Том няма време да поправя богохулството му. Решава да говори направо:

– Спомням си една от многото ти татуировки. Нали имаш една под лявото око – нещо като сълза?

Бейл се преструва, че не е чул въпроса:

– Кажи ми, отче, мислеше ли за Бог, когато я изчука първия път? Когато напъха дебелия си член в сладката Тина, призова ли Исус?

Тръпки побиват Том. Тина? Откъде знае името ѝ? После си спомня статията в списанието и предполага, че е стигнала по някакъв начин в затвора – или по-лошо, че други вестници разпространяват историята.

– Ларс, попитах те нещо. Имаш ли татуировка на сълза?

– Знаеш, че имам. – Бейл звучи така, сякаш му е забавно. – Сега ти ми кажи нещо. Какво те надървяше, когато попският ти член търсеше влажните устни на вагината ѝ? Мислите за Бог или мислите за нейната плът и за собственото ти удоволствие?

Том запазва самообладание.

– Тази татуировка емблема на някаква банда ли е, Ларс? Другите членове на сектата ти и те ли имаха такива?

Убиецът отново игнорира въпроса му; гласът му е тих и похотлив:

– Какво изкрещя, когато почувства, че ще свършиш, отче Том? Когато трескаво изпразни всички тези години на въздържание в нея, извика ли името на своя бог, спомена ли напразно името Господне?

Том се опитва да прогони образите от съзнанието си. Устните на Тина, гърдите ѝ, ароматната ѝ кожа.

– Събуждаш ли спомените, Том? Сигурен съм, че да. – Бейл симулира страст в гласа си: – О, боже! О, шибан Исусе! Ще свърша!

Изхилва се смразяващо. Том се сопва:

– Отговори ми! Какво означава тази татуировка?

Ларс сподавя зловещия си смях. Гласът му става дълбок и по телефона звучи като ръмжене, излизащо от яма с разтопен катран:

– Не е сълза, глупако. Никога ли не си поглеждал картините ми? Никога ли не си обръщал внимание на изкуството ми? Скапан невежа!

Нервите на Том са обтегнати. Умът му започва отчаяно мисловно пътуване назад в годините, търси архивирани в паметта му картини. Неясни образи от килията на Бейл минават пред очите му – сивите чаршафи, закованото за пода легло, липсата на семейни снимки, миризмата на маслени бои, куп платна, натрупани до стоманената тоалетна чиния... но нищо друго.

– Ти си глупак, отче Том, както всички други кретени в църквите и полицейските участъци по целия свят.

Бейл пуска слушалката и я оставя да се люлее на металната жица. Надзирателите Тифани и Хачър се приближават. Той изкрещява към клатещата се слушалка:

– Ще се видим в ада, отче Том! Ще видя глупавия ти шибан задник в ада!

Capitolo LII

1778 Г.

МОСТЪТ „РИАЛТО“, ВЕНЕЦИЯ

Танина и Томазо бързат сред сутрешната тълпа. Той се опитва да ѝ каже за сестра си, но тя явно не го слуша. Единственото, за което Танина е в състояние да мисли, са инквизиторите, които вече може да са по петите ѝ, затова завежда монаха не вкъщи, а у приятелката си на „Тера Сан Вио“.

Икономът на Лидия, Джузепе, отваря и ги настанява в салона, докато уведоми господарката си. Томазо опира лакти на коленете и глава на дланите си. В живота му е пълен хаос.

Господарката на дома идва след няколко минути, силно заинтригувана от неочакваното посещение на приятелката си и разтревожения монах.

– Каква изненада, Танина. Не си ли на работа?

– Бях. – Танина се изправя и хваща Лидия за двете ръце. – Да ти кажа нещо насаме. – Обръща се към Томазо. – Scusi!

Той кимва и зачаква търпеливо. Все още не е сигурен дали Танина му казва истината. Може да го лъже и да е замесена в кражбата заедно с двамата си приятели. А може би казва истината и Ермано е бил с нея, което означава, че Ефран е този, който е откраднал плочката. В главата на Томазо е буря от мисли – може би и тримата са невинни и той е допуснал ужасна грешка в преценката си.

Двойната врата се отваря. Показва се Танина.

– Ела, ако обичаш – поканва го.

