Том се надява парчето стомана, което стиска, да е някакъв универсален ключ за сградата.

Пъхва го в ключалката.

Не се завърта.

Пъха го по-навътре и пак пробва.

Ключалката изщраква и металното езиче най-сетне се прибира.

Том внимателно отваря вратата.

Стаята е същата като неговата. Дори мирише по същия начин. Вътре има грубо болнично легло. И на него лежи някой.

В безсъзнание или заспал?

Той се приближава и сърцето му се разтуптява лудо.

Тина!

Сочните, влажни устни, които е целувал, сега са сухи и напукани. Бликащите ѝ от енергия очи са насинени и затворени. Той я разтърсва.

Нищо.

Мъртва ли е?

Навежда се над нея. Диша.

Слава Богу.

Знае, че няма сили да я носи. Трябва да я остави. Да я остави, да потърси помощ и да се върне.

Поглежда мобилния телефон, който взе от пазача.

Още няма сигнал.

Тръгва бавно. Отново заключва вратата отвън. Моли се да не се появи някой, докато той е в коридора.

Срещата с Тина му вдъхва сили. Решителност. Надежда.

Може би има някакво обяснение за предателството ѝ.

В дъното на коридора Том завива надясно.

Пред него се открива друг дълъг коридор. Сърцето му се свива.

Метална врата.

Пътят му към свободата е преграден с желязна двойна врата от стена до стена, която опира в тавана. Няма шанс ключът му да я отвори. Няма нужда да опитва, за да види, че ключалката е много по-голяма.

Само на няколко метра преди металната порта отдясно има врата. Това е единственият му шанс.

След пет крачки е при нея.

Вратата не е заключена.

Том влиза и я затваря след себе си. Отново проверява телефона.

Все още няма сигнал.

Стаята е боядисана в бледозелено, цялата е в паяжини и е празна. Стените са опасани с три големи рафта. В миналото сигурно е служила за склад. Има прозорче, но е запречено с решетки отвън. През мръсотията се виждат дървета.

Том предполага, че се намира в бивш килер или перално помещение на втория или третия етаж. Място за складиране на мръсни завивки и разпределяне на чисти чаршафи и кърпи.

Един поглед под долния рафт е достатъчен, за да потвърди предположението му.

Има шахта за мръсно пране.

Не знае къде води или дали изобщо ще успее да се пъхне в нея.

Капакът е закован с пирони. Големи.

Том се свива под рафта и се опитва да повдигне края на капака. Спомня си за швейцарското ножче от пазача. То е достатъчно остро, за да изчегърта дървото около главата на пирона. Сгъваемата отвертка е достатъчно здрава, за да я използва като лост.

Трудно е.

Но той успява. Пиронът в горния ъгъл излиза. Том пъхва три пръста под капака и задърпва.

Талашитът бавно се огъва; сцепва се диагонално през средата. Том хвърля настрани отчупеното парче и задърпва останалата част. В пръстите му се забиват трески. Острите ръбчета нараняват кожата му, но той не се отказва.

Капакът се откъртва и Том пада по гръб.

Отвън се чуват гласове. Желязната врата изтраква. Стъпки.

Пред него зее черна дупка.

Без да се колебае, Том се пъха в нея. Не знае накъде води, не знае дали ще може да мине през шахтата и да достигне дъното.

Спускането изобщо не е, както си го представяше.

Стръмно.

Дълбоко.

И свършва за секунди.

Това, което го спасява от сериозни травми, е фактът, че шахтата е закована и от долния край.

В непрогледния мрак краката му се удрят в долния капак. Глезените и коленете му се набиват, но талашитът омекотява падането.

Бедрата му се надират от треските, когато пропада през дупката и се стоварва от един метър височина върху купчина боклук.

Остава да лежи неподвижно за секунда. Опитва се да оцени пораженията.

Всичко го боли.

Никоя част от тялото му не се е отървала невредима от изненадващия сблъсък с талашитения капак.

Том се изправя. Закуцуква. Десният глезен го боли. Навехнат е. Или изкълчен. Но не е счупен.

Зрението му още е размазано. Не е много ясно, но се подобрява.

