Някой го изритва в ръката. Силна болка пронизва нервите му, но той не пуска. Всяка секунда, която успее да издържи, е една спечелена крачка за Танина към спасението.

Нещо дървено – някаква сопа – го фрасва по китката. Ръката му изгубва чувствителност. Пръстите му се разтварят.

Гатусо понечва да се изправи.

Томазо скача напред. Затиска краката му. Жрецът замахва към него.

Сопата отново се стоварва върху младежа.

Улучва точно.

Главата му се сцепва.

Болка пронизва очите и слепоочията му. Обгръща го мрак. С лице, заровено във вонящата пръст, Томазо се моли Танина да се спаси.

Не усеща следващия удар. Нито другите след това.

Вече е мъртъв.

Гатусо се измъква изпод трупа на монаха. Последователите му го вдигат и той поглежда Лидия. Огънят я е изпепелил. От нея е останала само купчина овъглени кости.

Обръща се към останалите сатанисти:

– Трябва да намерим момичето. Разпръснете се. – Посочва: – Вие двамата натам. Други двама към брега. Останалите – след мен.

Далеч от сатанинското сборище, Танина не знае къде се намира. Няма представа накъде бяга. Но бяга. По-бързо от който е да друг път в живота си.

Препъват я невидими къпини. Тя пада. Удря се в нисък клон. Изпуска една от плочките.

Тя се търкулва. Изчезва. Изгубва се някъде сред високата трева, буренака, къпините и буците изорана пръст.

Танина спира.

Трескаво започва да търси плочката. Да я намери, сега ѝ се струва по-важно, отколкото да се спаси. Напипва нещо.

Клони.

Хвърля ги настрани.

Не са клони. Кости са!

Човешки кости.

Плочката е паднала в плитък гроб. Един от десетките на острова. Печални купчини мъртъвци, жертви на чумата.

Танина чува шумолене зад себе си.

Те идват.

Плочката с демонското лице е паднала някъде в гроба.

Тя преглъща и забива двете си ръце в окопа, пълен с кости и прах. Не за да търси плочката, а за да се скрие.

Навсякъде наоколо пращят клонки под краката на преследвачите. Факли осветяват дългите черни клони на голите дървета. Гласовете се приближават.

Танина лежи на дъното на масовия гроб, покрита с гниещо одеяло от черепи, ребра и крайници.

Гласовете са точно над нея. Тя не смее да издаде звук или да помръдне.

Кожата ѝ се покрива с личинки и червеи, събудени от миризмата на прясна плът. Чувства как пълзят по врата ѝ, търпеливо напредват към сочните ѝ очи и топлите отвори на лицето ѝ.

Тя обаче не помръдва.

Косата ѝ вече гъмжи от буболечки, главата я засърбява нетърпимо и тя почти изпада в паника, когато се налага да издуха някакво същество от устните си.

Но изтърпява всичко. Търпи със стоицизъм, с който майка ѝ би се гордяла. Изтърпява всичко до зори.

На разсъмване бавно се размърдва.

Напряга слуха си за движение или гласове в гората. Не чува нищо.

В безопасност е.

Сяда, разхвърля избелелите кости около себе си и си поема въздух.

Почти истерично заравя пръсти в косата си, разчесва покритата си с гадини глава, изтръсква се ожесточено.

Сърцето ѝ бие толкова силно, че се страхува да не се пръсне.

Танина вижда лагуната и ѝ се приисква да хукне натам. Вместо това се насилва да се върне в гроба и да потърси изгубената плочка.

Намира я точно на дъното на рова, сред скелетите на безброй покойни венецианци.

Цялата е в пот. Кожата ѝ е възпалена от ухапванията и мръсотията. Въпреки всичко трите плочки са при нея. Това ѝ напомня заръката на майка ѝ да ги държи винаги разделени – никога да не ги събира.

Така да бъде.

Веднага щом избяга, ще ги скрие. Някъде, където никой няма да ги намери. Някъде далеч от това място.

Оглежда се. Има вода, но няма лодка, а знае, че не може да рискува да търси. Не може и да се върне във Венеция. Тя събира гнили дъски около гроба, намира още дървен материал на брега.

