Ярката светлина го заслепява. Болката е по-силна, отколкото от удар. Той се премества странично, извива главата си встрани, към пода.

Така е по-добре.

Явно не е ослепял, просто очите му са болезнено чувствителни към светлината.

Помещението няма прозорци. Ярката светлина идва от неонова лампа на тавана, толкова високо, че той дори не чува бръмченето ѝ.

За по-малко от секунда Том оглежда стаята.

Голи тухли. Напукан каменен под. Една масивна врата без прозорец и само с една обикновена ключалка.

Прилича на бивша болнична стая.

Тясна и мизерна. Мирише на плесен. Има мухъл. Боята и замазката се ронят от влажните напукани стени.

Зрението му се възвръща.

Мъжът на пода хрипливо си поема въздух и размърдва краката си.

Том го поглежда. Непознатият не е много як, но е достатъчно добре сложен, за да има куража да дойде да го инжектира без чужда помощ.

Приспивателното.

Том грабва спринцовката от металната паничка и я забива във врата на проснатия на земята мъж. Инжектира цялото ѝ съдържание в кръвта му.

Вече може да е спокоен.

Похитителят е извън строя, а тялото му се оказва истинска съкровищница: колан, швейцарско ножче и най-ценното от всичко – мобилен телефон.

Том отваря ножчето и – като на няколко пъти за малко не пробожда вените си, успява да пререже пластмасовите белезници. Разтърква китките си, за да си възвърне чувствителността, и грабва телефона. Бързо набира номера на Валентина.

Няма сигнал!

По дяволите!

Трябва да излезе от стаята. Да се опита да избяга.

Той закопчава колана на другия мъж около кръста си и едва сега забелязва, че са го преоблекли.

Сложили са му нещо като расо. Дълго. Без ръкави. Черно.

Сега разбира.

Жертвена роба.

Днес е денят. Денят, в който смятат да го убият.

74

Стените на оперативната зала до кабинета на Вито Карвальо са покрити с копия на последните картини на Бейл. Творенията на серийния убиец са с всякакви форми и размери – от големи колкото постер на някоя момчешка група в стаята на тийнейджърка до малки колкото пощенска марка. Няма минута, в която някой от екипа да не ги гледа, опитвайки се да разгадае какви послания и заплахи са закодирани в тях.

Има и три големи табла, всяко от които е посветено на различна плочка от „Портите на Ада“. Сега всеки може да се опита да нарисува нецвис, рогат дявол или легнали мъж и жена с бебе в краката им. Думата VENICE – Венеция на английски – е написана с главни букви върху огромен лист, закачен над таблата, а отдолу са изписани римските цифри от закодираното послание.

Вито използва стратегията на най-логичните предположения. Кубистките рисунки, за които Глория Кучи предположи, че олицетворяват промишлени магнати, строящи град – го накараха да постави допълнителна охрана около банките и другите финансови институции в града. Заради импресионистичния водопад от кръв на Бейл и репродукцията му на изгледа към Големия канал от картината на Каналето майорът изпрати допълнителни патрулни катери по канали на града. В момента всички сили на карабинерите са мобилизирани.

Разбира се, може тълкуванията да са грешни. И страхът, че може да се окаже така, не им дава спокойствие – до такава степен, че Вито e натоварил няколко души да ровят трескаво в интернет, за да търсят произведения на различни художници – стари и нови – които биха могли да ги наведат на някакви други изводи за картините на Бейл.

Разпределили задачите и загърбили напразните си надежди, двамата с Валентина седят в дъното на стаята с купчина листове и няколко бутилки вода пред себе си.

– Знаем, че ще е днес и че ще бъде някакво нападение във Венеция – казва майорът.

– Знаем, че вероятно ще участват Тийл и Анчелоти – добавя Валентина.

– И Том.

– Да, и Том.

– Ако е в района, сигурно ще изберат някои от по-отдалечените островчета, може би под земята, скрито.

– Може би в някое старо имение.

