Бейл оглежда новия си – и много временен – дом. Единично легло. Заковано за пода.

Дюшек. Мръсен. Възглавница. Нова.

Одеяло. Грубо. Радио. Старо.

Телевизор. Малък. Панталон. Сив.

Бельо. Старо и сиво. Чорапи. Избелялочерни.

Ризи. Бели. Пантофи. Удобни.

И още нещо.

Надзирател. Намусен и неотлъчен. Стои зад решетките като немигащ бухал – зяпа го, двайсет и четири часа в денонощието. Постоянно гледа, но не вижда.

Ако знаеше какво става в главата на Бейл, вече щеше да натиска паник бутона. Остават три дни.

Бейл сяда на твърдия нар и се усмихва доволно.

Capitolo LVII

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Танина и Томазо още не могат да осъзнаят това, което току-що им каза Гатусо.

– Нека да обясня – продължава той така, сякаш трупът на Ефран не съществува. – Баща ви и неговият баща преди това бяха изтъкнати членове на сатанинското братство. Той беше верен пазител на една от Плочите от Атманта. Съдбата отреди така, че след смъртта на един друг брат баща ви да получи на съхранение и втората плочка – много необичайна и нежелателна практика. – Гатусо се приближава до Танина и хваща брадичката ѝ с лявата си ръка. – И така, той се ожени за майка ви и един ден, докато чистела, тя намерила двете плочки, скрити в спалнята. Вярна на любопитната си женска натура, поискала да узнае повече за тайната. Започнала да подслушва разговорите му и малко по малко сглобила всичко. – Гатусо пуска главата на Танина и отива при Томазо. – Така клетата объркана жена видя шанса си да се измъкне от брак, в който явно не е била щастлива, и бързо изчезна с вас двамата, безполезни парчета месо, и нашите скъпоценни плочки.

Томазо не може да отмести очи от Танина. Вижда само лека прилика между себе си и нея. Може би в очите. Може би и двамата имат очите на майка си.

Гатусо го шляпва по главата.

– Хайде, разкажи на сестра си какво е станало с теб.

– Майка ми... – започва Томазо, като присвива мъчително очи, – нашата майка, ме е оставила в манастира „Сан Джорджо“. Оставила е също плочката, която ти видя, и писмо.

Думите пресядат на гърлото му. При мисълта за посланието на майка им очите му се изпълват със сълзи. Тя го умоляваше да не търси сестра си, а той не изпълни молбата ѝ. Гатусо пак го удря по главата и изръмжава:

– Продължавай!

– В писмото казваше, че имам сестра – по-голяма от мен, – на която също е оставила плочка. – Томазо навежда засрамено глава. – Молеше ме да не се опитвам да я намеря, защото плочките не трябва да се събират никога.

Танина го поглежда уплашено. Тревогата ѝ развеселява Гатусо.

– Горкото дете – засмива се той. – Ти така и не си видяла своята плочка и писмото от майка си. Аз обаче ги видях. Преди двайсет години една монахиня дойде и ми продаде среброто. Каква юда. Разказа, че един ден при нея дошла маскирана куртизанка и ѝ оставила плочката, заедно с малко дете и известна сума пари. – Навежда се и нежно докосва бузата ѝ. – Това дете беше ти, моя малка гълъбице. За съжаление, майка ти е потърсила помощ от неподходяща божия служителка. Монахинята, на която те е дала, също беше бременна и виждаше в продажбата на сребърната плочка възможност да започне нов живот. – Отдалечава се от Танина и със задоволство съобщава развръзката. – Очакванията ѝ бяха напълно оправдани. Аз ѝ платих богато – много богато. Освен това се съгласих да взема детето. Но защо – о, защо ми беше да те вземам?

Поглежда към Лидия, която се включва:

– Защото, хитра лисицо, си прочел писмото – махва към приятелката си Лидия. – И си знаел, че майката е оставила друго бебе, с другата плочка. Осъзнал си, че е неизбежно неизвестният брат да потърси неизвестната си сестра. – Лидия поглежда Томазо. – Краткият ни разговор, докато бяхме вкъщи, ми достави такова удоволствие. Колко мило беше да ми се довериш!

