Приклякват и виждат трима души с черни качулки до метална болнична носилка, извадена от някоя стая.

Нещо става.

Франческа забелязва отражението на голяма клада, която не се вижда от мястото ѝ в момента.

Сатанистите носят сребърни венециански маски. Стъпват върху килим от мъртви цветя. Декламират молитви.

Франческа не вижда ножове. Не вижда никакво оръжие. Въпреки скорошното идване на карабинерите сектантите не показват никакви признаци на паника.

Всичко е прекалено спокойно.

Сякаш са закъснели.

Франческа дава знак на един от хората си към вратата вдясно; на друг – към една арка вляво.

По неин сигнал всички изскачат на двора.

С вдигнати пистолети.

Сатанистите моментално вдигат ръце в знак, че се предават.

Отново няма паника. Атмосферата е по-скоро комична, отколкото напрегната.

Франческа се приближава до носилката между тях.

Празна е.

Тя смъква маските на сектантите.

Три жени.

Изглеждат развеселени.

Ужас обхваща Франческа. Кладата!

Изтичва до огъня, уплашена от мисълта какво може да завари.

Дърва. Стари дъски и градински отпадъци.

В огъня няма нищо човешко. По средата се виждат тлеещите останки на чучело, със стари дрехи и маска.

Трите жени зад Франческа прихват.

Било е само примамка.

80

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Синоптикът по телевизията казва, че денят ще бъде горещ – близо трийсет градуса в района на Сан Рафаел, където най-старият затвор в Калифорния се подготвя за поредната екзекуция.

Дванайсет официални свидетели вървят към стаята за наблюдение по студените коридори на „Сан Куентин“, като неуспешно се опитват да поддържат разговор. Повечето са родители, приятелки, съпрузи и деца на хора, убити от Бейл. Има двама активисти за отмяна на смъртното наказание.

Някои от свидетелите смятат веднага след екзекуцията да отидат на църква – направо във величествената „Сан Рафаел“, чийто златен кръст блести на фона на синьото небе и далечните зелени планини. Други ще се видят с приятели и ще се опитат да изтрият от съзнанието си сцената, която ще наблюдават, с помощта на алкохола. Трети ще се разходят до Милър крийк или в гората и ще размишляват над видяното.

От другата страна идват седемнайсет представители на медиите. Те не изглеждат толкова загрижени. С професионални очи алчно поглъщат всеки детайл, цвят, фон – всичко, което би им помогнало да напишат повече думи в статиите. Новината, че Бейл се е отказал от последното хранене и вместо това е поискал кристална чаша, от която да пие собствената си урина, вече се предава от десетките телевизионни каравани, натъпкани на паркинга.

В крилото за екзекуции осем от най-старшите надзиратели в затвора вече са на позиции, за да не допуснат да се случи нищо непредвидено.

От страна на Бейл няма никого.

Няма роднини.

Няма приятели.

Няма адвокат.

И разбира се, няма духовен съветник.

Той е поискал така.

Неговите хора имат по-важни задачи.

И точно сега би трябвало да ги изпълняват.

Той се приближава до стъклото и посочва китката си.

Надзирателят от другата страна вдига два пръста.

Два.

Остават само два часа.

81

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Дори с изкълчен глезен, Том Шаман не е човек, който ще седи и ще чака безучастно.

Той слиза до старата лодка, която видя от дървото, и навлиза в лагуната.

Островът е обрасъл с гъсти храсталаци и горички и болницата не се вижда през по-голямата част от плаването му.

Най-сетне се показват помощните сгради.

Порутен хангар за лодки.

Тъмнозелената боя, опечена и напукана от слънцето, се бели от старата разсъхнала се врата.

Обхваща го паника.

Той познава това място. Познава го, сякаш го е посещавал в кошмарите си. Тук се помещава злото, което Том усети по-рано в „Санта Мария дела Салуте“.

От сегашната му позиция паянтовата сграда прилича на десетки други, които е виждал из Венеция. Но това място е различно.

