В ярката светлина той вижда Нунчо ди Алберто с лице, по-бледо от луната, да говори с един от водолазите. Гмуркачът е навил неопреновия си костюм до кръста и тялото му изпуска пара в студения нощен въздух.

Гласът на професор Монтезано се чува от бяла найлонова палатка. Вито разбира с кого говори още преди да дръпне входното платнище и да стъпи на дъските, поставени от криминалистите, за да намалят риска от замърсяване на уликите.

– Здравейте – казва майорът с лек сарказъм. – Не се обиждайте, но нямах желание да виждам никой от вас двамата толкова скоро.

Монтезано вдига ръка за поздрав. Валентина Мораси остава сериозна:

– Здравей, майоре!

Напрежението от деня е гравирало бръчки около подпухналите ѝ очи.

– Не трябваше да си тук. Ще говорим по-късно – казва Вито императивно.

Досеща се, че тя е върнала обаждането на Нунчо и го е изнудила да ѝ каже какво става.

Карвальо взема чифт прозрачни ръкавици от една кутия.

– Какво имаме тук, професоре?

Монтезано свива рамене и си поема въздух бавно и продължително – знак, че новините няма да са добри.

– Имаме пихтия.

– Пихтия ли? Каква пихтия?

– Мъжка пихтия. Разложена пихтия от възрастен мъж. Само това мога да кажа засега. Отворихме няколко чувала и намерихме различни телесни части. По очевидни причини не искам да разопаковам всичко тук заради риска да загубим доказателства.

Валентина посочва купчината мокри чували:

– Говорих с командира на водолазния отряд малко преди да си тръгне. Има още чували, но хората му не могат да ги извадят преди десет сутринта.

– Десет ли? Какво командва тоя – университетско барче? Не могат ли да започнат още на разсъмване? Хайде малко да задействаме нещата.

– Не е заради светлината, майоре. Те работят цял ден на тъмно долу. На много места видимостта е нулева – все едно да работиш с вързани очи в пълна с вода бъчва. Всичко, което извадиха, е намерено с опипване.

– Знам го! – сопва се Карвальо и в следващия миг съжалява, че е бил толкова рязък.

Валентина също повишава тон:

– Не могат да започнат по-рано от десет, защото имат твърде малко хора и твърде много работа.

Майорът трудно овладява нервите си:

– Бюджетни ограничения! Съкращения! Тия политици не разбират ли, че престъпниците не си вземат почивка само защото хората вече не са толкова богати? Cazzo! – Обръща се към патолога: – Извинете ме за избухването, Силвио. Знам, че и вие мразите тези неща. Можете ли да кажете приблизително колко време тялото е престояло във водата? Някаква груба преценка на колко години е жертвата? Нещо – каквото и да е, което да ми помогне да започна разследване.

Монтезано не обича да прибързва със заключенията – неверните предположения могат да отклонят разследването в грешна посока. Знае обаче, че приятелят му нямаше да пита, ако не е под напрежение.

– По-голямата част от кожата... – Замълчава и се поправя: – По-голямата част от кожата, която съм видял досега, е отделена от намиращата се отдолу мастна и мека тъкан. Това е напреднал стадий на разлагане. – Обръща се към купчината чували. – Без данните за температурата на водата и времето през последните няколко седмици, не мога да бъда по-точен.

Карвальо вижда пролука:

– Дни, седмици или месеци?

– Месеци. Не години.

– Възраст на жертвата?

– Не, Вито! Съжалявам. Докато не огледам всичко, което бъде извадено, не мога да кажа нищо повече.

Майорът се примирява:

– Va bene. Molte grazie. Валентина, ела навън. Да оставим нашия приятел да работи. Тази адски неприятна работа.

Валентина носи червено шушлеково яке, сив пуловер, дънки и ниски боти, но въпреки това започва да трепери, когато излиза.

– Не е толкова студено – казва Карвальо. – Изморена си и дори не е необходимо да си тук. Но сигурно го знаеш.

Тя полага усилия да не се държи като сърдито момиченце:

– Искам да работя. Когато Нунчо ми каза, че е намерен друг труп близо до мястото, където е станало нещастието с Антонио, трябваше да дойда. Разбираш, нали?

