– Мислиш, че кръвта в базиликата е негова, така ли?

– Не мисля нищо подобно – опитва се да избегне въпроса Вито. – Искам само да бъда подготвен.

– Възможно е – измърморва Роко. – Сатанистите с голямо удоволствие биха размазали свещеническа кръв върху олтара на „Сан Марко“.

Валентина го поглежда смразяващо. Още не може да му прости, че я остави да обере сама упреците за пропуснатите отпечатъци в хипарската комуна, и шегата му не я настройва благосклонно.

– При последния ни разговор с Том той започна да ми казва за някакъв сериен убиец в Калифорния, който пишел послания в църквите с кръвта на жертвите си. Канеше се да дойде да ни разкаже за него днес.

– Чарлз Менсън? – пита Вито.

Тя поклаща глава:

– Не, не. Някакъв, за който не бях чувала... Йейл ли беше? Или Кейл? Някакво такова име. – Валентина напряга паметта си. – Бейл! Точно така. Сигурна съм, че е Бейл – Ларс Бейл. Том каза, че го е срещал преди повече от десет години от „Сан Куентин“.

Майорът поглежда Роко:

– Обади се на ФБР, кажи им да преровят базите данни и да ни пратят всичко, което може да ни послужи. Обади се в лосанджелиската полиция и виж какво знаят за Бейл. Разбери къде е сега и къде са всичките му известни съмишленици.

Валентина го изчаква да си поеме въздух и добавя:

– Том каза, че Бейл имал татуирана сълза под лявото око. Същата, каквато има Мера Тийл.

– Личната асистентка на Марио Фабианели ли? – Вито си я спомня като излязла от комиксите. – И тя е американка.

– Да.

Роко кимва:

– Знам, знам. И нея ще проверим.

– Мера Тийл е млада – разсъждава на глас Валентина. – Двайсет и пет-шест, не повече. Ако е познавала Бейл преди десет-дванайсет години, трябва да е била много млада, още дете.

– Не ме интересува – заявява Вито. – Татуировката ги свързва, а може би има и още много неща. Струва си да поровим!

На таблото в ъгъла на стаята има рисунка на правоъгълния символ от базиликата. Вито не се концентрира толкова върху фигурата, колкото върху числото шест, висящо под нея. Както каза Валентина вчера, числата се използват за броене, тъй че има вероятност кървавото послание да е обратно броене.

Но до какво?

И с какви единици борави авторът? Шест месеца – шест седмици – шест дни – или шест часа?

Това трябва да разберат. И то бързо.

Едно нещо обаче е сигурно – нечий живот зависи от това.

Capitolo LIV

1778 Г.

СЕСТИЕРЕ ДИ ДОРСОДУРО, ВЕНЕЦИЯ

Ермано, Ефран, Танина и Томазо гледат облачетата пара, излизащи от устите им в хладния нощен въздух, докато чакат файтона. Томазо изглежда особено премръзнал, макар Танина да подозира, че трепери колкото от студ, толкова и от страх. Тя изпитва облекчение, че и приятелката им идва с тях. Макар че ѝ се иска Лидия да не се отнася към изпитанието им като към някое тривиално приключение от рода на екскурзия до Рим.

Супата, прясната риба и агнешкото, които хапнаха, повдигнаха настроението им, а ароматното червено и бяло вино притъпиха тревогите.

Файтонът, поръчан от Лидия, идва и бързо ги закарва до кея на Академията. Сградата, завършена само няколко години по-рано, се откроява на бледата светлина и сред пищните орнаменти се спотайват тъмни сенки.

Улиците са пълни с напористи куртизанки, които флиртуват и се умилкват около маскираните гуляйджии. Ефран потърква длани и духва в тях, за да ги стопли.

– Боже, колко е студено! Нямам търпение да дойде пролетта.

– Да се надяваме, че ще я доживеем – измърморва Ермано, като го потупва по рамото.

Лидия върви на няколко крачки пред тях, слиза по едно мостче и се насочва към лодка, вързана между наредените покрай кея гондоли.

Томазо се движи близо до Танина. Той все още няма доверие на мъжете и се пита дали просто да не се измъкне, да намери лодката си и под прикритието на мрака да тръгне да търси нов живот другаде.

Ермано ги настига и хваща Танина подръка.