То е най-нечестивото място в света.

Лявата ръка го боли, особено около китката. Отначало си мислеше, че е прежулена от пластмасовите белезници. Сега обаче вижда причината.

Вените му са прободени на няколко места.

Несъмнено това са дупките, през които са му инжектирали пропофол или друго подобно вещество. Изглежда също, сякаш някой е смукал кръвта му през тях. Страх го е да си помисли за какво би могла да им послужи.

Том безшумно се приближава към грамадната двойна врата. Затворена е плътно.

Той спира лодката до тревясалия бряг и се спуска в студената вода, като взема импровизираното си оръжие. Изглежда смешно в ръцете му.

Тръгва бавно напред, като държи носа си над повърхността. Стига до вратата и опипва долния ѝ край.

Поема си дълбоко въздух и се гмурва в тъмната вода.

Показва се от другата страна много бавно.

Толкова бавно, че повърхността почти не се набраздява.

Отначало не вижда нищо.

Мръсната вода от лагуната щипе очите му и остава като мътна завеса пред тях.

Постепенно зрението му се избистря.

Целият хангар е осветен от свещи. Черни свещи. Изглежда така, сякаш съзерцава нощното небе.

Дълга черна гондола се поклаща на повърхността от дясната страна на Том. Прилича на тази в хангара на Фабианели, чиито снимки му показа Валентина, но е малко по-различна. По-стара е и има малка кабина. Зад лодката се вижда двуетажна платформа.

Долното ниво е от сковани груби дъски. По неизвестна причина напомня на Том за касапска маса.

Отзад стои върховният жрец. Той и двамата помощници до него носят сребърни маски.

Том бавно се гмурва и се премества към кърмата на гондолата.

Когато отново изплува, чува и вижда повече неща.

– In nomine magni dei nostri Satanаs. Introibo ad altare Domini Inferi.

Зад жреца има обърнат кръст. Сега Том разбира – двамата сатанисти до жреца не са обикновени помощници, а дякон и дяконеса.

– Ad deum qui laetificat meum.

Жрецът започва да кади тамян над олтара и над голата, дрогирана жена, просната отгоре.

Тина!

Том знае, че каденето с тамян се прави три пъти.

После нещата ще станат кървави.

Смъртоносно кървави.

– Domine Satanas, tu conversus vivificabis nos.

Том се премества зад гондолата и се опитва бавно да излезе от водата. Дрехите му са подгизнали и го теглят надолу. Краят на платформата е по-високо, отколкото му се иска, и той съзнава, че трудно ще се издърпа върху нея, без да вдигне шум. Поставя първо железния прът. Напряга се. За секунда си мисли, че ще падне обратно във водата и плисъкът ще го издаде.

Мускулите му намират някаква скрита сила и го изтласкват нагоре.

Остава приведен зад платформата. Неподвижен като статуя. Изчаква водата да се оттече от дрехите му, образувайки локвичка около босите му крака.

– Oostende nobis, Domine Satanas, potentiam tuam.

Жрецът оставя кадилницата и взема от дякона сребърен поднос.

На подноса има две лъскави сребърни плочки.

Умът на Том заработва трескаво. Това са „Портите на Съдбата“. Реликвата, която Алфи му описа. След всички приказки за легенди реалното им присъствие е като шок за него.

Жрецът поставя двете плочки върху тялото на Тина: едната върху гърдите ѝ, другата – над вагината. Но къде е третата? Том има достатъчно познания за тези ритуали и се досеща, че използват Тина като жив олтар. След броени минути върховният жрец ще я насили като част от жертвоприношението.

Том поглежда зад жреца. Дяконът държи стара сребърна чаша, пълна със – както изглежда – кръв. Лявата китка на Том го засърбява, сякаш разпознава собствеността си.

Дяконесата се показва.

Държи третата плочка пред лицето си. Целува я. Вдига я.

Сатанистите поглеждат към Том. Сигурно е издал шум.