Лидия и другите сектанти отвеждат младия монах.

Навън той вижда мястото, старателно подготвено за церемонията.

На земята е разчертан идеален правоъгълник, разделен на три, и във всяка от третините има издигнат жертвен олтар от сурово дърво.

Три места, на които ще се пролее прясна кръв.

Ермано вече е вързан на единия олтар.

Танина стои права до другия.

Третият е празен. Той очевидно е предназначен за Томазо.

До всеки олтар застават двама сектанти.

Запалват факли около правоъгълника.

В центъра има сребърна поставка. На нея са трите Плочи от Атманта. Портите на ада чакат да бъдат отключени.

Лидия застава близо до Гатусо. Томазо забелязва, че черните им наметала с червена подплата са с различна кройка от тези на другите сектанти. Явно двамата са водачи на сборището.

Той поглежда Танина.

Тя също го гледа.

Очите ѝ задават толкова много въпроси. Казват толкова много. Приисква му се да имат време да се опознаят. Да си поговорят за майка си, за живота, за чувствата си.

Тя се усмихва. Сякаш се досеща какво мисли той. Сякаш разбира.

Гатусо вижда, че се гледат, че осъществяват духовна връзка и скъсяват пропастта, която ги е разделяла.

Той отива при Танина. Поглежда Томазо:

– Братко, противоположно на това, което учи католическата църква, моят повелител Сатаната е милостив бог. И макар че съм призован да пролея кръвта ви в негова възхвала, аз мога да ти доставя голяма радост и щастие. – Хваща Танина за косата. – Имам едно предложение за теб. Мога да пожаля сестра ти. Но в замяна искам да се откажеш от своя бог – от бога, който очевидно те изостави, от бога, на който дори не виждаш смисъл да се молиш. Отречи се от него, отречи се от така наречената Света Троица. Обяви, че кръщението ти е било богохулство срещу истинския повелител, Сатаната. – Докосва лицето на младия монах. – Томазо, ако коленичиш и се закълнеш във вярност към Сатаната, истинския бог на всичко, ще я пожаля.

Отива при един от подчинените си, взема от един сребърен поднос тънък нож – като онези, с които скулпторите оформят глината – и отива до първия олтар.

– И още едно условие. Искам да отнемеш живота на любимия ѝ. Ти ще го отнемеш, братко, и в замяна аз ще ти дам живота на сестра ти. – Гатусо обръща ножа с дръжката към Томазо. – Какво решаваш? Сестра ти или един мъж, който не ти е никакъв?

66

4 ЮНИ

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Главен агент Стив Лърнър от ФБР и партньорът му Хилари Бабкок вървят след един надзирател по коридорите на затвора към стаята за разпити, където, окован и с оранжева униформа, ги чака Ларс Бейл.

Лърнър е дребен, хилав мъж с женствена външност и грижливо подстригана прошарена брадица, която постоянно поглажда. Бабкок е пълна противоположност. Тя е висока, със святкащи очи, коса, приличаща на раздърпан черен парцал за миене на под, и изпепеляващ език.

– Спомням си тоя шибаняк още от постъпването ми „Куонтико“ – казва тя. – Превъртял надут мръсник от най-чиста проба. На шести юни ще си изключа лампите, та да имат малко повече ток да опекат това копеле.

– Добра идея, Хилари – иронично отбелязва Лърнър, – но няма да е необходимо. В „Сан Куентин“ не екзекутират с електрически ток.

– Тоя боклук заслужава да го пържат дълго. Сигурна съм, че на близките на жертвите му ще им хареса. А не както сега, да си тръгне по най-хуманния начин – вкусна последна гощавка и после леко боцване в ръката, преди да си заспи.

Двамата продължават да си бъбрят до входа на стаичката, където надзирателят им припомня мерките за безопасност:

– На масата има паник бутон; до вратата – още един. Натиснете някой от тях, ако има проблеми, или когато свършите, и ще ви изведа.

Лърнър и Бабкок сядат на завинтените за пода столове до завинтената за пода маса.

– Господин Бейл, аз съм агент Стив Лърнър, а това е агент Хилари Бабкок от ФБР. Работим в Отдела за психологическо профилиране и бихме искали да ви зададем някои въпроси. Съгласен ли сте?