– Това ни връща при Фабианели. – Вито посочва една снимка на имението в другия край на стаята. – Обърнахме това място надолу с главата и не открихме нищо.

Франческа Тоти се приближава, изглежда изтощена.

– Мислеше си, че работата под прикритие е уморителна, а? – усмихва се Вито. – Да видиш дали ни е лесно в отдел „Убийства“.

Франческа се опитва да се усмихне. Подава му някаква разпечатка.

– Писмо от ФБР в Калифорния до лейтенант Мораси. От „Сан Куентин“ най-накрая дадоха информация за всички посетители на Бейл. Има няколко снимки на Мера Тийл, въпреки че се е представила под друго име.

– Какво? – развълнувано пита Валентина.

– Лурд ди Анатас. – Франческа отмята един дълъг кичур от немитата си коса и за момент се замечтава за горещ душ. – Използвала е фалшива шофьорска книжка, регистрирана на несъществуващ адрес. Посещавала го е три пъти, първият – преди пет години.

– Ди Анатас звучи на испански – отбелязва Валентина. – Сигурно се е досетила, че системата е пълна с латиноси и така ще мине незабелязано.

– Не бъди расистка – смъмря я Вито. – Освен това не е на испански. Лурд е загатване за Бог и света Богородица, а също за едно селце във Франция, където се е явила. Колкото до „Анатас“... нашата Мера определено се подиграва с всички. Това е „Сатана“ наобратно.

Валентина става и започва да крачи нервно.

– Всичко това е игра, нали? Някаква извратена игра, която тези изверги си играят с нас – измърморва и гневно задърпва косата си. – Бога ми, ще полудея вече.

– Разбирам те отлично – успокоява я Вито. – Ако имах коса, сигурно и аз щях да постъпя като теб.

Двете с Франческа се засмиват.

В този момент един от натоварените с търсенето в интернет се провиква от компютъра:

– Майоре! Елате да погледнете!

Вито отива при него, следван неотлъчно от двете дами.

Младият полицай с кръвясали очи посочва монитора:

– Това е Салто Анхел – Ангелския водопад във Венецуела.

– И какво? – не разбира Вито.

Младежът посочва една снимка на стената:

– Има го на картината.

Вито се намръщва и се вглежда във водопада на Бейл.

– Да, прилича. Много прилича.

Валентина започва да чете от монитора:

– Водопадът Анхел във Венецуела е най-високият в света.

– Какво общо има Венецуела? – недоумява Франческа.

– Там има села, наречени палафитос, които са построени върху вода, точно като Венеция – обяснява Вито, който вече започва да вижда връзката. – Затова италианският изследовател Америго Веспучи е нарекъл мястото „Венесуела“, от „Венеция“ и испанската наставка – „суела“, която означава нещо малко.

– Значи какво? – пита Валентина, като се вглежда в картината. – Нещо ще се случи там, а не тук, така ли.

– Или и на двете места? И там, и тук – добавя Франческа.

Вито се приближава до картината. Вглежда се в хаоса от символи и шифри.

– Три плочки – казва след малко. – Вече знаем две места и двете, свързани с Венеция и водопад от кръв. Трябва да има и трето място. Къде, по дяволите, ще е то?

75

Краката на Том се подгъват и треперят като на елен, опитващ се да ходи върху лед.

Той съблича похитителя и облича дрехите му. Обувките са прекалено малки, затова тръгва бос.

Заключва вратата на килията след себе си. Тръгва по стар тухлен коридор с изпочупени керамични плочи, които нарязват стъпалата му. Върви плътно покрай стената, отчасти за да се подпира, отчасти за да избегне ярката светлина от неоновите лампи на тавана. Очите му смъдят. Зрението му е замъглено от светлите отблясъци.

Отляво има врата. Същата като на килията му.

Друга болнична стая.

Той минава покрай нея и продължава покрай стената.

Спира.

Вратата е затворена.

Защо?

Нещо го кара да провери. Връща се. Ако вратата е заключена, зад нея може би е затворен още някой. Някой, за когото е отредена същата съдба като неговата.