Лошата е, че дори не знае откъде да започне да търси.

Capitolo L

1778 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Украсеният със стъклописи прозорец на абатската канцелария е плътно затворен с външните капаци. Навсякъде са разпръснати сини, зелени, златисти и бели стъклени отломки. Всички чекмеджета на бюрото са извадени и изпразнени на земята. Заключените шкафове са разбити. По пода са разхвърляни празни листа и официални документи, като всички нарочно са залети с мастило.

Абатът отпраща двамата си помощници и заключва вратата. След като остава сам с Томазо, посочва бъркотията.

– Изглежда, пожарът в хангара за лодки е бил само за отвличане на вниманието, братко.

Томазо очаква най-лошото:

– Подаръкът на майка ми е бил откраднат?

– Да – отговаря абатът, все още несигурен дали монахът няма нещо общо с грабежа. – Изчезнали са. – Вглежда се внимателно в лицето на младежа, после посочва останките от една дъбова плоскост в ламперията. – Бяха заключени в таен шкаф отзад. – Вдига една верижка от кръста си. – Само аз имах ключ. Разкажи ми всичко, което успя да научиш за плочката.

Томазо не казва нищо.

– Братко, знам, че си разпитвал из Венеция.

Младият монах смутено отмества очи. Целият гняв, който очакваше да излее върху абата, е потушен от срама, след като тайните му проучвания са разкрити.

– Плочките са общо три. Заедно са известни като Плочите от Атманта и датират от времето на етруските.

Нарочно не споменава другите имена, с които са известни.

Абатът мълчаливо се вглежда в него. Вътрешно се ядосва на предшественика си, че не е взел предпазни мерки просто да отвори кутията, когато момчето е било оставено в манастира. Ако го беше направил, сега нямаше да имат тези проблеми. Пита се също дали Томазо има нещо общо с кражбата. Сребърната плочка може да бъде продадена за малко състояние – богатство, способно да преобрази живота на един беден монах.

– С кого си говорил? Кажи ми точно пред кого спомена за плочката.

Томазо разказва накратко всичко, като споменава само Ернесто и Ефран. Решава, че е по-добре да не казва за жената – тя изглеждаше толкова невинна, че му се струва неуместно да петни името ѝ, като я поставя в един кюп с двамата търговци.

– Ефран изглеждаше много компетентен. Начетен и услужлив. Сега се чувствам като глупак.

– Професионални измамници. Хубаво ще е да си спомняш този урок, докато изтърпяваш наказанието за наивността си.

Томазо смирено свежда глава.

– Да, отче. – Нервно опипва броеницата и разпятието на врата си, после пак вдига глава. – Отче, ще ми разрешите ли дързостта да задам и аз няколко въпроса?

Абатът кимва неохотно.

– Когато ви показах плочката, знаехте ли какво представлява?

– Имах подозрения – отговаря абатът, досещайки се накъде отива разговорът. – Считах обаче, че има голяма вероятност да греша, затова не споделих мислите си.

– Защо не бяхте сигурен?

– Изглеждаше малко вероятно толкова важен предмет да се появи тук, сред мизерните вещи на едно изоставено дете. Единствената логика беше в това, че според мнозина плочките са били създадени недалеч от мястото, където сега се намира нашият манастир.

– Писмото на майка ми ли ви убеди?

– Отчасти. В интерес на истината, имах съмнения допреди кражбата. Но фактът, че някой е готов да си направи труда да проникне тук и да открадне плочката, доказва, че това е оригиналът. Извиках експерт от Ватикана. Беше болен, иначе щеше да дойде по-рано.

Томазо поглежда абата обидено:

– Отче, щях на драго сърце да ви покажа писмото, ако бяхте поискали. Нямаше нужда да пращате някого да го вземa тайно от килията ми.

– Съжалявам за това. – Изражението на абата се смекчава. – Но, Томазо, трябва да разбереш, че не бях сигурен за много неща – включително за теб.

Монахът се изчервява засрамено. Не е изненадващо, че абатът се съмнява в него.

– Ами писмото? – Той свежда очи към пода. – Тук ли е някъде. – Коленичва и започва да рови из изсипаните на земята неща, после поглежда счупения шкаф. – Или и то е откраднато?