Бързо навлиза в тъмната лагуна, потапя главата си под студената вода. Показва се и изтръсква косата си, доволна, че поне за момент се е отървала от пръстта и сърбежа. Започва да къса ивици от мократа си рокля, за да закрепи една за друга дъските в паянтов сал. Завързва плочките за най-голямата дъска с няколко ивици плат.

Внимателно влиза отново във водата. Приспособлението ѝ плува и изглежда стабилно.

Тя отправя кратка молитва към Бог – отчасти за майка си, но главно за брат си, който, макар да не се познаваха, жертва живота си за нея.

Поема си дълбоко въздух и се отблъсква от брега.

Ако стигне до другата страна, ще тръгне на юг. Може би към Рим. Ще започне нов живот на място, където никой няма да може да я открие.

70

6 ЮНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Последната картина на Ларс Бейл се оказва най-объркващата и сложна творба на серийния убиец.

На зазоряване Вито се отказва да гадае значението ѝ и заповядва на хората си да открият експерт.

Намират го в лицето на четирийсет и две годишната Глория Кучи, бивш декан на художествения факултет в университета „Ка’ Фоскари“ във Венеция, а сега – собственик на реномираната галерия „Кучи“.

– Картината наистина е много сложна – казва тя, като обикаля около голямата цветна репродукция на безименната рисунка, поставена върху дълга стъклена маса. – Аз лично считам, че е ужасна, абсолютна миазма. В безобразността ѝ обаче има истинска красота и гениални хрумвания, напомнящи за Пикасо и Пикабия. – Почуква с пръст върху разпечатката. – Тези груби кубове символизират сила. Изобразяват широкоплещести мъжаги, които вдигат някакви неща, може би титани на промишлеността, финансите или търговията, строящи град. – Вдига ръбчето на листа с формат А4 и се усмихва. – Тази ъглеста камея тук е удивителна. Прилича на водопад в Големия канал, но художникът я е нарисувал да излива кръв, не вода. Колко провокативно! – Дръпва се назад, поглежда от друга перспектива, отърсва се от предположенията и предразсъдъците си и се приближава отново. – Като се вгледаш по-внимателно, личат заемки от стила и същината на много художници. Със сигурност от Дали, в смисъл че има многобройни огледални образи и варварски сюрреализъм. Със сигурност и от Пикабия – има лица, които се въртят като демони в мъгла. – Навежда се над масата като дълговрата птица, канеща се да клъвне някое зрънце. – Но зад всичко това най-силно се усеща влиянието на Джовани Канал. – Усмихва се самодоволно. – По-известен като Каналето. Баща му, Бернардо, също бил художник, оттам и прякорът Каналето – малкият Канал. Сега, ако дойдете от другата страна, ще видите нещата малко по-ясно.

Валентина и Вито я следват, като се чудят защо просто не завърти рисунката.

– Трябва да се вгледате зад най-изпъкналите образи и да видите фона. Първото, което художникът е нарисувал на платното, е копие на „Канале гранде и църквата Салуте“ на Джовани от 1730 г. Това е може би най-известната му творба – нейни репродукции на снимки и пощенски картички могат да се намерят навсякъде по света.

Глория Кучи се навежда ниско като инспектор, проверяващ измервателен уред.

– Много добро. Всъщност отлично копие. – Прокарва пръст по разпечатката. – Вижте – това е устието на канала, на преден план се виждат гондоли, но ако се вгледате внимателно в тях, ще забележите, че са образувани от почернели трупове. Без съмнение това е алюзия за чумата. Отдясно се виждат къщите покрай канала, отляво е куполът на „Салуте“ – като очертание на бледа женска гърда, може би умиращата Майка Венеция.

На Вито това сравнение не му харесва. Иска му се жената да не беше толкова безгрижна и неделикатна.

– Ами тези неща? – пита той. – Какво означават всички тези кубове и правоъгълници, надраскани върху всичко?

– Насилие. Страст. Агресия. Това означават. Някаква експлозия, освобождаване на напрежение и гняв. От тази картина направо се излива сила.

Валентина си спомня част от продължителната консултация, която получиха от ФБР.