Суровият ѝ поглед му дава да разбере, че това няма да се случи. Валентина се усмихва пресилено и отива на касата да плати.

Вървят към участъка, без да бързат, и разговарят за всичко друго освен за Антонио и разследването. Валентина живо се интересува от живота на Том и това, което го е накарало да стане свещеник. Той няма желание да обсъжда лични въпроси, но все пак споделя някои подробности за миналото си:

– Още при първото ми посещение на литургия нямах усещането, че съм в църква. Почувствах се като в собствения си дом – сякаш това бе мястото, където можех да се отпусна и да бъда себе си.

Ако имаха време, Валентина би му задала още много въпроси. Може би дори би го попитала за Тина Ричи и за това какво смята да прави по-нататък. Без да усетят обаче, стигат до участъка на карабинерите.

Заседателната зала мирише на кафе и е огласена от оживени разговори. Валентина и Том влизат заедно, но се разделят и сядат далеч един от друг – несъзнателна реакция и при двамата. Психологическа необходимост да се дистанцират и да възстановят личното си пространство. Вито Карвальо го забелязва, но вероятно е единственият, на когото прави впечатление. Поглежда Валентина и вижда, че е напрегната, на ръба на криза, но все още се държи. Скоро от двете ѝ страни сядат Роко Балдони и едно от новите попълнения – лейтенант Франческа Тоти от отряда за работа под прикритие на майор Кастели.

Осветлението намалява и Вито кани криминалистката Изабела Ломбардели да започне брифинга. На екрана пред тях се появява първият диапозитив – от вътрешността на „Санта Мария дела Салуте“. Ломбардели съобщава последното си шокиращо откритие:

– Кръвта, използвана за начертаването на този странен символ върху пода при олтара, е от Моника Видич.

Замълчава, за да им даде време да обмислят значението на този факт.

Вито е първият, който осъзнава какво означава това. Убиецът е по-методичен, по-привързан към ритуала и по-опасен, отколкото са си представяли. Планирал е убийствата с много време напред и е пазил кръвта на жертвите, подготвяйки се за нещо. По-мащабен план или ритуал, който все още не се е състоял.

На екрана се появява вторият диапозитив. Показва две хоризонтални ивици, напомнящи баркодове. Изабела обяснява какво означават:

– Пуснахме ДНК профил. Горната ивица е контролна проба от кръвта на жертвата. Долната е от кръвта в „Салуте“. Както виждате, съвпадението е сто процента. Кръвта в църквата безспорно е от Моника.

Сменя диапозитивите.

– Една лоша новина: резачката, която намерихме в хангара за лодки, не отговаря на раните на никоя от жертвите и по нея няма кръв, нито микрочастици.

Искрата на оптимизма изчезва от очите на Вито.

– Дали не са сменили веригата? – пита той.

Изабела показва контурите на триона.

– Размерът е друг. Само трийсет сантиметра. – Увеличава снимката. – Освен това този модел не е достатъчно мощен. Това е „Ефко“, добра италианска марка, но само 30 кубика. Съжалявам.

Вито поклаща глава. Една стъпка напред, една назад, така се случва при всяко разследване.

– А другите кръвни проби?

Изабела показва друг диапозитив.

– В хангара има някои следи. – Поглежда майора. – Бих се учудила, ако нямаше. Това е място за поддръжка, което означава ожулвания, остри предмети и трудови злополуки. Никоя от пробите обаче няма съвпадение с Моника Видич или с двамата мъже, които извадихме от лагуната.

Вито прелиства една страница на бележника и се обръща към колегите си:

– Рано тази сутрин се получи обаждане от отдела за издирване на изчезнали. По снимките, кръвните проби и резултатите от ДНК най-сетне са открили име. По-възрастната жертва е французинът Натаниел Лашкар, седемдесет и две годишен вдовец. За първи път от десет години отива на екскурзия в чужбина. Изглежда, че преди половин век се е оженил във Венеция и е решил да дойде да я види още веднъж, преди да умре.

