– Деца, направете дара.

Хвърлят още дърва в двата огъня, докато ги превръщат в една огромна пращяща клада. Под оранжевата светлина на бушуващите пламъци четвъртата послушничка развива копринения плат и изважда скъпоценна сребърна плочка.

Една трета от „Портите на Съдбата“.

Демонът от гравюрата сякаш се втренчва във върховния жрец.

Той целува върховете на показалеца си и бавно погалва с него рогатото божество и змиите, покриващи скъпоценната плочка. Вдига я над главата си.

– Вижте истинския бог Луцифер, гравиран върху собствения си скъпоценен метал шест столетия преди детето Христос. Велики Сатана, ние се прекланяме пред теб. Принасяме този дар за твоята слава и нашето спасение.

Свежда глава и протяга плочката към накълцаното тяло на Амон Бадауи. Четирима сектанти хващат мъртвия мъж за ръцете и краката, залюляват го и го хвърлят в буйните пламъци.

39

В НАШИ ДНИ

ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Въпреки че „Санта Мария дела Салуте“ е съвсем близо до хотела му, Том Шаман има нужда от дълга разходка, преди да се почувства готов да се върне в самотата на тясната стая.

Кървавият символ до олтара излъчваше усещане за зло, толкова силно, колкото не си бе представял, че ще почувства извън сеанс за прогонване на зли духове. В интерес на истината беше се оказал неподготвен. Наивно бе мислил, че след като се отказа от свещеническото расо, е оставил тези срещи в миналото. Явно грешеше.

Едва когато краката го заболяват, гърлото му пресъхва, а главата му се избистря, той се завлича в стаята.

Събува обувките и бързо допива една полупразна пластмасова бутилка топла вода. Карабинерите са му дали назаем стар лаптоп и евтин джиесем и той се възползва максимално и от двете. Влиза в интернет, отваря електронната си поща и намира номера, който му трябва.

Алфредо Джордано – Алфи за приятелите – е нюйоркчанин, наследник на италиански емигранти и негов стар и доверен приятел.

Том набира номера и чака цяла вечност, докато от другата страна намерят Джордано. Мястото, където Алфи прекарва дългите си дни и нощи, е огромно. То е на повече от пет века и е една от най-строго охраняваните сгради на планетата: Светия престол, библиотеката на Ватикана.

– Pronto. Джордано – обажда се той, като закрепва непохватно телефона между ухото и рамото си.

– Не трябва ли да спиш по това време?

Алфи замълчава за секунда – не е сигурен дали слухът не му върти номера.

– Том?

– Здравей, Алфи. Извинявай, че звъня толкова късно. Предполагам, че си тръгнал за вечерната литургия или даже за леглото.

– Няма проблем. Радвам се, че те чувам. – Замълчава, после предпазливо добавя: – Или?

На Том му трябват близо десет минути, за да разкаже на Алфи какво се е случило от последния път, когато се чуха – малко след уличното сбиване в Лос Анджелис. Двамата са приятели отдавна, от студентските години, когато Алфи редовно се напиваше и съответно пропускаше половината лекции, като разчиташе Том да го измъква.

Джордано си спомня старите времена, докато отива от богато украсената Сикстинска капела към апартамента си. Молбата на Том със сигурност е странна, но мисли, че може да му помогне. Алфи има изключително право на достъп до библиотеката, която съдържа над седемдесет и пет хиляди ръкописа и близо два милиона книги, без да споменаваме музея, посветен на етруските. Почти е сигурен, че ще намери онова, което търси. Освен ако – и тази възможност го тревожи – освен ако то не се намира в секретния архив, близо осемдесет километра рафтове, натъпкани с поверителна информация, достъпна само за очите на най-посветените.

Capitolo XXXVIII

27 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ВЕНЕЦИЯ

Бледа розова светлина облива лагуната и тънка гробищна мъгла увисва призрачно над тихата вода. Върховният жрец отива в свещената горичка и събира останките от жертвената клада.

