Тевкър усеща безпокойството ѝ и стиска по-силно ръката ѝ.

– Трябва да ми помогнеш, Тетия. Трябва да унищожиш знака, който направих в гората.

– Защо? – озадачава се тя. – Кое толкова те тревожи?

– Знаците са демонични. Предричат идването на нещо по-ужасно, отколкото някога сме си представяли.

Тетия вижда колко е уплашен и поставя ръце върху обезобразеното му лице.

– Разкажи ми какво видя. Говори. Сподели с мен и ме остави да ти помогна.

Тевкър счита, че е израз на слабост да не запази тревогите за себе си, но слепотата го плаши и нежното докосване на Тетия разколебава волята му.

– Някакъв демоничен бог ми проговори. Разкри ми три видения, които ще определят съдбата ни, съдбата на Атманта и на идните поколения.

– Какви видения?

Тевкър се връща мислено в свещената горичка, когато демоните танцуваха около него.

– И трите се случиха при някаква порта – грамадна порта, цялата от змии.

– Змии ли?

– Някои висяха... – Тевкър показва с ръце. – ... някои бяха настрани. Всичките сплетени една в друга, бълваха огън и показваха отровните си зъби.

Тетия се опитва да го успокои:

– Няма нужда да говориш за това, ако е прекалено мъчително.

– Ще ти разкажа всичко. – Тевкър преглъща на сухо. – Сега осъзнах каква е била тази порта – това са Портите на Съдбата, които свързват нашия свят с отвъдното. В първото видение на стража пред нея стоеше непознат демон със страховита мощ. Наполовина човек, наполовина козел. Имаше рога и огнени очи и носеше тризъбец, от който капеше човешка плът.

– Може да е бил Аита или минотавърът, а пък ти си го помислил...

Тевкър я спира:

– Моля те, Тетия, не ме прекъсвай. Мога да разкажа виденията само веднъж, а ти не бива да казваш на никого. Заклеваш ли се?

Тетия поглежда ръката му, отчаяно вкопчена в нейната.

– Заклевам се.

Той продължава пресипнало и почти шепнешком:

– Не беше Аита. Нито чудовищният бик. Сигурен съм. – Опитва се да преодолее спомена от болката в горичката. – Той е властелин на мрака и много по-висш от Аита. Демоните и откраднатите души от подземния свят го боготворят. Той е началото на всяко зло, източникът на всичко лошо.

Тетия слуша, изпълнена от ужас. Детето в корема ѝ се размърдва тромаво, сякаш е усетило страха ѝ.

– Във второто видение при портата стоеше нецвис. Беше изпълнен със съмнение, лишен от вяра, както съм аз сега, и прободен със собствения си литуус.

Тевкър вдига ръка към превързаните си очи и Тетия се пита дали под мръсния плат мъжът ѝ плаче.

Поставя ръка на челото му. Има треска и може би – надява се Тетия – халюцинира. Ужасяващото му бълнуване може би е резултат от несвързани кошмари.

Но може и да не е.

Може би наистина му се е явил някой нов бог. Един-единствен вселенски властелин, по-могъщ от всеки друг, известен на човечеството.

– Каза, че си имал три видения, Тевкър. Третото – какво беше третото?

Той опипва за ръцете ѝ. Едва след като намира и двете, дръзва да продължи:

– Видях двама влюбени. Голи. Телата им са преплетени, опрени в портата. В краката им спи малко дете.

Тя погалва ръката му и се замисля за момент за нероденото им бебе.

– Това не е лошо видение. Отдавна имам идея да направя такава статуя на двама влюбени. И дете, плодът на утробата – това сигурно е раят.

Тевкър дръпва ръцете си от нейните.

– Сега тичай да унищожиш знаците, както ти казах. Никой не бива да ги види.

Замълчава и сключва в скута си треперещите си ръце.

Тетия го прегръща.

– Шшшт... шшшт!

Притиска главата му силно до себе си.

В прегръдката ѝ Тевкър се отпуска и притихва. Остава да лежи притиснат до нея, неспособен да ѝ разкаже всичко.

Не може да го изрече.

Влюбените във видението му бяха двамата с Тетия. И бяха мъртви.

