Тетия докосва нежно ръката му.

– Благодаря ти още веднъж.

– За мен е удоволствие. Сега легни при съпруга си и поспи. – Лартуза се навежда към нея и добавя шепнешком: – Бебето също има нужда от сън.

Старецът излиза и Тетия се усмихва. Да, наистина има нужда да поспи. И ще трябва да изтърпи гадната миризма на компреса. Тя избърсва челото на Тевкър и навлажнява с вода пресъхналите му устни, после ляга до него и нежно го целува. Затваря очи и се моли за бързото му възстановяване.

Постепенно се унася в магическото пространство между дрямката и истинския сън и изведнъж...

Тевкър я сграбчва за гърлото.

Стиска я толкова силно, че тя не може да си поеме дъх.

Тетия започва да рита, но не може да се освободи. Стиска го за китките, но няма сили да дръпне ръцете му.

– Махай се! Махай се! – крещи той. – Зъл демон без име, ще те победя!

Тетия отчаяно се опитва да си поеме въздух.

– Ще те убия! Трябва да те убия!

Пръстите му се стягат с убийствена сила.

Тетия рита. Улучва нещо месесто. Започва да се мята по-силно. Изритва огъня на Лартуза и на пода се разпиляват въгленчета.

Причернява ѝ.

Започва да губи съзнание.

С премреженото си зрение вижда протегнатата ръка на Тевкър, осеяното му с мехури лице и кремавия компрес, закриващ очите му.

И после изгубва съзнание.

16

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Когато свършват да се любят, кафето не става за пиене, а кроасаните са твърде малки, за да утолят вълчия им глад. Том и Тина бързо си вземат душ и се обличат. Долу, в пищната зала „Канова“, убеждават персонала да ги допусне до остатъците от сутрешната шведска маса.

Том се наслаждава на великолепието на огромните стари картини, окачени на красивите, облицовани с дъб стени, докато двамата се тъпчат с пресни плодове, пушена сьомга с бъркани яйца и поглъщат такива количества сок, които вероятно биха били достатъчни да напълнят лагуната под прозореца.

– Е, прекрасна писателко, какво ще ми разкажеш за Венеция?

Тина го поглежда над чашата с кафе.

– Не прочете ли някой туристически пътеводител, преди да дойдеш?

– Пишеше някакви глупости.

– Хей, писането на пътеводители не е „глупост“. С това си изкарвам прехраната.

– Извинявай, забравих. Разкажи ми все пак, заведи ме на въображаема разходка.

– Добре. След Рим Венеция е любимото ми място на земята. La Serrenista – „Светейшата“ – ни е дала много: Марко Поло, Каналето, Казанова, Вивалди – Рижия поп... – Тина се засмива. – Списъкът на прочутите венецианци е безкраен! Това е мястото, от което сме взели множество прекрасни думи, като „мандолина“ или „чао“, но и много ужасни – като „гето“ и ‚арсенал“. Но най-много от всичко обичам това, че във Венеция времето е спряло – няма коли по улиците, няма въздушни електрически кабели, нито тия отвратителни антени на мобилните оператори. Тук човек се връща стотици години назад.

– Да пием за връщането във времето – обявява Том и вдига чашата със сок.

– За връщането във времето.

Чукват се. Тя отпива. След малко пита:

– Спомняш ли си някои от глупостите, които си прочел?

Том се замисля.

– Някои. Едно време тук е имало само вода и блата, паянтови рибарски пристанища и други такива неща. Около средата на I век се появили хуните на Атила и местните жители избягали от нашествениците по островите наоколо.

– Колко острова има? – пита Тина като учителка, която го изпитва.

– Много.

Тя се смee:

– Мисля, че са сто и осемнайсет или сто и двайсет. Дори венецианците не знаят с точност.

– Както казах, много са.

– Основният район на първоначалното заселване е бил Торчело. Самата Венеция придобива влияние едва след като Торчело е обезлюден от малария и населението се премества в квартала, който сега наричаме „Риалто“.

– Седми век?