– Нещо за по-младия мъж? – пита Валентина.

– Още не. Но предполагам, че и той ще се окаже случайна жертва.

– Случайна жертва?

Майорът я поглежда изненадано:

– Така ли казах? Имах предвид чуждестранна жертва, не случайна.

– Така и аз си помислих. Затова ми направи впечатление. Ти винаги си казвал, че няма такова нещо като случайни жертви. Винаги има причина убиецът да избере някого.

Вито не разбира много добре какво има предвид лейтенант Мораси:

– И какво?

– Църквата. Може би тя е общата. Натаниел е дошъл да види църквата, в която се е оженил. Моника Видич и баща са отишли да разгледат някаква църква, преди да вечерят и да се скарат. Може би убиецът избира жертвите си около една или две конкретни църкви.

Роко продължава в същия ход на мисли:

– Седнал в църквата, серийният убиец има достатъчно време да избере своята жертва. Освен това така можем да обясним и оскверняването на „Салуте“.

Вито кимва предпазливо:

– Роко, потърси възможни връзки между жертвите и някоя църква, както и между църквите и всяко име, което имаме в системата – включително на хората от Изола Марио.

За момент всички забравят Изабела. Тя явно няма нищо против. Когато Вито отново я поглежда, криминалистката чака търпеливо, със скръстени ръце и наблюдава с удоволствие кухнята на кипящото разследване. Как нищо се превръща в нещо. Този процес винаги я е очаровал. Майорът ѝ кимва и тя продължава:

– Така. Сега е време за лошата новина. Люспите от черна боя, намерени върху тялото на Моника, бяха сравнени с проби от гондолата в хангара. Не съвпадат. Боята от тялото обаче е доста необичайна. Не е обикновена евтина боя. Опитваме се да открием производител, партида, източник и така нататък. Ще ви дам подробности, щом получим нещо.

До този момент лейтенант Франческа Тоти слуша мълчаливо. Тя е невзрачна жена, не красавица като Валентина, и лесно може да я пропуснеш. Когато преодолее срамежливостта си и заговори обаче, професионализмът ѝ блясва:

– Намерихте ли някакви интересни отпечатъци върху моторния трион и гондолата? Има ли някакви закономерности на употреба, които да личат от отпечатъците по и около мониторите?

Валентина се вцепенява. Вито я поглежда. Всички осъзнават, че е станала издънка. Валентина поклаща глава:

– Трябва да сме го направили. Сигурна съм, че взехме отпечатъци отвсякъде.

Израженията на всички очевидно показват, че не са го направили.

– Закономерностите на употреба биха показали кой контролира и използва най-често системата за наблюдение – безмилостно изтъква Франческа. – Така бихме могли да установим и кой най-често използва гондолата и другите лодки.

– Знам! – сопва се Валентина.

Карвальо я поглежда мрачно. Вече осъзнава грешката си. Не биваше да я оставя да работи по това разследване.

Capitolo XLIX

1778 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Монашеската килия на Томазо е твърде тясна дори да се изтегне, без главата му да опира в едната стена, а краката – в другата. Той живее в най-лошия кошмар на страдащия от клаустрофобия. Но няма значение. Точно сега това му се струва най-удобното място на света.

Разкритията на евреина Ермано го потресоха. Разтърсиха го до дъното на душата му. Килията му се струва единственото безопасно място, където да се свие и да размишлява.

И той размишлява.

Все още му се струва подозрителен начинът, по който евреинът и другите двама се опитваха да изкопчат повече информация за плочката. Търговци! Нямаха търпение да го подмамят да им я продаде – несъмнено за нищожна част от истинската ѝ стойност, за да предложат част от семейната му история за продан из цяла Европа, докато намерят онзи, който е готов да даде най-висока цена. Освен гняв Томазо изпитва разочарование и тъга. Надяваше се търсенето му да доведе до някакви отговори. Вместо това възникнаха още въпроси. И то обезпокоителни.

Дали майка му е била свързана по някакъв начин с окултното?