Том събира сили да се засмее:

– Да, благодаря. Като зашеметен съм.

– Така се чувства жената, когато разбере, че мъжът ѝ изневерява. – Тя го поглежда в очите. – Това е предателство, Том. Чувството не е хубаво. Не е добре да подлагаш човек на подобно изпитание.

Том се досеща, че тя говори от личен опит.

– Не, не е – съгласява се. Бутва статията на масата. – Знаеш ли, нямам против, че това ме кара да страдам. Приемам го като един от многото емоционални уроци, които трябва да науча. Но страшно съжалявам, че по този начин затруднявам работата ви с Вито.

– След всичко, което ми се случи напоследък, мога да ти кажа – това не е нищо. – Тя се усмихва; топла усмивка, която по някаква ирония му напомня за Тина. – Отивам за кафе.

Когато остава сам, Том се замисля. Пита се дали Тина се е преструвала през цялото време; дали всичко казано и направено от нея е било само театър, начин да извади от него добър журналистически материал.

Нещо по-обезпокоително, пита се дали изобщо някога ще може отново да се довери на някоя жена.

Capitolo XXXIV

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

СЕСТИЕРЕ ДИ ДОРСОДУРО¹, ВЕНЕЦИЯ

Никой от двамата непознати мъже, които правиха платен секс с Луиза Косига, не видя лицето ѝ. Въпреки молбите им за интимност, тя остана с шитата си по поръчка маска през цялото време на жалките им опити да задоволят нагона си.

Така е по-добре.

Винаги е по-добре така.

Луиза отдавна се е убедила, че човешкото лице е най-издайническо по време на секс. Пътят към оргазма изважда всичко, което е в ума, природата на сърцето, състоянието на душата. Все неща, които тя няма намерение да разкрива пред непознати, особено пред такива, които я оценяват в пари.

Първият за тази вечер поне имаше любезността да бъде бърз. При тази скорост това бяха може би най-изгодните три минути от годината. Имаше хубави очи. Добри очи. Точно заради тях – повече от всичко друго – тя реши да не избира него.

Голям късметлия.

Избра втория.

Беше грубиян. От онези, които бият жените и децата си, тормозят прислугата и мамят търговските си партньори. Когато се съблече, замириса на печено прасе. Дори грухтеше и се сношаваше като свиня. Луиза потръпва, когато си спомня косматите бели тестиси, които се клатеха между краката ѝ.

Амон, така се представи. Казва, че е египетско име с мистично значение. Луиза го намира за забавно. Може би дори иронично. Сега мистериозният мъж мие члена си в нейния умивалник и крещи, че иска вино.

Тя се облича и отбелязва:

– Едни приятели организират бал тази нощ. Тайно празненство само за отбрани. Празник на удоволствието – събитие, което само изтънчен мъж като теб може да оцени.

– Колко?

– За теб ли? Безплатно. Вече ми плати достатъчно. Ще има по пет жени на всеки мъж, достатъчно дори за твоя неутолим апетит.

Амон се оглежда за кърпа, но не намира. Избърсва се в чаршафа.

– Ти ще бъдеш ли там?

Тя го поглежда и се преструва на възбудена от отпуснатото му голо тяло.

– Как бих могла да не отида? Разбира се, че ще съм там. И тази нощ, наред с всички други удоволствия, ще видиш истинското ми лице.

Тя почуква по сребърната маска волто, пришита върху меко черно кадифе.

Очите му проблясват алчно.

– Искам сега. Свали я сега и ще ти дам каквото пожелаеаш. – Той бръква в мантията си, закачена на дръжката на вратата, и подрънква с шепа златни дзекини. – Кажи си цената.

Тя махва небрежно:

– Запази си парите... – поглежда надолу – и възбудата. Довечера всичко, което поискаш, ще бъде твое – безплатно. – Усмихва се дяволито. – Но ако не дойдеш тази нощ, никога няма да имаш това, което желаеш. Изборът е твой.

Той мълчаливо облича бялата си риза. Обещанията ѝ не му правят впечатление и той се чуди дали просто да не я натисне и да вземе каквото иска. Може би дори да я понабие, да ѝ покаже къде ѝ е мястото.

В крайна сметка тайнствеността и изкушението за още по-развратни забавления се оказват неустоими.