Томазо влиза в голяма дневна с мраморен под на кремави жилки, който отразява два величествени тумбести полилея от муранско стъкло.

– Лидия, това е брат Томазо.

– Вече не съм монах. Преди няколко часа напуснах манастира. – Той се усмихва мрачно. – Вече съм просто Томазо.

– Не си просто Томазо, братко – казва Лидия и очите ѝ проблясват. – Заповядай, седни. Танина ми каза, че имаш нужда от помощ.

Томазо поглежда с упрек другата жена и Танина започва да се оправдава:

– Лидия е най-близката ми приятелка. Моята довереничка. Разказах ѝ всичко. Казах ѝ, че всички сме в опасност.

– Да, така е.

– Имам останали дрехи от един бивш любовник – казва Лидия, като преценява с поглед Томазо. – Изглеждаш с неговия ръст. – Очите ѝ отново заблестяват. – Мисля, че ако ходиш с тях, ще биеш по-малко на очи, отколкото с това старо черно расо.

Томазо осъзнава, че никога не е носил нищо друго освен манастирските одежди. Тази мисъл го смущава.

– Благодаря за помощта.

– Докато ти се преоблечеш, аз ще отида при Ермано и Ефран – казва Танина, като се изправя. – После ще решим какво да правим. – Вижда, че Томазо няма доверие на двамата мъже. Обръща се към Лидия: – Знам, че не можем да останем тук. Ще си тръгнем веднага щом направим план.

Лидия докосва успокоително ръката ѝ:

– Не се тревожи. Имам много влиятелни приятели. Хората на инквизитора няма да дойдат да тропат на вратата ми. – Намигва палаво. – Сега тръгвай и ме остави сама с този непорочен младеж и спешните му нужди.

54

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Вечерта е залепила петно мокра светлина върху прозореца на евтината хотелска стая на Том, а той е потънал в мисли, седнал от другата страна на стъклото. От страстните му нощи с Тина сред лукса на „Балиони“ сякаш е минала цяла вечност. Но той не страда за това. Тази вечер е зает с други мисли.

Не е сълза.

Думите на Ларс Бейл не му дават мира, мислите за еднаквите татуировки на един осъден на смърт и Мера Тийл – също.

Какво е? Попова лъжичка? Запетайка? Охлюв?

Вглъбен в тези размишления, той се опитва да нарисува татуировката на хартия. В този момент телефонът иззвънява.

– Том Шаман.

– Том, Валентина се обажда. Извинявай, че толкова късно...

– Няма проблем. Как си?

Той бутва скиците встрани. Въпросът звучи небрежно, но тя знае, че означава много.

– Добре съм. Моля те, не се притеснявай. Сега съм затрупана с работа в службата и няма опасност да поставя никого от двамата в неудобно положение, като се изтърся пияна на вратата ти.

– О, стига глупости, за какво са приятелите и техните врати!

Тя се засмива, но личи, че ѝ е неловко.

– Вито би искал да дойдеш утре сутринта и да ни разкажеш за проучванията си. В десет и половина добре ли е?

– Идеално. Имам информация, част от която може да бъде полезна. Записал съм всичко и тъкмо мислех да ти се обадя.

Вратата на Валентина се открехва и на процепа се показва една секретарка.

– Един момент, Том. – Валентина закрива слушалката с длан и се обръща към момичето. – Да?

– Майор Карвальо иска да ви види. Възможно най-скоро.

– Благодаря. Идвам след минутка. – Валентина отново се обажда на Том. – Извинявай, трябва да тръгвам. Шефът ме вика.

– Добре. Но преди да изчезнеш, трябва да ти кажа, че говорих с Ларс Бейл, който очаква смъртното си наказание в затвора „Сан Куентин“. Беше водач на секта – с последователите си убиваха туристи и размазваха кръвта им в църкви из цял...

Валентина го прекъсва:

– Том, ще ми разкажеш утре. Трябва да тръгвам.

– Добре – измърморва раздразнено Том. – Но това може да се окаже важно. Бейл има същата татуировка като Мера Тийл. Нещо като сълза точно под лявото око. Ако намерите снимката му от затвора, ще...

– Том, наистина трябва да тръгвам. Лейтенантите не карат майорите да чакат. Съжалявам.

– Валентина!

В слушалката се чува сигнал „Свободно“.