Всичко е идеално.

Погледът му се плъзва по масата към централната част, където гордо са разположени солидните сребърни „Порти на Съдбата“, в очакване да бъдат осветени.

Само че ги няма. Дъхът му секва.

Изчезнали са.

Capitolo XXVII

В края на церемонията за освещаване слънцето е започнало да се спуска зад западния скат на новия покрив на храма.

Песна стои в прохладната сянка на един навес и приема поздравленията на аристократите, изнизващи се отвътре, като се опитва да не се разсейва от мисълта за кражбата на най-ценното си притежание.

– Забележителна служба...

– За мен беше истинска чест да присъствам...

– Колко талантлив млад гадател...

Комплиментите се сипят с лекота. Но „Портите на Съдбата“ са единственото, за което Песна е способен да мисли.

Кой би могъл да ги открадне?

Кави говори с няколко перузианци. Може би той? Ларт чака нетърпеливо при колесницата си. Или той? Целе флиртува с Херха, играе си с един кичур от косата ѝ. Той? Тя? Или двамата заедно?

Скулпторката Тетия води задълбочен разговор с Лартуза. Тя? Той?

Да не забравяме нецвиса, осакатения гадател, който днес проведе службата на живота си. Представянето му беше толкова безупречно, че човек не би повярвал, че е сляп. Той?

Кави се приближава до Песна и махва към Ларт и чакащата колесница:

– Трябва да побързаме. Ще бъде от голяма полза, ако изпреварим гостите и ги посрещнем при мината.

Магистратът го поглежда нервно:

– Даровете готови ли са?

– Да. Има достатъчно богат избор за всички. Дори най-алчните ще бъдат задоволени.

Песна отново поглежда Тевкър:

– Претърсете нецвиса. Щателно! Съблечете го гол.

– Защо? – недоумява Кави.

– „Портите на Съдбата“ са изчезнали.

– Какво?

– Няма ги! Лично ги поставих на масата с даровете, за да ги благослови.

Кави се оглежда. Не вижда нищо подозрително.

– Кога са изчезнали?

– Броени мигове преди началото на церемонията. Храмът беше празен, строго охраняван отвън, и само аз имах достъп. Сигурно ги е скрил по време на службата и сега без съмнение възнамерява да ги открадне и да ги продаде някъде далеч, за да започне нов живот с проклетата си скулпторка.

– Ще накарам хората на Ларт да го направят веднага. Ще заповядам и целият храм да бъде претърсен, в случай че са скрити там.

Когато Ларт се връща, след като е дал указания на хората си да претърсят Тевкър, Кави и Песна вече са в колесницата.

– Побързай! – изкрещява магистратът. – Ще бъде признак на неуважение, ако не сме там преди благородните гости.

Кочияшът шибва конете и в момента, в който Ларт скача в колесницата, тя потегля сред облак прах.

– Мини напряко през декумана – заповядва. – По-неудобно е, но е много по-бързо.

Скоро излизат на път, издълбан на коловози. Ларт се забавлява от мисълта как разглезеният му работодател се друса, докато зъбите му затракат.

Не след дълго Кави измрънква:

– Внимавай! Тук отзад все едно има земетресение.

Гърленият смях на Ларт не се чува от тропота на копитата.

И тогава се случва.

Десният преден кон се препъва. Кочияшът дръпва юздите. Другите три животни губят синхрон. Едното колело се удря в камък. Ларт изпада от капрата. Срутва се с главата надолу върху купчина чакъл и по-едри камъни.

Облакът прах се вие около тях в зловеща тишина.

Песна бавно се изправя от преобърнатата колесница, невредим, но бесен. Поглежда гневно Ларт и кочияша, които се надигат от земята, разкървавени и натъртени.

– Идиоти! Малоумници! – Изритва кочияша в бъбреците, после се обръща към Ларт. – Гледай! Гледай! Спиците са счупени. Не става за нищо! – Побутва със сандала си счупеното колело. – Как ще стигна до мината, като колесницата ми е на парчета?

Кави се навежда, за да помогне на Ларт да се изправи.

– Дай да видя окото ти, Ларт. Стой мирно, половината прах от пътя е вътре.