Младият монах изпитва непознат пристъп на гняв. Как можа да се хване на лъжите на Лидия, че щяла да изпрати слугите си да претърсят женските манастири за сестра му.

Гатусо изръкоплясква:

– Bravissimo! – Отново се обръща към Томазо. – И така, всички се събрахме. Отне ни малко повече време, отколкото очаквах. Но все пак ето ни тук. Ще се изненадаш колко много манастири има в тази част на света и колко е трудно да накараш монасите да говорят. – Засмива се. – Разбира се, при тези обети за мълчание не може да се очаква, че ще са много приказливи! Но няма значение – всички се събрахме и трите плочки отново са у нас. – Приближава се до монаха и се навежда, тъй че погледите им да се срещнат. – Да, братко, казах трите. Защото освен тази, която взех от сестра ти, и тази, която откраднах от манастира ти, моят род съхранява третата от векове.

Гатусо бръква в джоба на наметалото си и изважда първата плочка – от полирано сребро, с релеф на рогат демон. Вдига грижовно – мътният сивкав метал се отразява в зениците му.

– Сега нашият бог – истинският бог – може да бъде почетен подобаващо. Когато съберем трите плочки, когато ги осветим с кървав ритуал и жертвоприношение, той ще ни даде велика сила. Сила да вършим делата си, без да се страхуваме от наказание. А вие – ти и сестра ти – вие ще бъдете кръвта и жертвите, които са ни нужни.

64

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

Алфредо Джордано изобщо не изглежда така, както си го бе представял Вито. Майорът очакваше да види дребен човечец с вид на монах, може би пооплешивял и с мъдро лице и очилца с телени рамки. Алфредо обаче е висок над метър и осемдесет, широкоплещест като ръгбист и с буйна пясъчноруса коса.

На Алфи му е необходим повече от час, за да обясни за дългото си търсене в тайния архив по молба на Том.

– Нямах време да ви кажа по телефона, но легендите за Плочите от Атманта се разказват от векове. Католическата църква ги свързва с някои от най-трагичните събития в историята на човечеството. – Той отпива глътка кафе и продължава: – Смята се, че за първи път са използвани при подземната минна експлозия в Атманта, при която загинали мнозина аристократи от цяла Италия – първото документирано масово убийство в света. След това се свързват с редица други събития: изригването на Везувий през 79 година; най-смъртоносното земетресение в Китай през ХVI век; потъването на „Титаник“; наводненията в Холандия, при които са загинали над сто хиляди души; тайфуни в Пакистан; Чернобилската авария в Съветския съюз; нападенията на 11 септември в Ню Йорк и дори последното цунами в Азия.

– Накратко, всички най-катастрофални събития – обобщава Вито.

Алфи кимва:

– Много е удобно да се обвиняват Плочите. Злото е навсякъде, а тези плочки са просто един негов символ.

– Наричате ги „плочи“ – уточнява Валентина, – а не „Портите на Ада“.

– Получили са алтернативните си названия сравнително късно, някъде през ХVII или ХVIII век. Затова е по-уместно да ги наричаме Плочите от Атманта.

– Отче, мислите ли, че сатанистите биха убили, за да се сдобият с тях?

– Майоре, дори в самата Църква има хора, които биха убили за тях.

– Тук бяха убити няколко души – споделя Валентина, като поглежда шефа си, за да се увери, че може да продължи. – Едната жертва беше петнайсетгодишно момиче, чийто черен дроб бе изваден. Може ли това да е свързано по някакъв начин с плочите?

– Може би – замислено отговаря Алфи. – Тетия, жената на Тевкър, е била още в юношеска възраст – може би около петнайсет, когато е родила детето им. За това дете сатанистите вярват, че е синът на Луцифер. Принасянето в жертва на момиче около тази възраст би имало ритуално значение.

– Ами черният дроб? – настоява Вито.

– Според легендата Тетия извадила черния дроб на мъжа, който я изнасилил. Затова, като повтарят символично действията ѝ, изваждайки нечий черен дроб, те може би си представят, че възстановяват духовния баланс и постигат възмездие.