Вито тръгва към вратата, но спира и пак се обръща. Осъзнава, че е бил твърде рязък.

– Има добри косвени улики, Валентина, дори повече отколкото очаквах, но все пак са косвени, нищо повече. Следи от наркотици в леглата на няколко хипита. Хашиш, екстази, амилнитрат и амфетамини. Нищо, заради което да вкараме някого в затвора, но достатъчно, за да оправдаем ново посещение на острова, ако решим. Гондолата е интересна, но има някакво значение само ако докажем връзка с някоя от жертвите, а за момента нямаме такива доказателства.

Майорът поглежда хората от екипа си и осъзнава, че не може просто да излезе. Те не са свършили. Изобщо не са. Мария трябва да почака.

– Добре, ще отделя още десет минути. – Той се връща на бюрото си. – Том, повтори пак това, което ми каза, на връщане. За сатанистите.

Том изпуква кокалчетата на пръстите си, докато подреди мислите си – навик, за който навремето икономката на църквата много му се караше.

– Мера Тийл – татуираната дама, която се представя за лична асистентка на Марио, ми каза, че оставят сатанистите да практикуват ритуалите си. Аз ѝ вярвам. Стаята, която видях, със сигурност е използвана за черни литургии.

Вито го прекъсва:

– Как можеш да го докажеш?

– Тя каза.

– Това не означава нищо. Как ще го докажеш?

– По первазите има черен восък от свещи.

Вито се изсмива:

– Стига, Том! Не можеш да докажеш присъствието на Антихриста с няколко капки черен восък. Стотици хиляди хора купуват цветни свещи, дори черни. Имаме нужда от твърди научни доказателства, свързващи хората с реални престъпления.

– Науката не е всичко – остро отбелязва Том.

– Сериозно? – Вито прозвучава раздразнено. – Предполагам, че религията повече ще ни помогне. – Вдига телефона си. – О, чакай да се обадим на Бог. На добрия Господ, който по принцип не би трябвало да позволява всички тези неща да се случват. Същият Бог, който е спал, когато Моника и Антонио са били убити. Същият Бог, който ме кара да си губя времето с идиотски спорове, когато болната ми жена се чуди къде съм?

Вито сам не може да повярва, че е изрекал тези думи, особено последната част. Явно е по-уморен и напрегнат, отколкото си е мислил. Хваща главата си с ръце и бавно започва да разтрива слепоочията си, смутен от смаяното мълчание, което настъпва в стаята.

Том проговаря първи:

– Разбирам гнева ти. И нуждата да се съсредоточиш върху фактите. И със сигурност разбирам защо в момента обвиняваш Бог. Но точно сега, въпреки че фактите не са научно доказани, те са по-ясни от ДНК тест. – Започва да изброява на пръсти. – Първо, Моника Видич е наръгана шестстотин шейсет и шест пъти – много красноречиво и символично число. Второ, тялото ѝ е пренесено през системата от канали незабелязано – при наличието на хиляди гондоли във водата, кой би обърнал внимание на още една? Трето, имаме сатанинско оскверняване в „Санта Мария дела Салуте“ и признанието на Тийл, че в комуната има сатанисти.

– Съвпадения – уморено отговаря Вито.

– Поне трябва да установим кои са сатанистите и да ги разпитаме – казва Роко.

– Разбира се, че трябва – изръмжава майорът. – Но не и преди да получим резултатите от криминалистите. – Обръща се пак към Том: – Довърши словото си, справяш се добре.

Том поглежда Валентина. Надява се, че това, което ще каже сега, няма да я разстрои.

– И последно, когато е убит, Антонио Павароти е работел под прикритие по разследване за наркотици на острова на Марио. Защо? Смъртта му сигурно има общо със случващото се в имението – място, където се извършват сатанински ритуали.

Вито се заглежда с нефокусиран поглед в нищото. Нарича тези моменти „състояние Джордж Буш“ – външно изглежда, че главата му е празна, но всъщност трескаво обработва информацията, опитва се да осмисли всичко.

– Имам един приятел във Ватикана – продължава Том. – Търси информация за етруските и...