– Осми. Венецианците избират първия си дож – странен вид демократично избран полурелигиозен губернатор – и създават самостоятелно регионално управление около 720 г. Мощта им не престава да расте до голямата чумна епидемия. Тя ги изкарва от равновесие. През този период всички стават силно религиозни, а после като типични италианци се отдават на разврат. Най-сетне – в края на осемнайсети век, Наполеон слага брутален край на безкрайните им пиршества и оргии.

– Впечатляващо. Ако някога ти писне да пътуваш и да пишеш, можеш да си намериш работа като екскурзовод.

– Благодаря. – Тина избърсва устни с бяла памучна салфетка. – Хайде сега да сменим темата. Ще ме извиниш, защото е малко лично... но знаеш ли, че си човекът с най-лошия вкус на обличане, когото познавам?

Том се засмива и вдига ръце в знак, че се предава:

– Mea culpa¹! Нямам извинение. Мога да се оправдая, че куфарът ми се изгуби при полета от Лос Анджелис – което е самата истина, – но въпреки това си абсолютно права. В него нямаше нищо, с което бих могъл да те убедя, че съм достоен за модния подиум.

– Не харесваш ли дрехите?

– Разбира се, че ги харесвам – харесва ми да са удобни, по мярка, чисти, трайни. Но иначе, предполагам, не им отдавам особено значение.

– Боже мой, какъв езичник! Да обикаляш из Италия облечен така! Мисля, че дори могат да те депортират заради такива възгледи.

Двамата се смеят – безгрижен смях, който сближава.

– Добре, чуй ме, сега ще те покръстя. Ще се погрижа да осъзнаеш греховете си.

– Можеш ли да го направиш за петстотин евро? Защото това е сумата, която мога да похарча за дрехи.

Тина поставя ръка на брадичката си и се преструва на замислена и сериозна.

– Хм... нека да помисля. С толкова можеш да си купиш хубава вратовръзка „Версаче“ или „Хермес“. Живо си те представям облечен по този начин – само по вратовръзка. Но няма да е много удобно, когато излезеш от спалнята ми.

До масата се приближава мъж със строго лице, тъмен костюм и вратовръзка.

– Buongiorno. Scusi, signorina! – Поглежда госта на Тина. – Signor, вие ли сте Том Шаман?

– Да, аз съм. Защо?

Служителят на хотела кимва към вратата:

– На рецепцията има двама карабинери. Искат да говорят с вас.

¹ Моя грешка (лат.) – б. р.

Capitolo XII

666 Г. ПР. ХР.

КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Тевкър се събужда в импровизирано легло на пода. Дезориентиран е. Чувства топлината от огъня на знахаря върху лицето си, но не вижда нищо. Цялото му лице гори от болка, като от коприва, втрита в открити рани. Постепенно разбира, че върху очите му е наложен смрадлив компрес.

Обхваща го паника.

В потискащия мрак той бавно си спомня всичко. Жертвения кръг, продълговатата фигура, която беше издълбал в глината, странните змии и силуети, които бе нарисувал с ножа.

Виденията.

И после – огъня. Буйния огън, който бе направил в чест на боговете и в който сам се хвърли.

Споменът го изпълва с ужас.

– Тетия! Тетия, тук ли си?

Жена му лежи свита под една овча кожа в далечния ъгъл на колибата. Все още не може да се отърси от ужаса, след като любимият ѝ я задуши до безсъзнание. Прекалено уплашена е, за да му отговори. Тя притиска ръце върху корема и нероденото си дете. Наистина ли Тевкър искаше да ги убие?

– Тетия!

Може би агресивността му е била резултат от треската и отчаяната му борба да оцелее? Тевкър никога досега не се е опитвал да я нарани. С такива мисли тя се мъчи да се успокои.

– Тетия. Тук ли си?

Тя се отърсва от овчата кожа – и от страховете – и се приближава.

– Тук съм. Идвам.

Тевкър разперва ръце. Тя плахо поставя дланта си върху изпънатите му пръсти.

– Чакай. Ще ти донеса вода да пийнеш.

Той стиска ръката ѝ.

– Не! Не ме оставяй. Имам нужда от теб. Трябва да ти кажа нещо.

Тетия се опитва да потисне страха си. Мъжът ѝ е променен. Може би е полудял. И вероятно повече няма да прогледне.