– Да не си продумал и думичка за това, което се случи току-що, Бейл. – Поглежда го заплашително и казва в слушалката. – Да. Да, тук е. Ще ви го дам.

Подава я на затворника и изчаква той да вдигне стегнатите си с белезници ръце от корема си.

Бейл едва успява да говори.

– Ларс? Ларс Бейл?

Затворникът успява да си поеме дъх.

– Да.

– Ларс, аз съм Том Шаман. Срещали сме се преди години, когато бях свещеник.

– Ааа, отец Том! – лицето на Бейл светва. – Чудех се кого ли ще прати Бог, за да му свърши мръсната работа.

Capitolo LI

1778 Г.

КАНАЛЕ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ

Бледата пълна луна виси в утринното небе като пътник, който е изпуснал последния рейс и сега трябва да чака цял ден до следващия.

При обичайни обстоятелства Томазо би спрял да погледа, докато изчезне и последната бледа светлина.

Не и днес.

Той бърза. Бърза повече откогато и да е през живота си.

От мига, в който излезе от манастира, съзнава, че това е състезание на живот и смърт. Състезание не само с времето, а и с крадците на плочката, и с цялата мощ на католическата църква.

Заплахата на абата да уведоми държавните инквизитори го смразява до мозъка на костите. Ермано и Ефран със сигурност ще бъдат арестувани като еретици и изтезавани до смърт. Самият Томазо ще бъде съден за вероотстъпничество, но може да извади късмет да се спаси.

Когато притичва до хангара и приближава водата, го обхваща паника. Моли се паметта да не го е излъгала. Не е.

Само една от лодките е изгоряла при пожара. По-малката – онази, с която всяка сутрин гребе около острова, е изтеглена встрани от пламъците от някой съобразителен монах.

Томазо я пуска във водата и се качва. Няколко други монаси изскачат от манастира и хукват надолу по склона към него. На главния вход се вижда строгият, неподвижен силует на абата.

Има отлив и монахът скоро се отдалечава от брега, оставяйки зад себе си единствените хора, с които е споделял живота си. Когато островът се превръща в смаляващо се петънце зад него, от лагуната излиза прохладен ветрец и тревогата му започва да отслабва. Ще изминат поне няколко часа, преди някой да дойде на останалия без нито една лодка остров, с малко късмет може да мине цял ден – има добра преднина. Освен, разбира се, ако експертът от Ватикана не пристигне точно днес. Тогава ще имат на разположение лодка и инквизиторите ще бъдат предупредени.

Тази мисъл отново възбужда паниката му и той се отказва от първоначалния план да спре открито при Двореца на дожите. Вместо това се насочва на запад по Големия канал. Когато пред него се открива базиликата „Санта Мария дела Салуте“, съмненията го заливат с още по-голяма сила, но той продължава да гребе задъхано. Насочва се на север, докато накрая едва не припада от южната страна на моста „Риалто“, където завързва лодката на един малък кей.

Уморен и обезводнен, бързо пресича мост след мост, улица след улица, докато намира това, което търси.

Вижда табела над един магазин за произведения на изкуството – „Гатусо“.

Томазо допира омазаното си със сажди лице в измитата витрина. Танина вдига очи от малкия пейзаж с маслени бои, който тъкмо опакова. Когато го вижда, се стряска, но бързо се овладява. Веднага след като завършва продажбата, излиза под претекст, че иска да изпрати клиента.

Приближава се до Томазо. Тя е единствената му връзка с мъжете, които вероятно са откраднали подаръка на майка му; първата брънка от верига с неясната последователност, която той се надява, че ще му помогне да намери другите плочки и сестра си. Танина затваря вратата след себе си.

– Братко?

Томазо се опитва да звучи спокойно:

– Дете мое, намираш се в голяма опасност. Абатът знае за кражбата, извършена от приятелите ти, и скоро за това ще научат и инквизиторите.

Танина е объркана:

– Не разбирам за какво говориш, братко.

– Приятелят ти и онзи Ефран влязоха с взлом в абатството и откраднаха предмета, за който говорихме вчера.

