– Май сме закъснели с триста години – прошепва блондинката дрезгаво и поглежда към Том.

Той загребва с лъжичка пяната на капучиното.

– Не съм убеден – отбелязва. – Имам си достатъчно проблеми и в съвременното общество, какво остава за върха на венецианския разврат. – Усмихва се спокойно и за първи път оглежда по-внимателно жената. – Впрочем как разбрахте, че говоря английски?

Тя отмята кичур руса коса от проблясващите си ясносини очи.

– Не се засягайте, но не сте облечен като италианец. – Замълчава за момент. – Всъщност не знам като какъв сте облечен. – Засмива се леко; не насмешливо, а уверено и добродушно. – Но според мен нещото, което най-много ви издава, е това, че пиете капучино следобед и го гребете с лъжичка. – Кимва към мъжа на средна възраст срещу тях. – Британците са може би единствените европейци с достатъчно лош вкус да пият капучино след закуска. Затова прецених, че и вие като мен сте американец, а съдейки по тена – от Западното крайбрежие.

Том кимва:

– Ако бяхте заложили, щяхте да спечелите. – Преценява по акцента ѝ, че е от Манхатън. Горен. – Вие каква сте? Полицай?

Тя пак се засмива – по-силно и по-продължително този път, още по-приятно за слуха.

– Аз ли? Не. Нищо подобно. Аз съм пътуващ писател. На свободна практика. Пиша за различни клиенти, от „Лоунли планет“ до „Конде Наст“. – Блондинката се пресяга през масите. – Тина. Тина Ричи.

– Приятно ми е, Тина.

Том стиска ръката ѝ.

Тя гледа топлите му кафяви очи и чака неговия ход. Чака да я покани на своята маса. Чака поредицата от действия, която е сигурна, че ще последва.

Това не се случва. Том не казва нищо. Става му неловко и той поглежда на другата страна; сърцето му бие, сякаш току-що е завършил трети рунд на боксовия ринг в Комптън. Все още чувства погледа ѝ върху себе си. Камбаната оповестява края на мача и за първи път в живота си той е притиснат в ъгъла на ринга и не знае какво да прави.

1 Край. Благодаря. (ит.) – б. пр.

2 Извинете, къде е хотел „Ротолети“? (ит.) – б. пр.

5

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Непознатият изглежда по съвсем друг начин сега.

Вече не е добрият самарянин, който ѝ помогна да се ориентира в лабиринта от мрачни улички.

Не е услужливият местен, готов да помогне на една объркана и разтревожена тийнейджърка, избягала от къщи след скарване с баща си.

Сега и облеклото му е различно. Носи дълго черно расо и лицето му е скрито зад зловеща сребърна маска.

Момичето присвива очи от болка, докато мъжът влачи вързаното ѝ тяло по хлъзгавите дъски на платформата. Влачи я към свещеното си място. Към жертвения олтар. Мястото, откъдето кръвта ѝ ще подхрани водата.

Той извива главата ѝ през ръба. Оставя я да виси в свръхестественото пространство между небето и земята. Преддверието на ада. Мястото, където ще открадне душата ѝ.

Започва едва когато тя го поглежда в очите.

Разрез до лявото ѝ ухо. Дълга червена линия под сладката ѝ малка брадичка.

От тънкото ѝ гърло се чува тих звук като отпушване на тапа.

Гумената топка, с която е запушена устата ѝ, се отпуска.

Избликва червен фонтан. После продължава да пръска по-слабо. Кръвожадната черна вода пие, докато в жертвата не остава и капка.

Той пуска главата ѝ и тя издумква глухо върху дървената платформа; после разопакова инструментите, които му трябват, за да завърши кървавия ритуал.

Коленичи и започва да се моли.

Това е доктрина, съхранена през вековете. Непоклатима вяра, предавана от уста на уста.

Той чува шепот в главата си. Надигащ се хор от гласове. Съвместни молитви на онези, които са живели и убивали преди него. Песнопенията на вярващите достигат своята кулминация, когато мъжът завършва церемонията.

Той увива лепкавото тяло на грешницата в черни найлони, пъха я под покривалото на гондолата и зачаква настъпването на нощта.