– Лидия каза, че в къщата ѝ ще сме в безопасност, нали? – отбелязва той. – Защо тогава бягаме като кучета?

– Толкова си несъобразителен! – упреква го тя, подразнена от забележката му. – Лидия поема огромен риск заради нас. Не е честно да очакваме, че ще ни приюти. – Навежда се към него, тъй че Томазо да не чуе. – Всичко е заради теб. Сега страдаме заради вманиачеността ти по онази глупава сребърна плочка.

Ермано понечва да ѝ обясни колко ценна може да е плочката, как би могла да им помогне да осигурят бъдещето си, но решава да не налива масло в огъня.

Стигат до лодката и Лидия подава ръка на Танина.

– Внимавай, има дупка.

Томазо забелязва, че има двама гребци – отпред и отзад. Малко излишно, но явно това е от нещата, с които жените със заможно положение като Лидия несъмнено са свикнали. В духа на карнавала петимата носят наметала и маски, закриващи цялото лице. Томазо очаква, че при обичайния вятър в лагуната ще бъдат благодарни за тази защита.

Мълчаливо потеглят в мрака. Танина се сгушва в Ермано, за да се стопли, а Лидия безсрамно се притиска до Ефран. Томазо се замисля за морала ѝ. Изглежда, възприема живота като игра – възможност да търси все нови удоволствия и връзки.

Дали и майка му е била такава? Тази мисъл го потриса.

Вероятно е била. Неомъжена куртизанка, която се е възползвала от всичко, от което е могла, при всеки възможен случай, с всеки възможен мъж.

Малките фарове в лагуната помагат на Томазо да следи маршрута, по който се движи лодката. Излизат от Големия канал на изток, през неспокойните вливания на Канале дела Джудека и Канале ди Сан Марко, после на юг по Канале дела Грацие, заобикалят от запад Изола ди Сан Джорджо Маджоре. В съзнанието му се събуждат горчиво-сладки спомени от сутрешните литургии, от молитвите и песнопенията. Той изпитва чувство за вина, когато гледа църквата и манастира, местата, където е прекарал по-голямата част от живота си – местата, на които никога повече няма да стъпи.

След километър и нещо на юг стигат мястото, където в онази мъглива утрин Томазо видя непознатия мъж да изхвърля два чувала от лодката си. Танина и Лидия вече зъзнат, зъбите им тракат; мъжете до тях разтриват раменете им, за да ги стоплят поне малко.

Луната е премрежена от сиви облачета. От някакъв остров наблизо към небето като черни пръсти се протягат голи клони.

Това ли е мястото, откъдето бе дошъл непознатият?

Лодката се насочва към острова. Към насечения бряг, за който рядко се говори.

Ладзарето Векио – Чумавият остров.

58

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

Лейтенант Франческа Тоти най-сетне попада на нещо съществено в разпечатката с разговорите от мобилния телефон на Том Шаман. Повечето обаждания са до хора, които вече са ѝ известни – служебните телефони на Вито и Валентина в сградата на карабинерите, но един човек в списъка на Том се оказва толкова важен, че тя го моли да остане на линия, докато установи конферентна връзка с майора.

Вито се обляга на скърцащото кресло в кабинета си и включва високоговорителя, а Валентина и Роко бързо се скупчват зад него, за да чуват по-добре.

Франческа представя събеседника си:

– Майоре, това е Алфредо Джордано, главен библиотекар във Ватикана. Отче Джордано, майор Вито Карвальо и колегите ми, лейтенанти Валентина Мораси и Роко Балдони, ви слушат.

Алфи се покашля и започва с малко неспокоен глас:

– Здравейте. Май трябва да повторя част от нещата, които току-що разказах на лейтенант Тоти. – Отново се покашля и овладява нервите си. – Аз, ъъъ... познавам отец Шаман... тоест Том – трудно ми е да приема, че вече не е свещеник – познавам го от десетина години. Том е добър човек, добър човек и мой много близък приятел. Когато ми разказа за вашето разследване, само за малка част от него, реших, че мога да помогна.

– Как точно му помагате, отче? – пита Вито.

– Том ме помоли да потърся в библиотеката на Ватикана информация за Плочите от Атманта. Нали знаете за този древен предмет? Той спомена ли ви за него?