А може би няма никакъв Бог!

Съмнението го разтърсва.

О, стига, Том, ти отдавна се съмняваш. Глад. Земетресения. Наводнения. Безброй невинни хора, умиращи от глад, удавени, затрупани живи. Не се прави, че тези „Божии дела“ не са разклащали вярата ти.

Някой чука на вратата. Открехва я. Отец Джон О’Хара пъха рунтавата си червена коса и луничавото си, шейсетгодишно лице през пролуката.

– Чудех се дали си заспал. Искаш ли да ти правя компания?

Том се усмихва:

– Не ми се спи. Засега.

– Да ти изпратя ли нещо за хапване? Може би яйца и топло кафе?

Отец Джон махва към чашата изстинало кафе до леглото.

– Още не, благодаря. Ще си взема един душ, ще се избръсна и ще се опитам да се свестя след минутка.

– Добре, давай – усмихва се одобрително отец Джон и затваря вратата след себе си.

Том поглежда часовника. Още няма 11, а вече му се иска денят да свършва. От 6 часа новинарските емисии от източния до западния бряг разказват за случилото се през нощта. Очите на цяла Америка са вперени в него и това не му харесва. Изобщо не му харесва. Той е срамежлив човек – добронамерен и силен, но се страхува, когато трябва да влезе в стая, пълна с непознати, и да се представи. Не е от хората, които обичат да дават интервюта по телевизията. Репортерите вече пъхат под вратата на църковната канцелария чекове и бележки с молби за ексклузивни интервюта, опитват се да купят всяка частица от него.

Том едва се добира до банята, преди отново да повърне. Пуска студената вода, пълни шепи и започва да плиска лицето си, докато накрая усеща студа.

Поглежда огледалото над умивалника.

Лице на убиец, Том. Погледни се. Виж колко си се променил. Не се преструвай, че не виждаш. Ти си убиец. Двоен убиец, за да сме по-точни.

Как се почувства, когато ги уби, отче? Хайде, бъди честен.

Беше възбуждащо, нали? Признай.

Том извръща поглед. Взема една кърпа и се връща в спалнята.

На пода до леглото има стара картичка. Картичката, която Розана държеше забодена с кабърче на стената в стаята си. Картичката, която поиска, когато Том дойде да се моли за нея миналата нощ. Розана целуна картичката и му я даде в знак на признателност.

– Per lei.

За вас. Той взема картичката. Забелязва, че е станала крехка с годините, с намачкани и мръсни ъгълчета. Около мястото, където е било забито кабърчето, има ръждиво кръгче на бял фон. Том за първи път я разглежда внимателно. Доста е избеляла, но личи, че е репродукция на някоя велика италианска картина. Може би Каналето. През мръсотията успява да различи очертанията на църковен купол и дълги, тъмни петна, които приличат на морски кончета, но е по-вероятно да са гондоли. Рисунка на място, отдалечено на хиляди километри, създадена преди стотици години.

Том се усмихва за първи път през този ден.

Венеция, родният град на Розана Романо, му дава лъч надежда.

Capitolo I

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА, СЕВЕРНА ЕТРУРИЯ

Пенещите се адриатически вълни с шепот обливат бледопрасковения пясък. Върху насечения североизточен бряг тъкмо е приключила тържествена гадателска церемония. Разтревожени селяни излизат в колона от свещената горичка, сгушена между маслиновите насаждения и лозята. Събитието не е обнадеждаващо.

Ясновидецът им ги разочарова.

Тевкър – даровит навремето гадател – отново не бе успял да види благоприятни съдбини в тяхното бъдеще.

Младият нецвис е разстроен. Не разбира защо боговете са го изоставили. Гладува три дни преди днешното жертвоприношение, носеше чисти дрехи, остана трезвен и спази всичко, описано в свещените книги.

Боговете обаче не му дадоха нищо ободряващо.

Селяните мърморят. Той чува мрънкането им. Някои предлагат да го сменят.

Две цели луни вече минаха – може би повече – от последния път, когато гадателят съобщи добра новина на жителите на Атманта, и Тевкър знае, че търпението им се изчерпва.