Най-сетне по дъските на хангара за лодки затрептяват ивици млечнобяла лунна светлина. Продължителна, мъртвешка празнота забучава в ушите му и засъсква в кръвта му.

Той я вдишва. Попива мрака. Чувства как той го променя.

Неосветената черна гондола се плъзва невидимо по градските канали към лагуната.

Това е началото на края.

Край, замислен шестстотин години преди раждането на Христа.

6

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН

ВЕНЕЦИЯ

Улиците са студени, тъмни и пусти. Часът е малко след 5. Том е буден от час и се разхожда по величествените мостове на града. Местните казват, че най-добрият начин да опознаеш Венеция е, като се загубиш, и той почти го е постигнал. Единствената представа, която има за местоположението си, е, че върви на зигзаг към моста „Риалто“. Може би дългогодишният навик да става рано го е изкарал от леглото или пресичането на часови зони е разстроило биологичния му часовник. А може би причината да излезе толкова рано е това, че все още недоумява защо вчера не покани Тина (Дали това беше пълното ѝ име, или нещо по-дълго, например Кристина?) на още едно питие или може би на вечеря. Думите, които тогава го изоставиха като смутен тийнейджър, сега идват толкова лесно.

Той се навежда над парапета на едно мостче и се заглежда във водата. Мислите препускат през главата му. Всъщност какво очакваше да се получи от един кратък разговор с непозната жена в кафене?

Часът е подходящ, за да прочисти ума си и да разгледа града. Всички забележителности са запазени само за него, като частно посещение в музей. А Венеция несъмнено има смайващи експонати. Сто и петдесет канала, кръстосани от четиристотин моста. Сто и седемнайсет отделни островчета. Триста улички.

Том вдига глава. Чува някакъв шум.

Може би някой отива на работа. Първите зъбни колела на венецианското ежедневие се задвижват. Може би някой свещеник е тръгнал към църквата за сутрешната служба.

Той вдига ръце от студения железен парапет. Оглежда се. Шумът се чува отново – този път звучи повече като вик. Мъжки глас вика нещо на италиански.

Том се качва на най-високата точка на моста и се ослушва по-внимателно. Опитва се да се ориентира. Установява, че звукът идва точно пред него и малко надясно.

Изтичва от другата страна.

Улиците миришат на влажни камъни и гнили зеленчуци. Тук настилката е от павета и подметките му от гьон се пързалят по гладката им повърхност.

Пресича още две мостчета. Спира.

– Хей! Хей, има ли някой?

– Насам! Насам!

Том пак хуква. Може би още два моста надясно? Когато доближава гърбицата на втория, вижда възрастен мъж.

Бяла риза, бяла коса, намачкани тъмни панталони.

Коленичил е на ръба на водата, сякаш е паднал или се опитва да издърпа нещо от канала.

Вероятно малка лодка.

Може би чанта, която е изпуснал.

– Дръжте се, ще ви помогна.

Том се приближава бързо. Лицето на стареца е напрегнато. Пръстите му са побелели от стискане и дърпане.

Сега Том вижда какво държи.

За парапета е вързано корабно въже и старецът се опитва да издърпа нещо от водата.

– Не се напъвайте. Дайте на мен.

Старецът се дръпва назад. Чува се изплискване. Той удря кокалестия си гръб в паважа. Закрива лице с набръчканите си ръце и заплаква.

Том го потупва по рамото, стиска го успокоително, после отива при края на водата и поглежда в канала.

Изведнъж разбира шока на стареца.

На въжето е вързано голо, обезобразено тяло на млада жена.

ОСЕМ ЛУНИ ПО-КЪСНО

666 Г. ПР. ХР.

Capitolo III

АТМАНТА

Тевкър и Тетия седят един до друг пред колибата си и наблюдават есенната зора, която постепенно осветява красивия етруски хоризонт. Огненооранжево, бледо лимоновожълто и наситено черешовочервено обагрят далечните гори.

Вече никой от двамата не спи добре.

Повечето сутрини седят тук, хванати за ръце, облегнати на стената на скромната си къщичка, която Тевкър бе построил от груби греди, тръстика за покрива, сплетени клони и теракотена каша.