Детето в краката им беше тяхното и вече нямаше съмнение кой е бащата.

То беше отроче на звяра. Изпратено на земята да подготви света за момента, когато баща му ще се яви и ще вземе онова, което му се полага.

17

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Валентина Мораси и колегата ѝ Роко Балдони чакат нетърпеливо на рецепцията на най-стария хотел във Венеция. След като е работила с братовчед си Антонио, Валентина е потресена от поведението на Роко. Той няма чувство за хумор, прави се на мъжкар и въпреки че е доста невзрачен, живее с убеждението, че е истински божи дар за жените. Валентина поглежда Том Шаман, който бавно се приближава от площадката на горния етаж. Разговаря непринудено с елегантна блондинка и се движи доста пъргаво за мъж с неговия ръст и мускулатура. Бившият свещеник има някакво особено качество, известна резервираност – енигма, която вероятно го прави интересен и привлекателен за жените.

Валентина става от плюшеното кресло, когато двамата чужденци слизат във фоайето и се насочват към тях.

– Buongiorno, Signor Shama! Това е моят колега лейтенант Балдони. Извинявайте, че ви безпокоим.

Роко едва стига до брадичката на Том. Лицето му е кръгло, а очите – толкова големи, че изглеждат като нарисувани от дете, което все още няма усет за пропорции. Поглежда въпросително жената с Том.

– Това е Тина Ричи, моя приятелка – представя я американецът, като гледа Валентина. – Но ми се струва, че това вече ви е известно.

– Синьоре, ние сме детективи – контрира полицайката. – Може би не толкова добре екипирани, колкото лосанджелиската полиция или ФБР, но не беше трудно да се обадим в хотела, в който сте отседнали, и да покажем снимката ви на няколко келнери и портиери, докато ви открием. Венеция е малък град.

Том не скрива раздразнението си:

– Добре, какво искате? Не се сещам за нищо, което мога да добавя към това, което вече ви казах.

Валентина поглежда за момент Тина, после – пак него.

– Предпочитам да ви обясня на четири очи. – Отново се обръща към Тина. – Няма да ви го отнема за дълго, синьорина. Ще ви го изпратим навреме, за да оправи възглавниците.

Том почервенява.

– Мога ли да откажа?

– Да. – Валентина се опитва да симулира разбиране. – За момента ви молим за помощ. Би било много любезно от ваша страна, ако ни я окажете доброволно и ни спестите необходимостта да прибягваме до принудителни мерки.

– Добре – примирява се той. – Да вървим.

Полицаите тръгват към вратата. Том целува Тина.

– Ще ти се обадя, когато свърша.

Тя изглежда повече разтревожена, отколкото подразнена.

– Искаш ли да потърся адвокат? – предлага.

Том се усмихва небрежно:

– Не, положението не е чак толкова сериозно. Ще се върна скоро.

След няколко минути американецът се качва в моторницата на карабинерите, която чака точно пред хотела.

Никой не казва почти нищо, докато порят металносивите води по краткия път до участъка. Постройката е двуетажна, грижливо реставрирана и достроена, боядисана с цвета на филе от сьомга, с кафяви капаци, охранителни камери и врата с електронно отваряне. Кабинетът на Валентина, както и този на майора, гледа към канала и двора на някакъв музей, където две момченца ритат топка върху проскубаната трева.

– Кафе? – предлага Валентина, когато сядат на твърдите пластмасови столове до евтината маса, затрупана с документи.

Том сяда, като кръстосва ръце и опъва крака.

– Предпочитам обяснение вместо кафе.

– Скоро ще го получите. От колко време се познавате с вашата приятелка Тина?

– Моля?

– Писателката Тина Ричи. От колко време я познавате?

Том поглежда враждебно полицайката, ядосан от все по-грубата намеса в личния му живот. Валентина го гледа в очите, готова да чака безкрайно дълго отговора му.

В крайна сметка, той се предава:

– Запознахме се тук, във Венеция. Преди няколко дни. Преди това не я познавах. Това съществено ли е?

– И вече сте толкова близки, че спите заедно?

– Това не ви влиза в работата.