Тъй като му остава малко свободно време, решава да потърси някаква информация за предмета, оставен от майка му. Със скицата в джоба Томазо се насочва на запад покрай църквата „Сан Франческо дела Виня“ и бързо започва да обикаля художествените галерии.

Нищо.

Никой не знае нищо.

Томазо разпитва бижутерите и художниците между „Скуола гранде ди Сан Марко“ и църквата „Санта Мария Формоза“. Всеки е готов със съвет:

– Питай в „Бонфанте“.

– Покажи го на стария Карацони на моста.

– Иди при Лука, майстора на сребърни изделия, на площада зад базиликата.

Усилията му са безуспешни.

Обезсърчен и изморен, той се връща при Арсенала. От Маурицио няма и следа.

Томазо сяда на една стеничка до кладенеца, при който са се разбрали да се чакат. Венеция е заобиколена от морска вода, затова, по ирония, прясната вода е безценна. Не би било възпитано обаче сам да си вземе да пие. От прозорците на сградите по всичките четири страни на площада зяпат хора. Млада жена, която простира пране, му се усмихва. Една бабичка протяга ръка и затваря зелените дървени капаци на прозореца си, разкривени и избелели от слънцето. Най-сетне се появява мургав младеж и издърпва от кладенеца кофа и метално канче на връвчица.

– Искаш ли вода, братко? Изглеждаш в нужда.

Облекчение на Томазо ясно проличава на лицето му.

– Много мило. Grazie mille!

Монахът изпива водата от канчето и без да чака подканване, младежът отново го напълва.

– Казвам се Ефран – представя се. – Живея тук. Мога ли да ти помогна, да ти покажа пътя?

– Аз съм брат Томазо от манастира на остров Сан Джорджо – казва монахът, като избърсва устата си с ръка. – Благодарен съм ти, но не съм се изгубил. Само търся отговор на една лична загадка. За съжаление, досега никой не успя да ми помогне.

Ефран се засмива:

– Мислех, че затова хората се посвещават на Бог. За да търсят отговори.

– Така е, но изглежда, Всевишният иска да реша тази загадка сам. – Томазо изважда скицата от джоба на расото си и я разгъва. – Венеция е прочут център на изкуствата, но намирам само търговци, а ми трябва учен. Търся някой, който би могъл да знае нещо за предмети или древни украшения като това.

Ефран сяда и опира гръб в стената, докато разглежда схемата.

– Колко голямо е това нещо? Малко като огърлица или по-голямо?

Томазо вдига лявата си ръка и показва:

– От върха на пръстите ми до китката и около четири пръста широко.

– Сериозна работа – впечатлява се Ефран. – От църквата ли го взе, от някой олтар?

– Казах ти, че става дума за личен, семеен въпрос – малко засегнато отговаря монахът. – Предметът ми е наследство.

– Извинявам се, братко. Не исках да те обидя. Опитвам се само да установя произхода му.

– Не съм се обидил. Уверявам те, това е моя собственост, а не на църквата.

Ефран се замисля.

– Имам един приятел в гетото... – Поглежда младия монах. – ... евреин, много начетен. Той и семейството му търгуват с чуждоземни антики и необичайни предмети – много от които му доставям оттук, от доковете. – Посочва скицата. – Ермано може да знае нещо за тази странна плочка. От сребро ли казваш, че е направена?

– Така смятам. Но не мисля, че е уместно един християнски монах да търси помощ от евреин търговец.

Ефран завърта очи:

– Не сме ли най-напред венецианци и чак след това християни или евреи?

В другия край на площада, осветен на фона на сенките в една странична уличка, Томазо вижда закръгления силует на Маурицио, който бавно се търкаля към тях. Импулсивно младият монах затваря пръстите на Ефран върху скицата.

– Тогава ще ти бъда благодарен, ако покажеш рисунката на приятеля си евреин. Но моля те, нека да остане между нас. – Поглежда Маурицио, който вече върви през площада. – Това е един брат от манастира. Моля те, не споменавай нищо пред него.

Ефран прибира скицата в джоба си и убедително насочва вниманието си към кофата и канчето.