Той живее в мир със себе си. Служи вярно на господаря си. Сега бърза да заличи всички следи от жертвоприношението. След като изпълни тази зловеща задача, ще отиде да се увери, че последователите му знаят как да се държат. Първо, всички трябва да научат общата версия за случилото се. Ако близките им ги разпитват твърде много за дългото отсъствие, ще кажат, че са вечеряли заедно, били са на един вид празненство. Ако се появят подозрения, ще признаят, че са били с любовници. Всеки има измислено алиби. Всеки е готов да изтърпи дребно лично неудобство, вместо да бъде хвърлен в тъмницата под Двореца на дожите.

Сатанистът отново е с бедните дрехи на лодкар. Наквасените с кръв богослужебни одежди са накиснати в корито и той лично ще ги изпере и изсуши. Педантично събира всички кости на убития в един чувал. Брои внимателно, докато ги прибира – малък пищял, голям пищял, капачка – знае всяка кост, всеки мускул и сухожилие.

В друг чувал събира овъглените парчета дърво, покрити с восъчен налеп от подкожната мазнина на жертвата. Ще качи двата чувала в лодката, а по-късно ще накара подчинените си да прекопаят мястото, докато заличат всички следи от жертвоприношението.

Слънцето се е издигнало едва на половината на небето, когато лодката, докарала Амон Бадауи при смъртта, потегля към гроба му на дъното на лагуната.

Твърде рано е рибарските лодки и другите плавателни съдове да започнат да сноват из мрежата от канали, разпростираща се на юг от града, но това не притъпява вниманието на жреца – той зорко следи водата.

През мъглата вижда Джудека на запад и Изола ди Сан Джоржо Маджоре на изток. Това е знак да спре. За момент се замисля за острова – убежище на Козимо ди Медичи след бягството му от Флоренция и мястото, където е погребан дожът Пиетро Дзиани. Толкова много прочути тела – мъртви и живи – са минали през този участък на лагуната.

Сатанистът слага по един тежък камък във всеки от чувалите и връзва отворите им с въже. Лодката се разклаща от неочаквано голяма вълна, която я удря странично. Той бързо сяда.

Когато водата се успокоява, жрецът се изправя и хвърля първия чувал през борда.

Задоволително пльосване.

Той кляка и се заглежда в мехурчетата, излизащи от мътната вода. Лодката отново се разклаща. Висока вълна удря кърмата. Жрецът отново сяда. Изчаква търпеливо, после хвърля втория чувал. Успокоително е да гледа как потъва. Концентричните вълнички намаляват, разреждат се и изчезват.

– Buongiorno!

Гласът го стряска. Той се оглежда наляво и надясно. Нищо.

След малко различава силует. Точно пред него.

Млад монах с червено лице гребе с малка лодка. Забавя, когато го доближава.

– Много лоша мъгла тази сутрин. Проблем ли имате? – Монахът се вглежда във водата, сякаш е видял нещо да пада от другата страна. – Имате ли нужда от помощ?

Сатанистът не успява да скрие изненадата си. Хваща греблата.

– No grazie.

Мълчаливо се проклина. Беше сигурен, че наоколо няма никого!

Монахът спира да гребе и оставя лодката да се приближи по инерция. Във въздуха увисва подозрение, тягостно като мъглата. Жрецът се опитва да се усмихне:

– От манастира „Сан Джорджо“ ли сте?

Монахът кимва:

– Да. – Лодките им се допират. – Излизам да погреба всяка сутрин. След литургията и преди закуска. – Поглежда във водата. – Изпуснахте ли нещо? Стори ми се, че чух плисък. Разтревожих се да не би някой да е паднал.

– Не. Както виждате, всичко е наред. Сух съм. Сигурно ви се е причуло. – Сатанистът показва греблото си. – Може би от спускането на веслото във водата.

Вглежда се в мъглата и проверява ъгъла на издигащото се слънце. Монахът сигурно не е видял нищо. Той се усмихва:

– Трябва да тръгвам. Arrivederci.

Младият монах хваща греблата и завърта едното във водата.

– Arrivederci.

След две загребвания изчезва в мъглата.

По целия път обратно към манастира той се чуди какво имаше в двата големи чувала, които непознатият хвърли във водата, и защо го излъга.