Карвальо разбира. Той се чувства по същия начин. Въпреки че с идването си в този час не е постигнал нищо, което не би могло да почака до сутринта.

– Искаш ли да пием по кафе, преди да се прибереш? – предлага на Валентина. – Един приятел има ресторант наблизо и никога не затваря преди три.

Тя се усмихва насила:

– Grazie. С удоволствие.

Правят само няколко крачки, когато викът на Монтезано, застанал на входа на палатката, ги кара да спрат:

– Вито, два са – два трупа, не един. Намерих втори череп.

ДВА ДНИ ПО-КЪСНО

31

В НАШИ ДНИ

МОРГАТА НА БОЛНИЦА „САН ЛАДЗАРО“, ВЕНЕЦИЯ

В голямото строго охранявано помещение встрани от главния корпус на моргата, са монтирани допълнителни охладителни и филтриращи системи и районът е разчистен от всякаква ненужна екипировка.

Телесните части са разопаковани. Внимателно се води протокол кой къс от кой чувал е взет и кой чувал – от коя част на лагуната. Данните се вкарват в компютъра и местата се означават на карта, закачена на стената. Силвио Монтезано и хората му внимателно вземат проби на телесни течности от всеки чувал. По същия начин се събират и проби от планктон и други частици, етикетират се и веднага се изпращат за анализ в лабораторията на карабинерите. Вътрешните тъкани, особено оскъдните останки от бял дроб и стомах, ще бъдат изследвани отделно. Ноктите – ако изобщо бъдат намерени такива – ще бъдат остъргани. Останките от дрехите на жертвите са прострени, изсушени и след като се определи на кое от телата са били, също ще бъдат изпратени за анализ. Всеки в екипа на Монтезано е наясно със задачата си и начина, по който се очаква да я изпълни. Ако професорът имаше прякор, щеше да е „Прецизния“.

Двойното посмъртно изследване е изтощителен труд. Необходими са херкулесови усилия за разпознаването на двете жертви и за откриването на микроулики, които биха могли да разкрият мястото, където са били убити, и човека – или хората, които са извършили деянието.

За всеки освен за патолога това е ужасно изживяване; за шейсет и две годишния медик то е един от най-вълнуващите и предизвикателни моменти в кариерата му. Две различни тела, изхвърлени на едно място, опаковани по един и същи начин. Няма съмнение с какво си има работа.

Нещо, с което досега не се е сблъсквал.

Никога в дългата си и впечатляваща кариера като съдебен патоанатом професорът не се е срещал с най-смъртоносното същество, известно на човечеството и науката.

Сериен убиец.

Тримата му помощници се трудят като роби, за да подготвят и подредят няколкото отрязани крайника. Тук е Изабела Ломбардели, следовател от ОНИК – Отдел за научни изследвания към Корпуса на карабинерите, която служи като офицер за свръзка между лабораторията, моргата и отдел „Убийства“.

Монтезано се дръпва назад и със задоволство установява, че работата върви с пълна сила. Като добре смазана научна машина. Машина, която няма да пропусне нищо.

Скоро ще стане интересно.

Скоро ще почисти всички кости с обикновен домашен препарат за миене и ще изследва отблизо как са били отрязани и обезобразени, какво е използвано за разчленяването им. Но още сега труповете имат какво да разкажат.

И двете жертви са мъже: единият – между двайсет и пет и трийсетгодишен. Другият – поне два пъти по-стар, най-вероятно наближаващ седемдесетте.

Трупът на по-възрастния е в по-напреднал стадий на разлагане, престоял е с месеци повече от другия. Между двете убийства обаче има ясни прилики. Костите и на двата трупа са прерязани с трион. Не немарливо разсечени или строшени. От личния си опит патологът знае, че това е необичаен начин за разчленяване на труп. Повечето убийци от практиката му просто хвърлят и бягат, като разумно предпочитат да не се бавят много дълго около жертвата след смъртта ѝ от страх, че това увеличава риска да бъдат заловени. Прорезите се правят почти винаги на едни и същи места: врат, мишници, бедрени стави. Пет класически точки за разчленяване.