Убийство.

Смъртта на Антонио Павароти не е нещастен случай. Бил е убит.

Лицето на младия лейтенант изплува в съзнанието му. Свеж и красив. Винаги усмихнат. Внимателни очи, каквито жените забелязват.

Каква загуба.

Каква проклета загуба.

Вито допушва цигарата си, втора за деня, и тръгва пеша към участъка. Върви бавно. Има нужда от време и въздух, за да проясни мислите си. Бюрото му е затрупано с три разследвания за убийство – Моника Видич и двамата мъже, открити в лагуната. Сега се появява четвърто – Антонио. Като някакво утешение, има и още нещо – бледа следа, сламка, за която да се хване. Вярно, не е много, но това, което Кастели му каза за Изола Марио, си струва да се провери. Наркотиците често са мотив за тежки престъпления.

Други неща също го тревожат. Има огромен недостиг на работна сила, а хората му изнемогват. Кастели му обеща двама лейтенанти от своя отдел за операции под прикритие, но преди да се види с тях, Вито има друга, по-трудна среща.

Точно в 10 Валентина Мораси нахълтва в кабинета на шефа си с чаша кафе в деликатната си ръка.

– Buongiorno! Нося ти сутрешното лекарство, майоре.

– Graziе.

Той взема картонената чашка и я чака да седне. Въпреки всичко, което се случва през последните дни, тя изглежда прекрасно. Наистина, сложила е малко повече грим, за да замаскира подпухналото под очите си, но при все това момичето проявява достойна за възхищение твърдост.

– Чувала ли си се с бившия свещеник след посещението в „Салуте“?

Валентина сваля капачето на чашата си, издухва парата и отговаря:

– Не, мислех да отида при него веднага след като говорим.

– Обади му се да дойде. Трябва да говоря с него тук. Вчера наблюдавах лицето му – видях нещо. Когато погледна петната от кръв, личеше, че му говорят нещо.

На Вито му се иска да поговори още за случая или за странната хипарска комуна на Изола Марио, вместо да ѝ съобщи ужасната новина. Свежда поглед към ръцете си. Ноктите му са пожълтели от цигарите. Отдавна не ги е виждал така. Той потърква жълтото, после вдига очи и забелязва, че Валентина го гледа. Чака. Не може да отлага повече.

– Говорих с Кастели. Екипът, който разследва взрива на лодката на Антонио, вече не мисли, че е било нещастен случай...

Вглежда се в лицето ѝ, търсейки следи от шок. Не вижда такива. Само професионално въпросително изражение в очакване на повече подробности.

– В лабораторията са намерили пластичен експлозив сред останките – добавя той.

Валентина си поема въздух. Раменете ѝ леко потреперват.

– Сигурно знаеш, че работеше под прикритие на Изола Марио – продължава той, – острова, собственост на онзи ексцентричен интернет милиардер.

Тя кимва:

– И сега какво?

Безчувствената ѝ реакция го смайва.

– Scusi?

– Как ще протече разследването? Кой ще го води?

– Аз. Майор Кастели предложи да ми даде от хората си да помагат и много скоро ще...

Тя го прекъсва:

– Искам да участвам. – Очите ѝ проблясват. – Включи ме.

Карвальо понечва да откаже:

– Имаш твърде много работа по убийството на Видич, труповете в лагуната, разследването в църквата...

– Всичко е свързано, майоре. – Тя го поглежда предизвикателно. – Сигурна съм, че има връзка. Чувствам го. Какъвто и екип да вземеш, ще трябва да работи и по трите случая.

Двамата се втренчват един в друг, сякаш водят мълчалив разговор. Няма доказателства, свързващи случаите, но Вито е сигурен, че е права. По някакъв начин всичко е свързано. Той се предава:

– Поисках разрешение за претърсване. Предполагам, че имаме основания да разпитаме колегите на Антонио и „работодателя“ му.

– Милиардера ли?

– Да. – Вито не изглежда ентусиазиран. – Ние сме полицаи, не вярваме в съвпадения, но да свържем всичко и да го обясним, ще бъде трудна задача.

Тя го поглежда решително:

– Готова съм – напълно готова съм за трудната задача, ако така ще разкрием убиеца на Антонио.

– Добре. Но ако почувстваш, че напрежението е прекалено голямо, искам да ми кажеш. – Той вдига показалец и го размахва бащински. – Сериозно говоря, Валентина, искам да ми кажеш, ако ти дойде твърде много. Последното, което искам, е работата да вгорчи още повече живота ти.

– Няма накъде повече. Повярвай ми, няма начин да се почувствам по-зле отсега.

Capitolo XL

1777 Г.

РИАЛТО, ВЕНЕЦИЯ

За построяването на моста „Риалто“ са били необходими три години и има дни, когато ти се струва, че същото време е необходимо и за да го пресечеш.

Днес е такъв ден.

Венеция се е превърнала в търговската врата на света и на Танина Перота ѝ се струва, че към прочутия мост на Да Понте се стичат хора от всяка народност на света едновременно. Младата жена работи като продавачка от южната му страна, в „Гатусо“, един от най-старите и престижни магазини за произведения на изкуството и антикварни вещи. Търговията процъфтява. Всеки ден Танина продава картини и предмети на смайващи цени. Работата ѝ е изморителна и сега тя си мечтае да бъде от другата страна на моста с Ермано, любовта на живота ѝ.

Най-сетне Лауро, добродушният ѝ работодател, слага табелата „Затворено“ на вратата и спуска щорите.

– Finito. Върви! Върви! Постоянно надничаш през прозореца, сякаш очакваш самият дож да дойде. Наистина ли е толкова досадно да работиш при мен?

Тя грабва пелерината си от закачалката зад пердето.

– Знаете, че за мен е удоволствие да работя за вас, синьоре. Просто имам среща с един приятел, а преди това трябва да свърша нещо.

– Приятел? – Той я поглежда бащински. – Този приятел да не би да е еврейчето от „Бухбиндер“?

Кръглото лице на Танина се изчервява и тя смутено подръпва една сламеноруса къдрица зад ухото си.

– Знаете, че е той. С Ермано сме заедно от близо две години.

Гатусо изцъква с език.

– Той е добро момче! – настоява Танина.

– Единственото добро нещо в него е това, че тоя мошеник баща му е проявил достатъчно здрав разум да му даде християнско име.

– Синьоре!

– Танина, много добре знаеш, че ако скъпите ти родители бяха живи, щяха да ти забранят да имаш каквото и да било общо с него.

Тя поставя ръце на кръста си и го поглежда предизвикателно:

– Но уви, не са живи, а аз съм достатъчно голяма, за да решавам сама такива неща.

Двамата се втренчват един в друг. И на двамата им прикипява. Лауро Гатусо е фундаментът на нейната независимост; без неговата подкрепа тя ще остане без работа, без дом и вероятно дори без Ермано. По ирония на съдбата, се бяха запознали точно покрай Гатусо. Срещнаха се, когато Ермано доставяше стока, която шефът ѝ бе купил от стария евреин търговец в гетото.

– Извинявай – казва след малко Гатусо. – Просто бащата на момчето е циничен грубиян. Измет. Измамник от космически мащаб. Старият Тадух търгува произведения на изкуството със съмнителен произход, а предците му са просто strazzaria – търговци на мръсни черги.

Танина се усмихва и се промъква покрай него към вратата. Двамата търговци имат делови отношения от години – традиционно приятелски, но последната им сделка свърши зле.

– И аз съжалявам. Вие сте много добър към мен и аз уважавам закрилата и съветите ви. Просто...

Той махва небрежно:

– Знам, знам – ти просто го обичаш. Любов! Любов! Любов! – Гатусо я избутва през вратата, като се усмихва. – Чао, Танина. Пази се и се погрижи еврейчето да те изпрати благополучно до дома.

Тя повдига полата си и се затичва. Вече започва да се стъмва и става студено. Художниците са вдигнали стативите си от брега на канала и повечето улични търговци са се прибрали. Тя минава по моста и влиза в кривите улички. Първо на изток, после северозападно настрани от криволичещия Голям канал към един от най-северните острови.

Танина познава еврейското гето – първото в Европа, откакто се помни. Католиците за малко не разрушиха квартала. За евреите има всякакви рестрикции. Търговията, правата, общественото положение, дори движението на хората е ограничено зад високите стени. Все пак, ако не броим някои акции за затягане на реда, стражата обикновено си затваря очите за онези, които се отнасят добре с тях, и така животът си върви.