Помещението е голямо и открито. Има два прозореца. И двата с решетки, точно като тези в стаята, където го държаха затворен.

В дъното има врата. Затворена. Може би заключена. Може би не.

Том поглежда телефона. Изпуснал го е при падането. Дано да не се е счупил.

Той се навежда и веднага вижда...

Има сигнал!

Грабва го и веднага набира Валентина.

Грешен номер!

Опитва се да го изчисти и да набере отново.

На дисплея се появява меню на италиански: камера, игри, текстови съобщения, календар, десетки ненужни функции. Том се опитва да намери най-обикновената опция за набиране.

Отваря се интернет браузър.

Интернет на скапания телефон!

Най-сетне набира Валентина.

Тя вдига на третото позвъняване.

– Пронто!

Звучи предпазливо, защото не познава номера, от който ѝ звънят.

– Валентина, аз съм Том.

– Том?

– Нямам много време. Дори не знам къде съм. Отвлякоха ме и ме държаха в плен.

– Чакай, Том! Чакай! – Тя поглежда Франческа в другия край на стаята. – Засечете телефона му. Бързо! Мобилен. Незабавно го локализирайте по спътника.

Отвън се чува шум и Том се дръпва в ъгъла на помещението.

Чува гласове. Знае, че всеки момент ще го намерят. Не може да говори повече.

Оставя телефона на пода, за да освободи ръцете си, но не прекъсва връзката.

Вратата се отваря с трясък.

Нахълтват двама души.

Единият му е познат и държи пистолет, насочен към главата му.

76

Мера Тийл носи церемониални сатанински одежди.

Дори Кристиан Лакроа не би могъл да създаде по-елегантна дреха от черната ѝ алба със сребриста подплата. Само глокът в ръката ѝ не е много подходящ за моден аксесоар. Том забелязва, че го държи с лявата. За миг си спомня предположението на Карвальо в моргата, че Моника е убита от левичар.

Придружителят на Тийл прави крачка към Том.

– Дай си ръцете!

Без да изпуска оръжието от поглед, Том изпълнява заповедта.

Мъжът с черна качулка увива около китките му пластмасови белезници и понечва да пъхне края в халката за стягане.

Това моментно разсейване е достатъчно за Том. Той дръпва ръцете си настрани, сграбчва сектанта и го запраща като олимпийски чук към Тийл.

Проехтява оглушителен гърмеж.

Кръв опръсква лицето на Том. Прозорецът зад него се пръсва на парченца.

Куршумът на Тийл е пронизал съмишленика ѝ право в гърдите.

Том се хвърля на земята и изритва с левия си крак коляното на Тийл.

Тя пада като прекършена тръстика.

Пистолетът се удря в пода. Том го грабва. Поглежда запречения с решетки прозорец. Има някакъв шанс, много малък шанс, да ги избие с тежестта на тялото си.

Без да се колебае нито за миг, Том се затичва. Блъсва се в средата на прозореца с оглушителен трясък. Старата дървена рамка се огъва. Централната желязна пречка го удря в рамото и силна болка пронизва главата му отстрани.

Засилването и тежестта на тялото му са изкъртили горния край на пречката от рамката, но долният е закрепен здраво.

Том е заклещен.

В безизходица.

Наполовина вътре, наполовина отвън.

Поглежда назад. В стаята нахълтват още двама души с черни качулки и пистолети.

Том вдига глока на Тийл и дръпва спусъка.

Стреля напосоки. Куршумите рикошират от стените, но не улучват никого. Все пак му печелят достатъчно време, за да се извърти покрай металната пречка и да я натисне с всички сили.

Тя се разклаща, огъва се и най-сетне поддава.

Том пада през прозореца по гръб и се стоварва на земята с удар, който го оставя без въздух.

В лицето му има забити стъкълца. Рамото му е ранено и кърви.

И е изпуснал пистолета.

Тревата наоколо е висока и няма време да търси оръжието.

Трябва да го остави.

77

Засичането на местонахождението на Том по сателитната система отнема цяла вечност. Винаги става така. Само във филмите техниците работят със светлинна скорост. В реалния живот времето се влачи като ранено животно.