– В такъв случай ще ти пожелая приятен ден и безопасно пътуване, братко Томазо. – Посочва един прозорец. – Жилището ми е на втория етаж, единственият прозорец с един кафяв капак. Другият е счупен и все се каня да го поправя. Ако минеш насам, потърси ме и пак ще утоля жаждата ти.

Ефран си тръгва, преди Маурицио да стигне до кладенеца. Томазо завежда добре нахранения си приятел обратно при лодката, съзнавайки отлично, че недоверието му към абата го кара да се заплита в лепкавата мрежа на измамата.

46

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Кабинетът на Карвальо е зареден с пици и бира за хората от екипа, които се събират за вечерен брифинг. Атмосферата е наелектризирана като пред гръмотевична буря.

Всеки иска да се изкаже първи.

Всеки има ново предчувствие, нова теория, глождещо съмнение, което иска да сподели.

Валентина разстила на бюрото снимките от вътрешността на хангара.

– Вижте тези лодки. Това е „Зиърс“. Корпус от карбонови нишки. Двигател със слънчево захранване. Развива трийсет възела.

Вито се намръщва:

– И го споменаваш, защото...?

– Връзва се. Това искам да подчертая. Напълно логично е един милиардер да има моторница със соларен двигател. – Валентина показва още няколко снимки. – Логично е също да има лодка като тази – рибарската, а също и като тази приличаща на НЛО спортна моторница. Обаче това не ми се връзва... – Тя поставя на бюрото снимката на лъскава черна гондола. – Това няма как да се обясни.

– Защо пък не? – Роко Балдони завърта снимката към себе си. – Много богати венецианци реставрират гондоли и ги държат, за да ги показват. Дори садят цветя в тях.

– Глупости – сопва се Валентина. – Марио не е някой хипар градинар.

– Точно такъв е – намесва се Вито. – Чист хипар. Нали за това е целият остров?

Тя плясва раздразнено с ръце:

– Да, ама в тази лодка няма посадени цветя, нали? – Гласът ѝ е наситен със сарказъм. – Тази гондола е абсолютно годна за използване. Стегната и готова за плаване.

– И мисълта ти е... каква? – пита Вито, като все още се преструва, че не разбира. – Че използва гондолата, за да се движи незабелязано из града? Че я е използвал, за да се промъкне до лодката на Антонио и да заложи експлозива? Или за да убива туристи и да ги превозва до Острова на мечтите, където да ги разфасова? – Поглежда я бащински и въздъхва уморено. – Твърде смела теория, Валентина. Спомни си, че Антонио бе изпратен под прикритие във връзка с разследване за наркотици. Може и да намерим следи от дрога в гондолата, но се съмнявам.

Роко се намесва:

– При този милионен поток от туристи във Венеция би било странно, ако не намерим следи от наркотици.

Валентина отново се сопва:

– Това не е туристическа лодка, глупако! Това е частна гондола.

– Стига! – изкрещява Вито.

Почесва се по главата и изчаква в стаята да настъпи спокойствие. Всички са уморени и стресирани. Вижда го в очите им. Замисля се за жена си и болестта ѝ, за страха ѝ да остава сама. Чувства се виновен, че не е с нея.

– Достатъчно за днес, да приключваме. Погрижете се всичко, което трябва да бъде в лабораторията, да отиде в лабораторията и се прибирайте да се наспите.

Валентина като че ли не го чува, нито забелязва, че шефът ѝ прибра химикалката в джоба си и започна да си търси ключовете.

– Ами тези монитори? – Изважда още снимки. – Монитори вътре в хангара. Не са свързани с главната система за охрана. Но са част от система за следене, каквато могат да си позволят само Джак Бауер и Отрядът за борба с тероризма.

– За бога, Валентина, този човек е милиардер! – избухва Вито и веднага съжалява за това. Добавя с по-спокоен тон: – Трябва да вземе мерки да не го отвлекат. На негово място и аз щях да сложа камери и монитори навсякъде. Дори до тоалетната нямаше да ходя без охрана. Хайде, време е да се прибираш!