– Както искаш. Нека да е тази нощ. Къде е балът? Тук ли да дойда?

– Не, любов моя – отвръща тя, като му помага да се закопчее. – Ще те посрещна. Ела на Понте дела Палия след три часа. Мястото на бала е на няколко минути с лодка оттам.

– Добре.

Той взема наметалото си, обръща ѝ гръб и излиза, без да си губи времето с любезности.

Луиза заключва вратата, сваля маската и разпуска дългата си тъмна коса. Потърква с пръсти къдриците си. Хубаво е свежият въздух да охлади лицето ти. Множеството гуми – меки циреи, причинени от сифилиса – сърбят ужасно.

Тя сяда на едно столче и се поглежда в огледалото. Вглежда се в очите си – прозорците към душата. Уверена е, че е взела правилното решение. Лодкаря ще бъде доволен от избора ѝ. Другите също.

¹ Sestiere (ит.) – квартал – б. р.

36

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо се усмихва, когато се връща в кабинета си. Том го приема за добър знак.

– Е, какво? Ще ме депортирате ли? Или ще ме хвърлите на лъвовете на площад „Сан Марко“?

– По-лошо. – Майорът сяда зад бюрото си. – Ще те хвърлим на италианската преса.

– Пресата ли?

– Клин клин избива. Ще има пълно медийно отразяване. Началникът смята, че най-добрият начин да се измъкнем от кашата е, като съберем всички журналисти заедно и разкрием всичко наведнъж.

– Добра идея – съгласява се Валентина. Така поне ще имаме някакъв контрол върху глупостите, които ще напишат за разследването.

Том не успява да скрие ужаса си:

– Дойдох тук, за да избягам от пресата. Ако го обявите, ще довтасат не само местните лешояди, ами и Си Ен Ен, „Фокс“ и Ти Ем Зи.

– Тогава трябва да побързаме – казва Карвальо. – Да го направим и да замажем нещата, преди чуждестранните писарушки да почнат да врънкат редакторите си за неколкодневна разходка до Венеция. – Поглежда Валентина. – Ще го уредиш ли с пресцентъра? Ще го направим в главната зала в пет тази вечер.

– Дадено.

Тя се усмихва на Том, преди да излезе.

– Какво очаквате да кажа? – пита той.

– Истината. Разкрий за себе си толкова, колкото си готов. Относно разследването Валентина и говорителят ни ще подготвят становище, което ще представя аз. Да се надяваме, че ще успеем да използваме ситуацията, за да призовем гражданите за повече информация.

– За какво?

– За всичко. Първото правило при разследване за убийство е, че винаги има някой, който знае повече, отколкото убиецът подозира. Трябва да намерим тези хора. Докато криминалистите не открият някоя следа, тъпчем на едно място.

Том се замисля за организацията:

– Как ще го направим? Имам предвид, че нито говоря, нито разбирам италиански.

– Не се безпокой, имаме преводачка. Ще ѝ се обадим предварително и ще ѝ обясним как стоят нещата. – Карвальо поглежда статията в „Нешънал инкуайърър“. – Имаш ли представа къде е в момента синьорина Ричи?

– Никаква. – Том поглежда купчината разпечатки. – По собствените ѝ думи тя е пътуващ писател, така че сигурно пътува някъде.

– Не сте ли се чували, откакто е заминала?

– Не. Звънях ѝ няколко пъти на мобилния, но ми се включва гласова поща. Явно ме отбягва.

– Сигурно си е сменила номера. – Вито се почесва по тила. – Искаш ли да открия къде точно се намира и кой е новият ѝ номер? Мога да се обадя на един приятел в „Полиция ди стато“ – граничната полиция, сигурно има данни кога е напуснала хотела и ако е излязла от страната, къде е отишла. За другото е достатъчно да завъртя два телефона...

Вътрешният глас на Том му подсказва, че трябва да обърне другата буза; да прости и да забрави.

– Не, няма нужда. Благодаря все пак.

– Сигурен ли си? – Карвальо вдига телефона. – Няма ли да е трогателно, ако ѝ се обадиш неочаквано?

Идеята звучи примамливо за Том. Със сигурност има няколко неподходящи за свещеник думи, които би се изкушил да ѝ каже: