– А това малоумно бърборене добра идея ли беше? Изглежда ми пълна загуба на скапаното ми време.

– Не беше загуба на време.

– Как така?

– Пикабия е част от течението сексион д’ор, или „златното сечение“ от френски.

– Това да не би да е важно?

Тя се подписва и за двамата в книгата на посетителите.

– Търпение, Хилари. Търпение. – Лърнър присвива очи под ярката светлина, докато отиват към колата. – „Златното сечение“ получава името си от „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи, преведен на френски през 1910 г. от Жозефен Пеладан.

– Стига, шефе, знаеш, че съм гола вода в тия работи. Чета „Ю Ес Ей тудей“ и гледам „Шоуто на Опра“. Не съм зубър и писарушка като теб.

– Начетен човек, Хилари. Думата, която се опитваш да си спомниш, е „начетен“.

– Добре, не съм начетена като теб. Сега би ли ми казал това, което моят неначетен мозък пропуска?

– Ще стигнем и дотам. – Лърнър въздъхва за повече тежест. – Пеладан е придавал мистично значение на златното сечение и на други геометрични конфигурации.

– Изведнъж нагазихме в геометрията.

– Това е повече от геометрия, Хилари. В математиката и изобразителното изкуство има една велика формула, която се нарича златно сечение. Ако паметта не ме лъже, то се означава с гръцката буква фи. Накратко а плюс b върху а е равно на а върху b, което е равно на фи.

– Мамка му, нищо не разбрах! Чакай да си включа сателитната навигация, за да ти следя мисълта.

Стигат до лексуса на Лърнър и той отключва с дистанционното.

– Съчувствам ти – казва той. – Това всъщност е една ирационална математическа константа. Точно затова е толкова специална, почти магическа. Може би ще го разбереш по-лесно, ако ти кажа следното: златното сечение стои в основата на пирамидата, пентаграма и петоъгълника. В световната история то оказва влияние върху архитектурата, астрономията и всички изкуства. Виж например илюстрациите на Леонардо да Винчи от De Divina Proportione1 и ще разбереш как използва така наречения „златен правоъгълник“, за да прави геометрични илюстрации на човешкото лице.

Двамата се качват в колата.

– Правоъгълници ли? – отбелязва облекчено Хилари. – Като символа, който видяхме в рисунките на Бейл?

– Ето че и ти започна да загряваш. Не се бях замислил за тези неща, докато Бейл не спомена Пикабия. Тогава всичко си дойде на мястото. Ако погледнеш златния правоъгълник, ще видиш, че в основата му стои идеален квадрат, разтеглен в съгласие със златното сечение – очертанията му оформят правоъгълника и той е разделен на три абсолютно еднакви части.

Хилари започва да проявява някакъв ентусиазъм:

– Добре, значи нашият откачен е добър художник, повлиян от този стар френски майстор, който е част от някаква мистична група интелектуалци, наричащи себе си „златното не-знам-си-какво“, но – извинявай – с какво тази шибания може да помогне на колегите в Италия?

Лърнър отчаяно вдига очи към тавана.

– Какво правят картините, Хилари?

Тя го поглежда смутено:

– Висят на стената?

– По-дълбоко? Разрови се по-дълбоко в този празен мозък. Какво целят художниците с картините си?

– Да предадат някаква идея? Да изразят вътрешните си прозрения или някакви лайна? Да отправят някакво смахнато послание?

Лърнър я поглежда и я възнаграждава с усмивка:

– Дори критик от „Ню Йорк таймс“ не би могъл да го каже по-добре. Изкуството е средство, чрез което творецът предава вижданията и посланията си на публиката. И подобно на Пикабия, Ларс Бейл кодира в правоъгълните си картини мистични послания.

– Тук обаче идва голямата разлика. Милиони кретени по целия свят са виждали смахнатите мацаници на Пикабия, а никой извън този затвор не е скивал творенията на психопата Бейл.

Лърнър се обръща към нея с най-широката си усмивка за деня:

– Напротив, Хилари, виждали са ги. Повярвай ми, виждали са ги.