– Глупости! – възразява тя. – Ермано и Ефран не са крадци! Няма причина инквизицията да се интересува от нас.

Томазо я хваща за ръката.

– Няма време за лъжи и глупави шеги! – Оглежда се. – Снощи приятелите ти влязоха в канцеларията на абата и откраднаха сребърната плочка, която ми принадлежи.

Танина се дръпва и възкликва:

– Не! Не е вярно.

– Опасявам се, че е. Казах на абата имената на приятеля ти и помагача му, но не и твоето. Ако тръгнеш с мен, има шанс да се спасиш.

Танина поглежда назад през витрината. Дългото ѝ отсъствие е накарало Гатусо да тръгне да я търси. Тя го вижда да наднича през прозореца при щанда за опаковане.

– Братко, допускаш ужасна грешка. Снощи Ермано беше с мен. Цялата нощ. А Ефран може да е всякакъв, но не е крадец.

Томазо вижда само истина в очите ѝ, но все още е скептичен.

– Дете мое, може да си права, а може и да грешиш. Но и в двата случая трябва да тръгнеш веднага.

Танина осъзнава, че е прав. Страховитите съдии на инквизицията няма да се поколебаят да ги измъчват, дори да са невинни.

– Изчакай малко.

Тя влиза в магазина. Лицето на Лауро Гатусо издава безпокойство.

– Какво има, Танина? Какво е станало?

Тя грабва пелерината си и се опитва да измисли някакво обяснение:

– Една съседка е много болна. Добрият брат отвън се грижи за нея и тя е поискала да ме види. – Намята пелерината на раменете си. – Нали нямаш нищо против да отида? Ще се върна възможно най-скоро.

– Разбира се. Върви. И без това нямаме много работа. – Той поглежда джобния си часовник. – Трябва да отида до банката след два часа. Моля те, върни се дотогава.

Тя му се усмихва и след секунда звънчето над вратата оповестява излизането ѝ на улицата.

Гатусо я познава от дете. Тя никога не е умеела да лъже. Нито навремето. Нито сега. Отива при витрината и я вижда да се отдалечава с разтревожения млад монах. Едва ли някой ще покани брат от островния манастир да се грижи за болен енориаш в града.

Търговецът взема палтото си и завърта табелката на вратата на Chiuso. Затворено.

53

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Свещениците не са като полицаите.

Те инстинктивно усещат нещата. Забелязват леки промени. Колебания в говора. Предпазливост в отговорите. Всичко, което им помага да разкрият истината. Въпреки че с Бейл ги делят хиляди километри, Том забелязва достатъчно подробности – не на последно място сред които е фактът, че затворникът звучи коренно различно от последния път, когато се срещнаха преди десетина година. Гласът му е напрегнат. Гърлен. Сякаш в корема му обикаля и ръмжи диво животно.

Има обаче и друго. Нещо обезпокоително необичайно за човек, който съвсем скоро ще умре.

Звучи спокоен.

Том се връща на една предишна реплика на затворника:

– Ларс, какво имаше предвид, като каза, че си се чудил кого ще изпрати Бог?

Бейл се изкисква, сякаш се сеща някаква шега, която само той знае:

– Ти си избран, Том, точно като мен. Обади ми се, защото знаеш, че всичко е свързано с мен. Всичко, което ще се случи, ще бъде резултат от мен.

Том се стъписва. Този начин на изразяване е толкова егоистично двусмислен, че може да означава много неща.

– Какво имаш предвид? Все още не разбирам.

– О, мисля, че разбираш. Ти си във Венеция, преследваш духове. Духове в лагуната, призраци в църквата – заявява Бейл и се разкисква весело.

Том не може да си обясни откъде затворникът знае за местонахождението му. Може би директорът на затвора му е казал. Може би телефонният код се вижда на някакъв дисплей. Иска му се да вярва, че има разумно обяснение – всичко друго, само да не е това, което изглежда очевидно.

– Писано е пътищата ни да се кръстосат, Том. Предречено е столетия, преди да се роди вашето заченато без чукане дете Христос.