– Стига! – прекъсва го Вито, като вдига ръка. – Не искам никакви етруски, поне тази вечер.

Том прави примирена физиономия – вижда, че майорът е изтощен. Вито пъха стола си под бюрото.

– Тази нощ Изола Марио е под наблюдение. От далеч и от близо. Никой на острова не може да се изплюе в лагуната, без някой от хората ни да вземе проба. Утре ще получим данните от криминалистите. Всички доклади. – Поглежда Роко, Валентина и Том. – После пак ще се съберем и можете да си говорите за етруските колкото искате и да задоволите любопитството си, като намерите тези сатанисти и проверите дали са безобидни палячовци или сериозни играчи. Дотогава нека да поспим.

Capitolo XLV

1777 Г.

НОВОТО ГЕТО, ВЕНЕЦИЯ

С блеснали очи Ермано разпъва скицата на сребърната плочка върху семейната маса.

– Монах ли казваш? Един обикновен брат ти е дал това?

Ефран съблича новото си зелено палто, с фини бродерии на златни орнаменти от яката до долния край, и грижливо го поставя на облегалката на един стол, по-стар от него самия.

– Бенедиктинец – отговаря. – С черно расо и изражение на самата невинност. Дойде от Сан Джорджо.

Приятелят му погалва рисунката, сякаш докосването ѝ ще го улесни да разгадае мистерията.

– Възхитително. Мислиш ли, че този предмет наистина е негов? Или го е откраднал и иска да го продаде?

Ефран свива кокалестите си рамене:

– Каза, че е негов, но кой знае. Важното е, че това е ценна вещ и ние можем да я придобием.

Нарисуваното лице на набучения на кол нецвис ги гледа от масата.

– Но дали искам да я придобием? – закачливо пита Ермано. – Някои гръцки и египетски предмети са прокълнати. Извадени са от гробници и би трябвало да принадлежат на мъртвите в отвъдния живот. Ако откраднеш такова нещо, може цял легион духове да тръгне да те гони.

– Единствените духове, в които вярвам, са тези, които освобождаваш, когато надигнеш бутилката. Колкото до отвъдния живот, повечето от нас нямат дори настоящ, който да си струва да живеят.

Ефран продължава да бърбори, но Ермано престава да го слуша. Съсредоточава се върху буквите.

– Мисля, че е на етруски. Прилича на етруско писмо.

– Още преди Рим?

– Позна. Много преди Рим и осем-девет столетия преди Христос. Точно този предмет обаче не е чак толкова стар. Писмото изглежда от по-късно време.

Ефран потърква ръце и отбелязва:

– Много образователно. Но по-важният въпрос е колко струва.

– Филистинец! Невъзможно е да преценя, без да го видя. Монахът каза ли дали е от масивно сребро?

Ефран се опитва да си спомни.

– Не – измърморва, – струва ми се, че не. Каза само сребро. – Разперва пръстите си. – Горе-долу с размерите на дланта ми.

– Етруските са добивали сребро. В Италия няма златни мини, макар че с годините златото е станало предпочитан метал за дарове към боговете.

На Ефран му доскучава. Иска само да разбере колко струва проклетото нещо и после да измисли как да убеди монаха да се раздели с него. Изправя се и бавно облича палтото си.

– Ще ти оставя скицата. Кажи ми, ако изясниш тайната на плочката – и цената ѝ.

Ермано дори не забелязва кога си тръгва приятелят му. Навежда се над рисунката и скоро се заобикаля с всички книги за древно изкуство и религиозни предмети, които притежава.

Членовете на семейството му влизат и излизат, минават около него като река около скала. Обядват, вечерят и накрая си лягат, развеселени от вглъбението му.

Постепенно, от книга в книга, той проследява дирите на плочката.

Сигурен е, че буквите са етруски. Открива една примерна азбука, съставена от древни учени, но не намира смисъл в никоя от изброените от тях думи. Когато очите му започват да се уморяват, вече му става ясно, че експертите си противоречат взаимно за основата на езика. Някои, като доминиканския монах Анио да Витербо, твърдят, че има общи корени с еврейския; други го свързват с гръцкия, а мнозина считат, че произхожда от Лидия, на изток.