат от другата страна на сивата маса. – Той води разследването за смъртта на Моника.
– Коя е Моника?
Майорът го осветлява за подробностите:
– Моника Видич. Баща ѝ я разпозна. Петнайсетгодишна хърватка.
– Горкият човек. Сигурно му е много тежко.
Том за момент си спомня ужаса, който изпита, когато вадеше момичето от канала. Карвальо наблюдава всеки негов жест, всяка бръчица на лицето му, всяко движение на устните.
– Защо не ни казахте веднага, че сте свещеник? Че съвсем наскоро сте напуснали църквата?
Том се размърдва на стола.
– Защо да ви казвам? Какво значение има за вас дали съм свещеник или ракетен инженер?
– Може би няма никакво значение – измърморва Карвальо, като забарабанява с пръсти по масата, – но свещеник, който е напуснал олтара след преживяването, през което вие сте преминали... може да представлява някакъв интерес, не мислите ли?
– Не ми се стори важно, за да ви го казвам. И сега не мисля, че има значение.
Карвальо се опитва да го атакува от друг ъгъл:
– Откакто съм полицай, не вярвам в съвпадения. Твърдения като „Просто бях там и се натъкнах на трупа“ отдавна не ми звучат убедително. И ми е трудно да повярвам, че сте оставили два трупа в Лос Анджелис, долетели сте тук и по чиста случайност точно вие измъкнахте трето тяло от каналите на Венеция. Разбирате ли какво искам да кажа?
Том се усмихва:
– Разбирам. Много добре разбирам какво искате да кажете. Обаче, с риск да ви подразня, ще ви кажа, че наистина се озовах там случайно. Попитайте стареца, който първи откри момичето – Моника.
– Той я е открил – намесва се Валентина. – Но може би вие сте я оставили там. Убийците обичат да се връщат на местопрестъплението, когато жертвата бъде намерена.
Том поклаща глава:
– Сама не вярвате в това, което казвате. Нито за секунда. Знам, че е част от работата ви да проверите и тази версия. Но не вярвате в нея.
– Добре, хайде да поразсъждаваме малко. – Майорът се навежда напред и опира ръце на масата. – Какъв човек според вас би могъл да убие млада жена по такъв начин?
– Някой много объркан. Или изпаднал в моментна лудост. Или по-лошо – може би е обладан от силите на злото.
– Силите на злото? – подигравателно повтаря Карвальо.
Нещо в тона на майора подразва Том.
– Виждал съм много убити хора – казва той. – Може би повече, отколкото сте видели вие. Слушал съм изповедите на много серийни убийци, педофили и изнасилвачи. И ви уверявам, че това, с което си имате работа, е дело на дявола. Неговите ръце са напътствали острието така точно, сякаш самият той е стоял там на козите си копита и лично я е убил.
Том поглежда през масата и вижда засилващ се скептицизъм в очите на слушателите си, затова добавя:
– Добре де, това с козите копита може би беше малко преувеличено. Но за останалото съм сигурен. Абсолютно сигурен.
11
Пускат Том да си ходи в ранния следобед. Той вече умира от глад. Има чувството, че ще припадне, ако не хапне нещо.
Венеция не предлага евтини възможности за хранене като църквата му в Лос Анджелис и Том установява, че петнайсетте евро, които предварително си е определил за обяд, не стигат за нищо. Тръгва да търси евтина пица, но очевидно ресторант „Канале гранде“ на улица „Валаресо“ не е най-подходящото място.
Той излиза на елегантната тераса над водата и се заглежда в келнерите, които се плъзгат между масите като изтънчени кулинарни балетисти. От менюто, поставено в стъклена рамка, му потичат слюнки. Ако имаше достатъчно пари, щеше да започне със сьомга и риба меч със сос тартар, лимон и босилек. Може би чаша местно вино „Бароло“ с основното ястие от агнешко с пресни зеленчуци.
– Анджелина Джоли и Брат Пит са хапвали тук – казва познат женски глас.
Той се обръща и вижда Тина – пътуващата писателка, с която се запозна във „Флорин“.
– Ресторантът е известен с морските си деликатеси – добавя тя, като повдига модерните си черни очила с огромни стъкла. – А също с цените си. – Сините ѝ очи проблясват игриво.
– Тук сте права. – Том почуква по стъклото на менюто. – От всичко тук мога да си позволя само кафе.
– Още ли не сте яли?
– Не. От снощи. Можете ли да ми препоръчате друго място, по-подходящо за по-скромен – всъщност за много по-скромен бюджет?
Тя го оглежда от глава до пети и се усмихва:
– Знаете ли... хайде да седнем тук. Вие ще черпите кафето – казахте, че можете да си го позволите, – а пък аз ще черпя обяда.
– О, не – възкликва ужасено Том, – не мога да позволя...
Тина обаче вече маха на един от танцуващите келнери и не изглежда склонна да приеме отказа му.
– Lei ha una tavola per due, per favore?4
Облеченият в бяла ливрея балетен виртуоз, наближаващ шейсетте, се усмихва:
– Sì, signorina, certo.5
Адски засрамен, Том тръгва след тях към една маса в ъгъла. Още преди келнерът да му поднесе стола и да постави бяла колосана кърпа в скута му, американецът преценява, че гледката е прекрасна, а обядът със сигурност ще бъде паметен.
– Страшно сте щедра. Наистина адски ме е срам. Ако знаех колко е скъпо във Венеция, вероятно изобщо нямаше да дойда.
– Би било жалко. – Тя се вглежда в лицето му и вижда напрежението и смущението му. – Вижте, и без това щях да седна тук. Пътуващият писател е принуден да се храни както в евтини заведения, така и на абсурдно скъпи места като „Канале гранде“, затова приемете, че сте просто обект на моето изследване.
– „Обект“ ли? Досега не ме бяха наричали така.
Чарът му спечелва продължително проблясване на безупречните ѝ зъби.
– В замяна трябва да ми разкажете историята си. Кой сте, защо сте тук, какво харесвате и какво не харесвате във Венеция... това са нещата, които ме интересуват, когато изследвам другите пътешественици, които срещам.
– Добре – казва Том, – споразумяхме се.
Келнерът се приближава, балансирайки две менюта, листа с вината, чинийка маслини и сребърна кошничка с хляб.
– Обаче – добавя Том – тази история не е за публикуване.
4 Имате ли маса за двама, моля? – б. пр.
5 Да, госпожо, разбира се. – б. пр.
12
Синьо-бялата полицейска моторница закарва Вито и Валентина в моргата на болница „Сан Ладзаро“. Слънцето пече и каналът мирише на вкиснато зеле. Две ивици от бяла пяна зад тях очертават пътя им през шоколадовокафявата вода. Това напомня на Валентина за айскафето, което възнамеряваше да си вземе още преди час.