Скоро ще забравят, че неговите ясновидски способности им помогнаха да се заселят сред богатите на руда североизточни планини. Че с неговата благословия бе изработен медният плуг, който разора земята и очерта свещените граници на града. Какви неблагодарници. Беше дошъл в свещената горичка веднага след смъртта на една старица. Стара робиня – от робските бараки при помийните ями. Умря от обсебване – демоните ревяха и се кискаха между ребрата ѝ, разкъсваха белите ѝ дробове, караха я да плюе големи парцали съсирена кръв и плът.

Застанал сам по средата на свещения кръг Тевкър се замисля за нея. Той сам очерта кръга с литууса си, заострения кипарисов кол с леко закривен край. Издялала го бе Тетия, неговата половинка – жената, с която бе дал обет да прекара вечността.

Оглежда се. Всички са тръгнали. Време е и той да се прибира.

Не у дома. Все още не.

Срамът от неуспеха е твърде голям, за да се върне при жена си в леглото. Тевкър сваля коничната си церемониална шапка на нецвис и решава да се усамоти някъде и да се отдаде на размисъл. В някое спокойно кътче, където ще призове Менрва, богинята на мъдростта, да му помогне в съмненията.

Тевкър събира свещените съдове и обикаля остатъците на днешното жертвоприношение – сурово яйце, което помощниците му дадоха да счупи и да гадае по него.

Жълтъкът беше развален. Оцветен в червено с кръвта на неизлюпеното пиленце. Знак за надвиснала смърт. Но чия?

Тевкър излиза от свещената горичка на близката поляна. Тук се строи селският храм. Но вече цяла вечност не могат да го завършат.

Стените са от кирпич и дърво. Над величествената фасада има триъгълен фронтон. Широкият, нисък двускатен покрив скоро ще бъде покрит с теракотени керемиди. Когато сградата бъде завършена, Тевкър ще благослови олтарите и боговете ще бъдат доволни.

Всичко отново ще бъде наред.

Той обаче не знае кога ще стане това. Всички работници са в местната мина да копаят сребро. Религията е изместена от търговията.

Отива в задната част на храма, зад трите помещения, посветени на главните божества: Тиния, Уни и Менрва. Когато жена му завърши бронзовите статуи на свещения пантеон, той ще ги благослови и ще ги постави в наречените им ниши.

Тази мисъл го успокоява, но не му вдъхва достатъчно увереност, за да се върне вкъщи.

Все още натъжен, Тевкър тръгва криволичейки сред високата трева и влиза в гъстата горичка от липи и дъбове.

Чува ги много преди да ги види. Младежи от близкото селище. Тичат. Гонят се. Крещят. Трима са и като че ли играят някаква игра с яздене. Когато приближава, Тевкър вече не е толкова сигурен в невинността им.

Слънцето свети в очите му, но той забелязва, че са повалили на земята някакво момче.

Единият от младежите стиска главата на момчето между краката си – като овца, когато я стрижат. Другите двама са вдигнали туниката му. Момчето е голо от кръста надолу и най-едрият от тримата нападатели го изнасилва.

Тевкър остава настрани. Той е висок и жилав, но знае, че не може да се справи с такива диваци.

Пред слънцето минава облак и сега той успява да види по-ясно.

Слабичката жертва на младежите не е момче. Тетия е.

Вече няма колебание. Тевкър хуква, като едва докосва земята с крака. Изважда дългия нож за свещените жертвоприношения, острието, с което изкормва животни.

Забива острието в гърба на изнасилвача.

Варваринът изкрещява и поваля Тетия при падането си. Тевкър замахва срещу оня, който я държи, и разрязва лицето му.

Някой го сграбчва за врата. Третият е скочил върху него. Души го. Опитва се да го повали.

Двамата се стоварват на земята. На Тевкър му се завива свят. Ударил е главата си, причернява му.

Но преди да изгуби съзнание, усеща още нещо. Ножа. Някой го изтръгва от ръката му.

Capitolo II

– Тевкър!

Гадателят си мисли, че сънува.

– Тевкър! Събуди се!