Ларт махва с ръка:

– Нищо ми няма. Чакай да видя колесницата.

Прескача няколко камъка и излиза на неравния път. Един поглед му е достатъчен, за да прецени, че колелото не може да се поправи – трябва да се смени.

– Вземи конете, господарю – казва той и се обръща към вцепенения от страх кочияш. – Разпрегни ги. Дай двата задни, които са по-добри. Действай, че инак няма да се отървеш само с ритници! – Поглежда Кави и Песна. – Ще пратя този стар глупак за ново колело. Когато оправя колесницата, ще я докарам в имението.

Кави се обръща към магистрата:

– Ларт е прав. Оттук ще стигнем до мината за броени минути на кон. Трябва да отидем.

Песна все още е бесен. Счупената колесница е засилила гнева му заради изчезналия сребърен релеф. Зашлевява плесница през окървавеното лице на Ларт.

– Безмозъчно говедо такова! От теб се искаше само да държиш четири коня под контрол. Има проститутки, които биха се справили по-добре.

Отново замахва към лицето му, но мъжагата улавя ръката му във въздуха като муха.

Ларт се втренчва в него. Немигащите му очи святкат заплашително. Може да го убие в този миг – иска да го направи.

Опасявайки се от най-лошото, Кави застава между двамата.

– Ларт, приятелю, спомни си положението си. Овладей се.

По лицето на Ларт се стича кръв. Той пуска смачканата от хватката ръка на Песна.

– Добър съвет, Кави. Благодаря ти. – Взема юздите и ги подава на магистрата. – Поднасям ти извиненията си, магистрате, и те моля да ми простиш. Дано пътуването ти завърши благополучно.

Песна не казва нищо. Дръпва юздите от ръката му, възсяда коня и отпрашва в галоп към хоризонта. Ларт остава загледан в издигащия се към небето прашен облак и се поздравява за самообладанието. Ще дойде моментът на разплатата с Песна. Но не сега.

Все още не.

Но скоро.

32

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

За Вито, Валентина и останалите от отдел „Убийства“ това е най-дългото денонощие в кариерата им.

Само работа. Животът им се е превърнал в безкрайна серия съвещания, срещи и нови местопрестъпления. Отново се събират на заседание в стаята до тази, която вече се е превърнала във втори дом за Карвальо и хората му. По средата на дългата маса са наредени метални кани с кафе, стари бели чашки и чинийки, мътни стъклени водни чаши и бутилки минерална вода, които приличат на небостъргачи в макет на град от урок по трудово обучение.

Майор Вито Карвальо проверява дали всички са тук. Силвио Монтезано и двама от сътрудниците му седят в другия край на масата. Отляво са Роко Балдони и Валентина Мораси. На Вито му се иска тя да не бе идвала. Караше я да си вземе почивка, да поскърби, но тя е убедена, че най-добрата терапия е да се вглъби в работата. Ако имаше време да поговорят насаме, би ѝ обяснил колко пагубна може да е подобна философия.

Специалистите от лабораторията – Изабела Ломбардели и асистентът ѝ Гавино Греко, седят отдясно на патоанатома и в момента водят задълбочен разговор с него за нещо от папката, разтворена пред тях.

Другите столове са заети от командири на екипи, началници на различни смени и онези, които ръководят разпитите на свидетели или отговарят за контактите с прокуратурата.

Последният участник е Том Шаман. Вито дълго мисли дали и доколко да ангажира американеца. Да го използва като съветник експерт беше едно, съвсем друго е да го допуснат до участие в оперативно заседание. В крайна сметка майорът послуша интуицията си и стария принцип, че при разследване за убийство, особено ако става дума за сериен убиец, всеки допълнителен чифт ръце и всеки допълнителен мозък са от полза.

– Благодаря, че дойдохте. Да започваме. – Вито прави пауза, за да изчака разговорите около масата да спрат. – Лейтенант Балдони ще ни запознае накратко със ситуацията. Роко...

Дребният детектив дръпва назад стола си и отива до дъската, на която е закачен голям бял лист с надпис ЖЕРТВИ.