Втора експлозия разтърсва земята. Всички погледи се насочват към Песна. Той се усмихва успокоително:

– Това е звук от боговете, които аплодират най-новата ни находка. Елате сега, стига сме слушали отегчителните уроци на Арантур. Нека да раздадем прекрасните произведения, на които се възхищавахте. Поръчал съм специални подаръци за всеки от вас. Кави има списък кой предмет за кого е.

Отново се чува тътен.

Този път на никого не му мигва окото. Всички са твърде съсредоточени върху подаръците.

Кави започва с по-дребните дарове за по-маловажните гости:

– За мен е чест да ви раздам тези подаръци. Първо, на стария ми приятел Арте от Тархна дарявам този пръстен с печат, с изящна гравюра на инициалите му...

Гостите ръкопляскат и Арте отива да получи пръстена.

Но не успява да го вземе.

Цялата дървена конструкция на постройката изскърцва и се разтриса. Части от покрива падат. В помещението прониква слънчева светлина. Ръкопляскането секва и всички се вцепеняват, със зинали от ужас уста.

Поглеждат нагоре и в този момент целият покрив се срутва. Аристократите вдигат ръце, опитвайки се да се предпазят от падащите греди и метални елементи.

Подът внезапно се продънва. Изчезва под краката им. Като зейнала врата към ада.

Някои се вкопчват в ръба на отворилата се пропаст. Отчаяно дерат с нокти, но меката почва поддава и те се изхлузват. От бездната ехтят писъци. Аристократите се търкалят в убийствен порой от разбити скали.

В целия комплекс на шестте мини избухва огнено кълбо от метан, възпламенен от огньовете за разбиване на скалата.

Тези, които оцеляват при падането, изгарят живи в адските пламъци.

От наблюдателницата си на хълма Ларт гледа облака прах и черен дим, който се издига високо в следобедното небе. Хората му са се справили добре с огньовете – разположили са ги по идеалния начин, за да предизвикат верижна реакция, която да възпламени подземните камери, пълни с пагубни газове.

Облегнат на счупеното колело на колесницата, той поглежда трите безценни сребърни плочки в ръцете си и на лицето му се изписва усмивка, на която и самият Песна би му завидил. Плочките са разковничето за велики събития. Трябва да ги съхрани. Да ги пази като зеницата на окото си. Да ги защитава, докато новият му господар е готов за тях.

Capitolo XXXII

КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Когато Венти я занася в колибата на лечителя, Тетия вече е в безсъзнание. Старецът се бои от най-лошото. След такава загуба на кръв тя е на ръба на смъртта.

Около колибата се струпват помагачи и доброжелатели. Венти хуква да помогне на сина си. Лартуза поставя Тетия върху грубото легло и бързо взема парцали и котлето с вода, която постоянно ври на огъня.

– Благодаря! Благодаря! Сега се дръпнете. Освободете ми място. Трябва ми пространство, за да работя.

Той плясва с ръце, за да пропъди зяпачите, сякаш са ято любопитни гъски. Кафатия, една шивачка от селото на годините на Тетия, остава, за да бърше челото ѝ.

Старецът оглежда подутия корем, от който на тласъци изтича кръв. Макар че мечът не е улучил матката, той разбира, че шансът да спаси майката и бебето е нищожен.

– Бърши! Бърши тук! – нарежда на Кафатия, докато преглежда набързо другата рана, дълбок разрез в дясната ръка на Тетия. – Боговете да са ни на помощ! Това е непосилно за обикновени смъртни.

Знахарят стяга ръката на Тетия с конопено въже, за да спре кръвотечението, докато Кафатия я съблича и избърсва раната на корема ѝ. Сега той я вижда ясно.

Раната е дълбока.

Прекалено дълбока, за да я спаси. Лартуза поставя сбръчканата си ръка пред устата на Тетия и проверява дишането ѝ.

Едва доловимо.

Някакъв шум и промяна в светлината го накарват да се обърне. Венти стои на вратата. Държи мъртвия си син.

– Той е жив, Лартуза. Тевкър е още жив! Излекувай го бързо!

Оставя гадателя до Тетия. На Лартуза му е достатъчен един поглед.