Абатът се приближава, внимателно го хваща за ръката и го кара да се изправи.

– Братко, със съжаление трябва да ти кажа, че е изчезнало. Крадецът на плочката е взел и кутията, и писмото, оставени от майка ти.

Порой от мисли изпълва главата на Томазо. Подаръкът на майка му е изчезнал. Дори почеркът ѝ – единственото свидетелство за нейния характер – е изгубен. Нещо по-лошо – този, който е откраднал плочката, сега знае, че другата е у сестра му.

Тя е в голяма опасност.

Томазо освобождава ръката си от пръстите на абата.

– Простете ми, отче, но моите дни при вас свършиха. Искам да си тръгна веднага.

На лицето му е изписана твърда решителност. Абатът я вижда. Осъзнава предизвикателството.

– Няма да го сториш, братко. Ако стъпиш извън манастира, тутакси ще изпратя инквизиторите да те заловят.

52

В НАШИ ДНИ

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

В щатския затвор „Сан Куентин“ излежават присъдите си над пет хиляди затворници, включително най-многолюдната популация от осъдени на смърт в Америка.

Всеки ден става някакъв инцидент. Днес не прави изключение. Надзирателите отварят прозорчето на килията на Ларс Бейл и с ужас го виждат проснат на земята.

Лицето му е мъртвешки бледо. От очите, носа и ушите му тече кръв. Устните, брадичката и вратът му са омазани с повръщано.

Задействат алармата. Викат лекар. Бързо отключват вратата на килията.

Надзирателят Джим Тифани влиза пръв. Навежда се и проверява пулса на затворника. Осъденият на смърт изстенва тихо.

– Жив е!

Тифани коленичи и понечва да му направи изкуствено дишане, но в този момент затворникът внезапно се разтриса – от смях.

– Боже мили! Какво става?

Тифани се дръпва. Колегата му, надзирател Пит Хачър, за малко не изпуска радиостанцията си. Бейл се изправя, кикотейки се като малко дете, което е чуло мръсен виц.

Надзирателите изведнъж осъзнават какво се е случило.

Лудият мръсник е боядисал лицето си, за да изглежда умрял.

Бейл се ухилва:

– Шегичка, момчета. Реших да ви направя малка демонстрация на последния ми ден. Скоро ще дойде краят на земния ми живот. Но не плачете за мен, ще се върна. Ох, как само ще се върна!

– Побъркан изрод! – Тифани се втренчва в лицето му. – Светът ще си отдъхне, когато умреш и те заровят, боклук такъв!

Бейл се ококорва. Разперва широко ръце, озъбва се и изсъсква като змия.

– Кучи син!

Тифани го блъсва в стената, а Хачър скача да сложи окови на ръцете и краката му. Държат се адски грубо с него, но той продължава да се кикоти и да съска.

– Млъкни бе, кретен! – изкрещява Тифани в лицето му. – Директорът иска да говориш с един човек по телефона. Ако нямахме заповед да те заведем и да те принудим да говориш, до обяд щеше да си плюеш зъбите в медицинския център.

Изблъскват го от килията и го карат да върви толкова бързо с оковите, че той едва успява да ги следва, без да се спъне.

В помещението за телефонни разговори го избутват в един ъгъл да чака, докато осъществят връзката.

Бейл и Тифани се гледат свирепо. Надзирателят явно в уплашен, но се държи мъжки. Бейл се усмихва и заговаря с най-приятелския си глас:

– Надзирател Тифани, може ли да ти кажа нещо?

– Няма да ми казваш нищо, скапаняк!

– Жена ти Сюзан – може би още не знаеш, но има рак в путката. Ще умре от него. Бавно и мъчително.

Тифани изпуска нервите си. Не знае откъде Бейл знае името на жена му. Но и не се интересува. Удря го толкова силно с юмрук в корема, че затворникът се превива на две и пада. Замахва с крак да го изрита в главата, но Хачър го възпира:

– Джим! За бога!

Телефонът на стената иззвънява и всички се сепват и го поглеждат. Прозвучава като звънец за края на боксов рунд. Хачър взема стол, стоварва останалия без въздух Бейл на него, като не изпуска от поглед все още вбесения Тифани. Вдига телефона и като закрива слушалката, се обръща към затворника: