Целе поглежда мокрите чували и заповядва:

– Провери дали сред плътта няма нещо ценно.

Капитанът понечва да се отдалечи.

– Чакай! Може би тази находка е поличба. Известие, че смъртта ще ни навести под някаква форма. Накарай хората да останат в малката лодка и да претърсят водата. Не искам да пропуснат нищо. Ако наистина боговете ни пращат знак, не искам той да бъде разтълкуван грешно заради немарливостта на робите. Хайде сега, закарай ни до брега със скоростта на боговете и се погрижи никой да не споменава на никого за това, което видяхме.

28

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Гондолите се поклащат като огромни бебешки люлки в осветените от луната канали, благословени с нежната топлина на съвършената лятна вечер. Из цяла Венеция класически музиканти изкарват лодките си и хвърлят музикални мрежи за пасажите от романтични туристи, разхождащи се по брега.

Тина гледа всичко това от прозореца на хотелската стая и усеща, че Том не е в настроение да се присъедини към нея.

Тази сутрин беше излязла скоро след закуската, а той забрави ключа, който му беше оставила. Забрави номера на мобилния телефон, който тя написа на листче и пъхна в ръката му. Изглежда, че е забравил абсолютно всичко освен трупа на петнайсетгодишното момиче, което е видял на металната маса в моргата.

Тина бе намислила специална изненада, за да повдигне настроението му, когато се върне, но той отиде направо на бюрото в дъното на стаята и оттогава не е мръднал оттам. Няма смисъл да го сюрпризира, докато е в такова настроение. Тези неща трябва да се поднасят в най-подходящия момент, иначе няма смисъл.

Превключва на Си Ен Ен. Дават някакъв политически спор за икономическата политика на Обама. Тя поглежда намръщено екрана и оставя Том да пише нещо на хотелското тефтерче на бюрото.

– Проклети републиканци и демократи. Кога ще спрат да се карат и ще заработят заедно, за да ни изкарат от тези лайна?

Той изръмжава нещо неразбираемо.

– Ей, забравих да ти кажа. Утре или вдруги ден искам да отида да послушам Вивалди. Ще дойдеш ли? Или не си падаш по това?

Той спира да пише и я поглежда:

– Разбира се, че ще дойда. Повече си падам по „Никълбек“, отколкото по Вивалди, но с удоволствие ще ти правя компания. Малко да разширя кръгозора си.

Тина намалява телевизора, взема една брошура и я занася на бюрото, като обяснява:

– Взех я от рецепцията. Портиерът има приятел в „Атенео ди Сан Басо“, който му намира хубави билети. Свири камерният оркестър „Сан Марко“, който се слави като най-добрия.

Том бегло поглежда брошурата. Вивалди бил работил като учител по цигулка във Венеция, после започнал да пише музика – над шейсет произведения, и бил директор на оперния театър „Сант Анджело“. Том оставя листовката, като отбелязва:

– Знам само „Четирите годишни времена“ и доста дълго мислех, че това е хотелска верига.

Тина се засмива:

– Тогава е време да се образоваш. Какво толкова пишеш?

– Нахвърлям някои мисли. Едно от нещата, които полицаят каза в моргата, започна да ме гложди.

Тя застава зад него и разтърква рамото му.

– Може би наистина щеше да е по-добре, ако беше отишъл в Париж или Лондон.

– Не ми говори.

– И какво точно се върти в прекрасната ти глава?

Той написва няколко букви и ги подчертава:

– С-Е-К-Т-А. Мисля, че си имаме работа с религиозна секта. Отчасти сатанинска, отчасти кореняща се в древната предхристиянска религия и митология.

– Нова секта или стара?

Той я поглежда:

– Уместен въпрос. Това трябва да открият карабинерите. – Обгръща кръста ѝ с ръка и я придърпва да седне в скута му. – Виж, съжалявам, че днес не съм приятна компания. Това нещо не ми дава мира.

– Знам. – Тя го целува. – Разбирам. Хубаво е, че си готов да помогнеш. – Изправя се, хваща ръката му и го кара да се изправи. – Хайде, размърдай си жалкия задник и ела да ти покажа нещо.

Издърпва го през стаята, покрай телевизора, тоалетката и оправеното легло, което няма търпение да разтури отново.

