Настъпва тишина. Всички гледат Моника. Единствените шумове са бръмченето на хладилната система и пращенето на мухите, умиращи върху електрическите мрежи срещу насекоми, поставени на различни места в помещението.

Майор Карвальо сваля гумените ръкавици и казва:

– Том, знам, че Валентина ви е обещала, че тази среща ще е последната, за която ви молим...

Лицето му подсказва края на изречението. Том се досеща:

– Но не е.

Майорът се усмихва:

– Не, не е. Имаме нужда от помощта ви. Както за религиозните страни на разследването, така и за всичко, което можете да откриете от времето на етруските и би могло да ни е от полза.

– За колко време?

– Не за дълго. Седмица. Или две.

– Не съм сигурен, че ще съм ви полезен.

– Уви, мисля, че ще бъдете. – Карвальо поглежда трупа на масата. – Заради нея трябва да ни помогнете.

Том кимва. Майорът стиска ръката му, после се обръща към Монтезано:

– Професоре, grazie mille. – Хвърля последен поглед към трупа: – Grazie, Monica. Che Dio ti benedica⁵.

⁵ Благодаря, Моника. Бог да те благослови. – б. пр.

26

„САН БИАДЖО“, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо получава обаждане по мобилния телефон точно когато излиза от моргата. Заповядва да не съобщават новината на никой друг, особено на Валентина.

Когато пристига на местопроизшествието, водолазните екипи вече претърсват неспокойните води на лагуната за останките от старата семейна лодка на Антонио. Гледката е шокираща. Въпреки целия си полицейски опит Карвальо трудно запазва самообладание. Смъртта е поносима, стига да не те засяга лично. Антонио беше негов любимец. Майорът се гордееше с него. Понякога го чувстваше като роден син.

Карвальо сяда на кея и се опитва да осмисли информацията. Антонио е мъртъв. Експлозия на лодката. Засега никой не знае каква е причината. Да, сигурни са, че е той. Да, Вито може лично да види трупа. Не, никой не е казал на семейство Павароти. А на Валентина? И на нея никой още не е казал или поне не би трябвало да са ѝ казали. Но новината неминуемо ще се разчуе. Скоро, много скоро.

Все още замаян, Вито следва младия полицай, който го води до бялата палатка, където е сложено тялото.

Антонио е. Няма грешка.

Вито не казва нищо, само кимва утвърдително и преглъща тежко. Каква загуба! Каква ужасна загуба!

Той се прекръства и се отдалечава. Вероятно ще им е необходим целият днешен ден, а може би и голяма част от утрешния, докато съберат двигателя, електрическата инсталация и всичко друго, което би могло да им подскаже какво се е случило. Пожарите в морето са много редки, експлозиите – още повече, но Вито не вижда основание да подозира, че смъртта на младия полицай е причинена от друго освен от нещастна случайност.

Решава лично да съобщи вестта на родителите на Антонио. Не иска да я научат от чужд човек. Не иска друг да бъде до тях в най-лошия момент от живота им.

Въпреки целия си опит Вито спира пред вратата на апартамента им и си поема въздух.

Телевизорът работи. Натиска звънеца и отвътре се чува мъжки глас. През матовото стъкло вижда женски силует, който се приближава.

Майката на Антонио отваря вратата и наднича да види кой звъни. При други обстоятелства Вито би я посъветвал да сложи предпазна верига.

– Синьора Павароти?

– Да?

Тя го поглежда разтревожено. Усетила е, че нещо не е наред.

– Казвам се Вито Карвальо. Майор Карвальо.

Той показва служебната си карта. За секунда на лицето ѝ се изписва облекчение, сякаш се успокоява, че това не е посещението, от което цял живот се е страхувала. После обаче се намръщва, прочита лицето му – изражението му казва всичко.

Краката на Камила Павароти се подкосяват.

Вито я улавя, преди да падне. Оказва се по-тежка, отколкото е очаквал.

– Aiuto! Signore! Aiutami!⁶

Анджело Павароти дотичва за секунди. На лицето му се изписва тревога, когато вижда непознат мъж да държи припадналата му жена. Вито му показва картата, която все още държи, и се представя.

