Той отваря очи. Болят го. Тетия стои над него, но той не вижда лицето ѝ, защото слънцето свети силно зад нея.

Трябва да е било сън. Но изражението ѝ подсказва, че не е. Кръвта по ръцете ѝ показва, че не е.

Той се обръща настрани и бавно се надига. Оглежда се. Не вижда нищо. Изправя се и се подпира с треперещи ръце на нея.

– Добре ли си?

На лицето ѝ се чете ужас. Тя гледа нещо зад него. Тевкър се обръща.

Не може да повярва на това, което вижда.

Истина е било. Истина.

Трупът на изнасилвача още е там. Проснат на земята. Лицето и тялото му са нарязани на парчета. Мъжът, чието лице поряза, и другият му съучастник са избягали.

Тевкър поглежда жена си. Тя е опръскана с кръв. Не се налага да я пита какво е станало – очевидно е. Докато той е бил в безсъзнание, тя е взела ножа от ръката му и е накълцала нападателя. Забивала е ножа, забивала е и е забивала, докато не е останало съмнение, че е мъртъв.

И не е спряла.

Тевкър стои като онемял. Не може да погледне жена си.

Изкормила е нападателя.

Забила е ножа дълбоко в тялото му и го е разрязала. Вътрешностите са навсякъде. Сърцето. Един бъбрек. Черният дроб. Разфасовала го е като коза.

Накрая Тевкър се обръща към нея. Гласът му е напрегнат и изпълнен с тревога.

– Тетия? Какво си направила?

Лицето ѝ става сурово.

– Той ме изнасили. – Посочва останките. – Тази свиня ме изнасили!

В очите ѝ проблясват сълзи. Той я хваща за ръката и усеща как трепери, докато се мъчи да обясни.

– Мъртъв е и се радвам, че е така. Нарязах го, за да не се пресели никога в отвъдния живот.

Накланя глава към парчетата от тялото му, към органите като онези, които е виждала съпругът ѝ да изтръгва от труповете на животните, принесени в жертва на боговете.

– Взех черния му дроб, та Аита да отнесе душата му.

Думите ѝ го вцепеняват. Аита – владетелят на отвъдния свят. Крадецът на души. Името, което никой нецвис не дръзва да изрече. Краката на Тевкър лепнат от кръвта на убития от жена му – на мъжа, който го унижи и омърси почти толкова, колкото нея. Започва да му се гади. Той оглежда кръвопролитието. Удивително е. Никога не е подозирал, че Тетия е способна на такава сила, камо ли на такъв гняв. Постепенно Тевкър се опомня.

– Трябва да вървим. Трябва да отидем при магистрата и да му кажем какво се е случило. Как са те нападнали и си се защитила. Всичко.

– Ха! – Тетия разперва ръце, като се изсмива нервно. – Ами за това какво ще кажем? – Завърта се в кръг, за да посочи кървавата баня. – Трябва ли да търпя подигравките на хората до края на живота си? „Вижте я! Тази жена! Изнасилиха я и тя изгуби разсъдъка си.“

Тевкър се опитва да я успокои:

– Хората ще разберат.

Тя се дръпва.

– Не! – Вдига кървавите ръце пред лицето си. – Не, Тевкър! Няма!

Той я хваща за китките, опитва се да дръпне ръцете ѝ надолу, но не може. Вместо това я издърпва към себе си и я прегръща силно. Тя трепери. Той притиска лице до косата ѝ и я целува нежно. Знае, че това, за което си мисли, не е правилно. Знае, че не бива. Но знае и че то е единственото, което могат да направят.

Тевкър прави крачка втрани, като още държи жена си за раменете.

– Тогава ще отидем и ще се измием в реката. Ще се приберем вкъщи и ще изгорим тези дрехи. И ако някой ни попита, цяла нощ сме си били заедно вкъщи.

На лицето ѝ се изписва облекчение.

– И никога няма да споменаваме нищо на никого. Разбираш ли?

Тетия кимва. Притиска се в него и вече се чувства в безопасност. Освен това обаче се чувства различна. Различна по начин, който ще промени живота им завинаги.

ОСЕМ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

В НАШИ ДНИ

3

ПОЛЕТ UA 716

ДЕСТИНАЦИЯ ВЕНЕЦИЯ

Над Атлантическия океан Том Шаман отново поглежда пощенската картичка от Розана Романо.

Сега знае, че художникът е Джовани Каналето, а пейзажът – от Големия канал и базиликата „Санта Мария дела Салуте“ във Венеция през осемнайсети век. Знае, защото цял ден търси в интернет. Точно тази картичка и изгледът от нея го убедиха, че най-правилното, което може да направи, е да напусне Лос Анджелис. И то не за кратко. Не за ваканция. Завинаги.

От момента, в който вдигна картичката от пода до леглото, разбра, че дните му като свещеник са свършили. Ръцете, стиснали пейзажа на Каналето, бяха осквернени от смъртоносен грях. Ръце на убиец. Не могат да раздават нафора никога повече. Не могат да кръщават. Не могат да бракосъчетават. Не могат да освещават.

Странно, но има чувството, че и той, и Господ са доволни от това. Том все още не може да разбере защо, но сега решението му се струва точно толкова правилно, колкото това да стане свещеник веднага след завършването на колежа.

Полицаите казаха, че изнасиленото момиче се побъркало. Разбрало, че е бременно. Не излизало от стаята си. Седяло на тъмно по цял ден и имало нужда майка му да бъде постоянно до него. Сърцето на Том прокърви, когато чу новината. Няколко пъти се опита да посети девойката, но тя не искаше да го види. Беше му изпратила по полицаите бележка, че е нечиста и омърсена и той трябвало да стои далеч от нея.

Горкото дете.

Том още се обвинява. Ако беше по-бдителен, ако се бе намесил по-рано, ако беше по-решителен, можеше да я спаси. Можеше да ѝ спести цялата болка.

Тези мисли още го измъчват, когато самолетът започва да се снишава над летище „Марко Поло“.

Докато се спускат през мекия облак към свежата ясна утрин, Том зърва смайваща гледка към Доломитите и искрящите води на Адриатическо море. После вижда Понте дела либерта – дългия виадукт, свързващ Венеция с континентална Италия. Накрая пред него се разкриват контурите на камбанарията „Сан Марко“ и криволичещата линия на Големия канал. Този воден път не изглежда особено променен от времето на Каналето.

Пистата на летище „Марко Поло“ е разположена успоредно на смайващо красивия бряг и – освен ако не сте самият пилот – гледката не допринася много за разсейване на опасенията, че ще кацнете насред лагуната. В кабината се усеща облекчение и гръмват аплодисменти, когато машината докосва асфалта и спирачките се задействат.

На главния терминал всеки бърза да си намери място. Безумието достига кулминация в залата за получаване на багажа.

Багажът на Том липсва.

Всичките му вещи, натъпкани в един голям стар куфар, са изчезнали.

Любезните служители от авиационната компания обещават да ги потърсят, но Том е чувал такива обещания и преди, обикновено от хора, които коленичат пред него, за да признаят греховете си, а после редят молитви, сякаш поръчват бургери и кока-кола.

Когато излиза на ярката слънчева светлина, Том вижда забавната страна на проблема. Може би е добре да започне новия си живот без нищо друго освен дрехите на гърба си.

4

ВЕНЕЦИЯ

– Пиацале Рома – изкрещява шофьорът почти като псувня. – Finito. Grazie1.

Дребният смугъл мъж изскача от автобуса и пали цигара още преди пътниците да започнат да слизат. Том премята малкия си сак през рамо и пита за посоката:

– Scusi, dove l’hotel Rotoletti?2

Шофьорът издишва дим. Черните му очички оглеждат изпитателно гладко избръснатия американец с малък английско-италиански разговорник в ръка.

– Не далечи е тука – казва на английски и посочва с цигарата към другия край на площада. – Завий ляво на ъгъл и в дъно видиш отел.

Човекът има право, изобщо „не далечи“ – Том стига за секунди. Жената зад евтиното дървено бюро на рецепцията е учтива, но не може да се нарече радушна. Показва му тясната стая, обзаведена безвкусно в кървавочервено и избледнялосиньо. Прозорчето, разположено срещу климатика, не се отваря. Том оставя сака си и бърза да се върне на улицата.

След половин час ходене стига до площад „Сан Марко“, като избягва милионите гълъби и витрините на магазини за дрехи, които бързо открива, че не може да си позволи. Една копринена вратовръзка струва повече, отколкото би дал за цяла купчина ризи и панталони в някой американски хипермаркет. Дано куфарът му да се появи скоро. Ароматът на прясносмляно кафе и бърборенето и смехът на туристите го привличат във „Флорин“. Поръчва си капучино и салата „Нисоаз“. С изключение на една блондинка около трийсетте, която чете книга на съседната маса, всички други клиенти са двойки или семейства с деца. Британец на средна възраст, седнал насреща, разказва на твърде гримираната и твърде необлечената си приятелка, че преди векове кафенето е било луксозен публичен дом и реномиран музикален клуб. Както Том, така и блондинката наострят уши да подслушат този монолог за Венеция през осемнайсети век, Казанова и разюзданите нрави.