1 „Божествената пропорция“ – книга, написана от Лука Пачоли и илюстрирана от Леонардо да Винчи, в която се разглеждат златното сечение, употребата на перспектива, стереометричните тела и др. – б. р.

67

5 ЮНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Идват призори.

На пясъчния плаж акостират бързи моторници. Войници хукват нагоре по брега. Изваждат оръжия.

Ръце размахват съдебни заповеди и чукове.

Още преди охранителите, наблюдаващи камерите, да успеят да оставят чашите си с кафе и да се изправят, хората на Вито Карвальо нахълтват през страничните входове.

Вътре са.

Валентина и Роко изтичват с един отряд до хангара за лодки.

Разхвърчават се трески.

Всичко вътре се изследва и прибира като веществени доказателства.

В къщата пребледнели мъже и жени се размърдват в леглата си. Някои сънено се довличат до долния етаж по величественото дъбово стълбище, за да видят какво става. Други едва надигат глава от възглавницата.

Нунчо ди Алберто показва легитимацията си и заповедта за претърсване.

– Това е полицейска акция! Връщайте се в стаите веднага!

Няма нужда да им повтаря.

Из цялото имение се чува шуртене на вода в тоалетните. Наркотици за хиляди евро потичат в канализацията.

Марио Фабианели се появява бос, по скъсани на коленете дънки и разкопчана бяла риза, под която се показва мускулестият му, загорял от слънцето корем.

– Buongiorno, майоре. – На лицето му се появява спокойна усмивка. – Можехте просто да позвъните. Винаги сте добре дошли тук.

На Вито не му е до любезности:

– Не е приятелско посещение, синьор Фабианели. Ще ви бъда благодарен, ако повикате адвоката си и двамата ме придружите до участъка, за да отговорите на някои въпроси.

Марио се намръщва:

– Преди закуска? Не искам.

Вито се усмихва:

– Настоявам.

– Предполагам, че имате съдебна заповед, която оправдава това нахлуване – казва Марио, като прокарва пръсти през несресаната си коса.

Вито му дава документа.

– Va bene. Препоръчвам ви да ме изчакате в южния салон. Гледката към градината е най-хубава оттам. Трябва да се облека.

– Ще изчакам тук. – Вито махва към един униформен полицай. – Младият ми колега ще ви придружи до спалнята.

– Както искате. – Лицето на Марио губи увереност. – Но преди да продължим, какво е основанието на съдебната ви заповед, майоре?

– Убийство, синьоре – отвръща Вито, като наблюдава лицето му внимателно. – И това е само за начало.

Capitolo LIX

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Поляната, на която са се събрали сатанистите, е забулена в дим от факлите.

Гатусо гледа втренчено ужасените очи на Томазо – толкова пронизващ поглед, че сякаш вижда в душата му.

– Попитах те нещо, братко. Дадох ти шанс да си поиграеш на Господ и да спасиш живота на сестра си, като отнемеш друг живот със собствените си ръце. Какво решаваш?

Томазо продължава да гледа безизразно.

Върховният жрец поклаща глава:

– В такъв случай нека да започваме.

Завърта се. Черната му алба се развява и течението, създадено от нея, кара синьо-оранжевите пламъци на факлите да затанцуват.

Гатусо вдига ръце и започва да нарежда:

– In nomine magni dei nostri Satanаs Introibo ad altare Domini Inferi.

Сектантите отговарят:

– Ad deum qui laetificat juventutem meam.

В мрака над лагуната проехтява звънче, което някой размахва с ръка.

Един сектант поклаща ритуално кандило, изпускащо дим от отровни треви.

– Domine Satanas. Tua est terra...

Томазо престава да слуша думите на Гатусо. Затваря очи и облекчава напрегнатите си нерви, като изпада в медитативното състояние, с което се успокоява от дете.

Времето сякаш се втечнява. Изтича като разлята сметана. Той си представя лицето на майка си; ръцете ѝ, протегнати към него и сестра му.