– Затвори очи.

Том ги затваря. Чувства се глупаво.

– Закрий ги с ръце. Не надничай.

Тина е твърде дребничка, за да провери дали той наистина не гледа. Изправя се на пръсти, за да се опита, отново го хваща за ръката и го завежда още няколко крачки наляво.

– Добре. Сега можеш да погледнеш.

Той поглежда.

Пред него е отвореният гардероб, пълен с дрехи: блузи, поли, рокли, панталони, обувки. Много обувки!

– Наляво, глупчо!

С две ръце тя го хваща за раменете и го завърта.

Сега Том разбира.

Там има още дрехи. Мъжки. Нови дрехи за него. Само за него.

– Не съм ти купила свещеническо расо – казва тя и веднага съжалява за тази неуместна забележка. – Мисля, че дори куфарът ти да се появи, вече няма да ти е необходим.

Щедростта ѝ го кара да занемее. Той прокарва ръка по закачалките: два леки панталона, три нови памучни ризи, два вълнени пуловера с V-образни деколтета и черно вълнено сако със сребриста подплата, подходящо както за официални, така и за ежедневни ситуации.

Том се обръща, за да ѝ благодари – може би дори да ѝ признае, че от смъртта на майка му никой не му е купувал дрехи. Но Тина не е там.

Тя е при леглото, разпънала между палците си боксерки „Калвин Клайн“.

– Ела тук. Искам да видя дали жалкият ти, но идеално стегнат задник ще влезе в тези.

Capitolo XXIV

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Това е моментът, от който Тевкър най-много се страхува. Моментът на истината. Свалянето на превръзките. Моментът, когато ще разбере дали ще остане сляп завинаги.

Тетия и родителите му са се събрали в колибата на знахаря; лицата им са мрачни и напрегнати от очакване.

Магистратът е изпратил като свой представител Ларт, който седи на столче до леглото, на което лежи Тевкър.

– Песна поръча да те осведомя, че храмът е готов. Премести роби от мините и те работиха ден и нощ, за да го завършат навреме. Свещените зали блестят като злато и очакват жертвоприношенията и благословиите ти.

Тевкър се съмнява, че Песна е прехвърлил много роби, и подозира, че изпълнението е некачествено.

– Боговете ще бъдат поласкани – отбелязва саркастично.

Ларт го хваща за ръката.

– Не ми се подигравай, нецвис. Ако можеше да ме видиш, нямаше да имаш глупостта да ме гълчиш като малко дете.

Венти пристъпва напред, за да се намеси, но Тевкър, предусетил жеста му, го спира:

– Татко, моля те, не прави нищо. Не съм в опасност. – Хваща желязната ръка на Ларт и добавя: – Страннико, нямам нужда от очи, за да те видя. Знам, че си изпълнител на наказания, мъчител и че амбицията и ядът кипят в еднаква степен в теб. Ако не искаш боговете да те прокълнат, махни ръката си от мен.

Ларт отпуска хватката си. Тевкър усеща, че пръстите на Палача са оставили синини върху кожата му. Лартуза се приближава.

– Легни, ако обичаш. – Лечителят го притиска с ръце върху леглото. – Закрий прозореца, Тетия. Ярката светлина не бива да попада върху зениците му.

Тетия затваря грубите капаци от вътрешната страна, като с мъка закрепва кукичката – дървото се е разсъхнало и вече не приляга в рамката.

Лартуза запалва свещ и я поставя до леглото.

– Тевкър, не искам да отваряш очи. Изчакай, докато ти кажа.

Тетия се промъква и застава до него. Хваща ръката на съпруга си, докато Лартуза развива превръзките. Те са залепнали от потта на лицето му и оставят бели следи върху розовата кожа. Знахарят потапя вълна в дървена паница с вода и почиства клепачите му. Подсушава лицето и произнася молитва:

– Призовавам Туран, великата богиня на любовта, здравето и плодородието, да подкрепи Тевкър в това време на нужда. Умолявам всички велики богове, известни и все още неразкрили се пред нас, да проявят доброта и любов, като позволят зрението на Тевкър да се върне. – Целува върховете на пръстите си и леко погалва веждите на гадателя. – Сега отвори очи.