Ларт спира коня.

– Стигнахме.

Тетия не помръдва. Продължава да мисли за „Портите на Съдбата“. Това е най-великото нещо, което е създавала, но и най-голямото ѝ предателство – да излъже и да измени на съпруга си, когато той има най-голяма нужда от нея.

– Казах, че стигнахме. Слизай от коня. Уморен съм, а трябва да се връщам.

Тетия слиза. Толкова е изтощена – отчасти от работа, отчасти от бременността, че коленете ѝ се огъват и тя се свлича на земята.

Ларт я поглежда. Дръпва юздите на коня, обръща се и се отдалечава, без да продума.

Тревата е мокра, но Тетия остава да лежи. Вижда как копитата на едрия жребец разбиват земята и около тях се разхвърчава пръст. Белите облачета пара от ноздрите му се открояват на фона на розовия изгрев. Ездачът седи наведен напред, с напрегнати от дърпането на юздите мускули и с развята коса.

Все още мислейки за това колко красив и в същото време жесток е Ларт, Тетия се изправя и колебливо влиза в колибата. Подушва огъня, преди да го види. Тевкър е седнал с кръстосани крака и пламъците осветяват лицето му. Накланя глава, когато я чува да влиза. Проговаря с мек глас, без следа от гняв:

– Магистратът Песна изисква твърде много от жена ми. Много дълго те нямаше. Започнах да се притеснявам.

Тетия спира и го поглежда виновно, пак ще се наложи да излъже.

– Извинявай, накара ме да направя разни неща, докато бях там. Един вид изпитание, струва ми се.

Тевкър не иска да се карат; опитва се да симулира интерес и да не издава раздразнението си:

– Какви неща?

– О, нищо особено. Разни дреболии. После ме прати да работя с ковача на сребро и старецът промени всичко, което бях изработила. Дори не мога да опиша как изглеждаха нещата, когато ги завърши.

Тевкър усеща напрежението в гласа ѝ.

– Надявам се, че щедростта на Песна, когато ти плаща, ще бъде толкова голяма, колкото алчността му, когато отнема от времето ти.

– И аз се надявам, Тевкър. – Тя тръгва да търси кана вода. – Чувствам се като пребита, а детето рита като магаре в корема ми. Хайде да не говорим повече за магистрата.

Думите ѝ го нараняват. Чакал я е да се прибере цяла вечност и сега се страхува, че ще я разсърди.

– Както искаш.

Изведнъж ѝ хрумва една мисъл:

– Ти как разбра, че съм аз?

Тевкър се усмихва чистосърдечно:

– Вече познавам звуците, които издаваш. Стъпките ти са ситни, но дишането ти е бавно. Стъпките на баща ми са като гръмотевици – и постоянно охка заради коленете си.

Тетия се засмива. За първи път нещата ѝ изглеждат такива, каквито бяха – те са двама влюбени, шегуващи се с неща, които само те разбират.

– А пък майка ми шумоли припряно като кутре, което се опитва да захапе опашката си. Колкото до Лартуза – не можеш да чуеш стъпките му, защото постоянно мърмори като планински ручей.

– Значи дори в мрака откриваш нови начини да виждаш – отбелязва тя, когато най-сетне намира каната.

– Повече, отколкото подозираш. Ела легни при мен.

– Тъкмо взех вода. Искаш ли?

– Не, не съм жаден.

Той се заслушва в климбуцането на каната, когато жена му отпива жадно няколко глътки. Тя се приближава и го целува по бузата. Устните ѝ са студени и влажни. Тази малко неприятна изненада го кара да се усмихне и за момент развеселява и нея.

– Извинявай, че се забавих толкова. Наистина. Как се чувстваш?

– Болката почти премина, но още ме е страх – отговаря той, като вдига ръка и докосва косата ѝ. – Днес ще дойде Песна и ще свалят превръзките ми. Какво ще правя, ако остана завинаги сляп?

Тя го прегръща успокоително.

– Лартуза каза, че ще е необходимо време, за да възвърнеш зрението си.

– Ами ако не го възвърна?

– Ще се справим някак. Знам, че ще се справим.

– Песна ще иска друг нецвис. Разбираемо е. Единственото, на което се надявам, е да ме остави жив и двамата с теб да можем да се изхранваме.