Внасят Камила в дневната и я поставят на едно кресло.

Майорът сяда насреща и изчаква търпеливо, докато Анджело донася вода и коленичи до жена си, за да я свести. Тя отпива колебливо. Изглежда изнемощяла и бледа. Вито се извръща, докато Анджело избърсва устата ѝ.

Навсякъде има снимки на Антонио. С липсващи предни зъбчета и в първата си ученическа униформа. С рошава коса като юноша. Спретнат в униформата на карабинерите. Майорът поглежда отново към креслото. Двамата старци го гледат.

Моментът настъпва.

– Вашият син, Антонио... Съжалявам – мъртъв е. Нещастен случай. Моторната лодка, с която е плавал през лагуната, се е взривила. Все още не знаем причината.

Бащата изглежда почти развеселен. Не може да повярва. Това е абсурд. На лицето му се появява мрачна усмивка, сякаш е сигурен, че е станала грешка.

– Не може да бъде. Сигурен ли сте, че е нашето момче? Антонио Павароти. Той...

– Абсолютно сигурен, синьоре. Аз лично го разпознах.

Двамата родители се споглеждат. Изненадата преминава в шок.

– Много съжалявам. Ужасно съжалявам. – Карвальо знае, че трябва да очертае ясна граница. Да съобщи ужасяващите факти и да замълчи. – Антонио беше добро момче. Отличен полицай и колегите му много го обичаха.

Анджело кимва храбро. Думите на майора може да му помогнат, могат дори да го накарат да се почувства горд. Но точно сега нямат значение.

– Някой от колегите ми ще дойде утре. Ще уреди да видите тялото, ако искате. – Карвальо вижда болката на лицата им. – Ще дойдат и разследващи. Ще ви разпитат за Антонио, къде е ходил, с кого се е виждал и разбира се, за лодката.

Камила стиска ръката на Анджело и изглежда така, сякаш отново ще припадне.

– Валентина? Как е тя?

– Още не знае. – Карвальо се намръщва. – Никой не ѝ е казал. Дойдох направо от местопроизшествието. Вие сте първите, които научават.

– Вие ли ще ѝ кажете? Лично? – Това е повече молба, отколкото въпрос.

Карвальо закопчава якето си.

– Разбира се – уверява ги. – Ще я видя веднага щом се върна.

Двамата понечват да се изправят.

– Недейте, моля ви. Сам ще изляза. – Вито изчаква секунда, докато отново седнат. – Още веднъж – искрени съболезнования за загубата ви.

Те кимват и се притискат един в друг. Нежелана прегръдка.

Вито оставя визитната си картичка върху масичката пред тях и излиза тихо от стаята като черна мъгла.

⁶ Помощ! Господине! Помогнете ми! (ит.) – б. пр.

Capitolo XX

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Тетия реже билки пред колибата, когато той идва. Палачът слиза от големия си бял жребец и се приближава. По гърба ѝ преминават тръпки като от лед, топящ се по стената на пещера.

Не е очаквала, че ще дойде толкова скоро. От срещата ѝ с Песна е изминал само ден.

Ларт държи юздите уверено и потупва животното по главата.

– Идвам да те заведа при Мамарс, ковача на сребро.

– Моментът не е подходящ. – Тетия посочва колибата. – Трябва да се грижа за мъжа си.

– Точно сега е моментът. Щом съм дошъл, тръгваш с мен.

Погледът му я предупреждава, че няма намерение да спори.

Тетия кимва:

– Трябва да му кажа. Да уредя някой да се грижи за него.

Ларт накланя глава към коритото с вода:

– Давам ти време, докато напоя коня. Не повече.

Тетия влиза бързо в къщата. Тевкър спи. Тя коленичи и поставя длан върху лицето му.

– Мъжо – отначало шепне, после казва по-силно: – Тевкър, чуваш ли, мили?

Кожата му е топла и грапава. Устните му най-сетне се размърдват и за миг очите му се отварят. Там, където навремето горяха искри, възпламеняващи чувствата ѝ, сега се вижда само мъртвешка млечна белота. Сърцето ѝ се къса да го гледа така.

– Тевкър, чуваш ли ме?