– Мъртъв е, Венти. Остави ме да се опитам да спася Тетия.

– Не! Спаси него, Лартуза, спаси милото ми момче.

Знахарят се опитва да го усмири с тих, внимателен глас:

– Мъртъв е. Вече е при боговете, на които толкова предано служеше.

Лицето на Венти е обляно от сълзи.

– Поне го прегледай! Умолявам те!

Лартуза го хваща за ръката.

– Не е нужно да го преглеждам, Венти. Мъртъв е! Съжалявам, но не мога да направя нищо. Остави ме да помогна на жената и детето.

Тетия отваря очи. Силна болка пронизва тялото ѝ и тя посяга със здравата си ръка към лечителя.

Лартуза разкъсва последните остатъци от наквасената ѝ с кръв туника. Навежда се и раздалечава треперещите ѝ бледи колене. Мислено отправя молитва към Тална, богинята на родилките, да му помогне. Поглежда Венти и се усмихва леко:

– Виждам главичката на детето. Виждам бебето.

Очите на Тетия се изцъклят. Тя изревава като ранено животно. Лартуза се опитва внимателно да подхване с пръсти меката главичка на бебето.

Тетия едва диша. Поема си въздух на малки глътки, но е готова да използва последните си сили, за да роди детето си.

Знахарят я поглежда. Лицето ѝ е мъртвешки бледо. Очите ѝ са замъглени като тези на слепия ѝ съпруг. Лартуза напипва мъничките раменца. След малко – деликатните кости на гърба и ребрата на детето.

Тетия надава нечовешки рев.

Главата ѝ се отпуска назад.

Краката ѝ омекват.

Мъртва е.

За секунда всички в стаята спират, вцепенени от внезапната ѝ смърт. Лартуза ги изкарва от замайването:

– Венти, вдигни краката ѝ! Бързо! Хвани ги под коленете и ги вдигни.

Едрият мъж изпълнява нареждането.

Знахарят пипа бързо. Подхваща детето под мишниците и бавно го издърпва.

Бебето излиза от тялото на мъртвата си майка. Пъпната връв се източва като кървава змия.

Всички са се втренчили в детето.

В мълчаливото, недишащо момченце.

Венти вижда, че на знахаря му трябва повече място. Изважда ножа си, прерязва пъпната връв и издърпва Тетия встрани. Нежно полага студеното ѝ тяло до това на сина си.

Лартуза връзва пъпната връв. Опира лицето на бебето в дланта си и пъха един от кокалестите си пръсти в устата му. Подутото му телце се изпъва до спукване. И тогава...

От устата и носа му пръсва тъмна течност и слуз.

Но то не проплаква. Само леко си поема въздух като душещо животно.

Лартуза се усмихва:

– Вече си дядо, Венти. Това малко човече диша.

– Дай да го подържа. – Венти протяга ръце. – Той е единствената кръв, която ще живее след мен.

Лартуза внимателно му подава детето.

– Внимавай, много е крехко. Ще взема нещо да го повия.

Венти целува внука си. Бебето изглежда съвършено. Само малко рождено петно с форма на сълза под лявото око загрозява личицето му. Венти го целува, после поставя ръката на Тевкър около тялото на Тетия и слага бебето между тях.

– Това са родителите ти, дете мое. Макар че няма да ги видиш, аз ще се погрижа да не ги забравиш никога, а ти ще направиш така, че поколенията след теб да ги помнят вечно.

XVIII ВЕК, ВЕНЕЦИЯ

Capitolo XXXIII

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ПЛОЩАД „САН МАРКО“, ВЕНЕЦИЯ

Изгревът превръща канала „Сан Марко“ в безкрайно море от разлято кианти.

Маскирани куртизанки предпазливо слизат от лодките си, за да упражняват професията си по улиците на града. Жадни очи гледат иззад меките кадифени маски „Морета“, повечето от които се придържат с вързано на връвчица копче, което се притиска между зъбите.

Някои от жените са млади и красиви. Други са стари и болни. Богати жени се обличат като просякини. Бедните вземат назаем костюми, с които да прекарат нощта като аристократки.

Във Венеция всеки може да бъде всякакъв. Всичко е възможно.