Тетия си поема дълбоко дъх. Време е да му каже истината. Или поне част.

Но точно когато понечва да изплюе камъчето, осъзнава, че ако Тевкър остане сляп, проблемът ѝ ще се реши от само себе си. Той никога няма да види какво е изработила за Песна и няма да осъзнае какво го карат да освети. Нещо по-важно – няма да е в състояние да нарани детето, растящо в утробата ѝ.

Capitolo XXIII

СЕВЕРНА ЕТРУРИЯ

Целе, син на Сетър и Ария, мисли за далечния бряг, който току-що се откри пред очите му над искрящата водна повърхност. Представя си пясъка под краката си и готова да го задоволи жена между тях. При благоприятен вятър до вечерта ще има и двете.

Четири месеца в открито море са прекалено много за млад мъж с неговите нужди. Той плава на юг през Адриатическо море, на северозапад през Тиренско до Пуплуна и после, за удивление на екипажа, заповяда да подминат родната Атманта и да обиколят на изток през устието на Адриатика, преди окончателно да се завърнат у дома.

Пътуването беше богато на събития. Сражаваха се с лигурийски пирати, слизаха на брега и търгуваха с египтяните и гърците. Изгубиха четирима добри мъже – двама в буря и двама от болест.

Все пак Хинтиал – „Духът“ – се представи отлично. Въпреки името си той е един от най-големите търговски кораби на Етрурия. Ниският му корпус изглежда грозен на фона на по-малките и изпипани плавателни съдове, отиващи към пристанището, но е построен така, че да носи максимално натоварване. Обикновено товарът му се състои от различни видове зехтин и вино в грамадни амфори, закрепени за колоните с въжета, преминаващи пред дръжките им. В последно време обаче пренася и други неща. По-малки и много по-ценни товари, осигурени от стария му приятел Песна. Магистратът изнася среброто както на груби кюлчета, така и в завършени произведения, оформени като едни от най-фините накити на света. Подаръци, достойни за принцове и принцеси, царе и царици. Този товар е достатъчно ценен, за да накара собствените ти моряци да те убият, ако заподозрат какво е съдържанието на трюма.

Вятърът утихва и двете огромни квадратни платна увисват тъжно. Това не е проблем. „Хинтиал“ е достатъчно близо до сушата и Целе вече предвкусва медовината с устните си. Заповядва гребците веднага да заемат местата си, за да закарат кораба до брега. Но едва постигнали ритъм, той вижда някакви неща във водата.

Носят се на повърхността. Поклащат се. Чували за жито.

Пет, шест, седем...

Съдейки по плаваемостта им, очевидно не са пълни с овес, ориз или ечемик.

Какво тогава?

Може би нещо много по-ценно.

Целе подвиква на капитана и посочва чувалите в морето:

– Прати някой да ги извади. Качете ги на палубата. Може да е плячка, изхвърлена от бягащи пирати. Чували с такъв размер няма да попаднат случайно толкова близо до брега.

Бързо спускат малка лодка във водата и няколко роби, бързащи да угодят на господаря си, скачат във водата, за да изтеглят чувалите. Целе отива на кърмата и сяда до грамадния котвен камък, увит с въжета, на който е изписано името му. Именно неговите сънародници бяха изобретили котвата и при последните няколко пътувания той продаде над двайсет такива.

Робите усърдно движат големите гребла. Потят се и се напрягат още повече, когато виждат собственика на кораба достатъчно близо, че да ги наложи с камшика.

Капитанът се приближава с буреносно лице.

– Боговете не ти донесоха богатство – обявява той. – В чувалите няма нищо.

Целе поклаща глава:

– Не съществува такова нещо като „нищо“. Колко пъти съм ти казвал? Ако наистина намериш „нищо“, то със сигурност ще струва „нещо“. Тъй че кажи ми, какво открихте?

– Човек. Или по-скоро части от човек. Накълцан за храна на морските демони. Натъпкан в чували и хвърлен на великия Тритон за вечеря.

– Тритон е гръцки бог на морето, глупако. Вече сме в Етрурия. Не бъркай този, когото почиташ. Тук великият Нетунс определя съдбата ни.

– В такъв случай той е определил да ти се поднесе изненадата от разфасовано човешко тяло.