– Питайте колкото искате – казва Бейл, като се втренчва в Бабкок, – но ще ви отговоря само ако ми стане интересно.

– Разбирам – учтиво казва Лърнър.

Разкопчава сакото си и изважда малък кафяв бележник и жълта химикалка. Бавно сваля капачката и започва да драска на една страница, докато химикалката пропише.

– Побързай, господинчо – изсмива се Бейл. – Както се туткаш, може да ме екзекутират, преди да започнем.

Лърнър продължава, сякаш не е чул забележката:

– Вие сте художник, доколкото разбрах. Много добър при това. Кой ви вдъхнови да рисувате?

– Смъртта на Христос и избиването на невинни хора – отговаря Бейл и очите му проблясват насмешливо. – И двете са много мотивиращи и вълнуващи.

– Имах предвид художник. Кой художник ви вдъхнови да рисувате? Пикасо? Дада? Дали?

– Ааа, разбрах – презрително изсумтява Бейл. – Използвате стария трик с търсене на общи интереси, за да предразположите разпитвания да проговори. Колко умно и находчиво.

– А вашият отговор?

– Пикабия – изстрелва Бейл, сякаш се изплюва. – Пикабия. Ще го кажа бавно и ясно, за да не объркате, когато го записвате. Пи-ка-би-я. Той ме вдъхнови. Това върши ли ви работа? Или нямате представа за кого говоря?

Агентът прилежно записва името, после замислено поглажда брадата си. Поглежда разсеяно към тавана, сякаш се опитва да се сети. След малко поглежда Бейл и се усмихва:

– Франсис Мари Мартинес Пикабия. Трябваше да се досетя. Неговата „Хера“ от 1929 г. използва подобна образност като във вашите картини.

Бейл изръкоплясква, доколкото му позволяват белезниците:

– Браво! Значи не сте такъв тъпак, каквито обикновено са ченгетата. – Изпухтява подигравателно. – Повечето педали в професии като вашата са чувствителни и умни. Заради интровертността е. Търсили ли сте утеха в изкуството, агент Лърнър? Обръщахте ли се към него за успокоение, докато криехте сексуалността си от своите мъжествени колеги?

Лърнър отговаря с небрежен тон, граничещ с безразличие:

– Вероятно. Изобразително изкуство и поезия. Вие чели ли сте някога поезия, господин Бейл?

Затворникът се озъбва:

– Моите престъпления са моята поезия. Кръвта на жертвите ми е моето мастило. Гробовете им са страниците, които съм оставил в историята.

– Зловещо – подигравателно отбелязва Лърнър, като записва нещо в бележника. – Евтино и мелодраматично, но въпреки това интересно и зловещо.

Бабкок не е толкова въздържана:

– Поезия ще бъде след няколко дни, когато те напомпат с отрова и отърват света от мръсния ти задник.

– Искате ли да ми го излижете, агент Бабкок? Защото аз искам да ви лижа – той завърта език срещу нея.

Лърнър хваща партньорката си за ръката за всеки случай, ако изпадне в някой от ония редки моменти – както веднъж в Канзас, когато реши, че няма нищо нередно, ако прескочи масата и започне да налага с юмруци затворника.

Бейл забелязва всичко.

– Тая кучка май иска да хапе, агент Лърнър. Усмирете домашния си любимец, защото не ми се иска да омацам с кръвта ѝ тази хубава чиста килия.

– Почти свършихме. – Лърнър слага капачката на химикалката и я завърта така, че оребренията им да се изравнят идеално. – Много благодаря за отделеното време. Знам колко малко ви остава и колко ви е ценно.

Натиска бутона, за да извика надзирателя.

Бейл се изправя на крака. Дори с оковани ръце и крака изглежда смъртно опасен. Лърнър не прибира химикалката, а я насочва напред, за да я използва като оръжие, ако се наложи. Ако я забиеш в окото на нападателя, може да бъде изненадващо ефективна.

Надзирателят отключва множеството електронни ключалки и двамата агенти се оттеглят в коридора, без да изпускат затворника от поглед.

– Откачалка! – измърморва Бабкок. – Трябваше да ме оставиш да го фрасна.

– Щеше да те убие. Мен също. Идеята не беше добра.