Тревожи се за връзката им и за нероденото им дете. Между тях се е отворила пропаст. Той чувства отчуждението. Ден след ден, малко по малко то се засилва. Тевкър знае, че е безумно, но има чувството, че вината е на детето. Колкото повече расте то, толкова повече отслабва любовта между него и жена му. Сякаш плодът изсмуква привързаността ѝ.

Иска му се онзи съдбовен ден преди осем луни да не се е случвал. Той промени толкова много неща. Оттогава Тетия не го допуска до себе си. Преоблича се и се къпе скрита от него. Вече не го гледа по начина, който кара кръвта му да кипи и подклажда желанията му. Травмирана е от изнасилването. Чувства се мръсна. Употребена. Покварена. Всяко негово усилие за близост, като че ли събужда мъчителните спомени.

Гадателят болезнено си представя образа на онзи мъж, наведен над обичаната му съпруга, сношаващ се с нея, с разкривено от удоволствие лице. Сега пак би го пронизал с ножа. С радост. Би го насякъл дори на по-дребни парченца от Тетия и би нахранил с тях прасетата.

Остава и проблемът с детето.

Бебето, за което и двамата копнееха. Последната частица, с която семейството им трябваше да стане пълно.

Но чие е то? Негово?

Или на изнасилвача?

Тевкър мисли, че знае отговора. Подозира, че и Тетия го знае. Самият факт, че тя не иска да обсъжда въпроса с него, му го подсказва. Нещо повече – има знаци, ясни знаци и той притежава силата да ги познае. Тетия се вълнува, когато то рита. Моли мъжа си да почувства движенията му. Но когато той постави ръка на корема ѝ, детето престава да мърда, сякаш го е страх. Хрумва му греховна мисъл: Ами ако тя го изгуби? Ако боговете в мъдростта си решат да се роди мъртво? Няма ли да бъде благословия?

Тевкър спира коня си в повяхналата горичка сред равнината и се опитва да пропъди лошите мисли от главата си. Есенният ден вече клони към розов залез и въздухът е прохладен като планински ручей. Изпитва вина, докато води животното нагоре по склона към колибата, представяйки си как Тетия се грижи за златния огън, горящ в огнището им непрестанно. Точно пред това огнище се ожениха преди няколко медени луни, веднага след слънцестоенето, когато медът бе станал на прекрасна церемониална медовина, благословена от Фуфлунс, бога на виното. Тетия изглеждаше толкова красива, докато баща ѝ я водеше към огнището на Тевкър. Съвършена.

Той завързва коня и влиза в къщата.

– Тетия, върнах се.

Тя е като онемяла. Седи до огнището. Огънят е изгаснал. Тевкър коленичи. Духва силно пепелта. От сухите клони хвръкват сребристи парцалчета. И двамата знаят, че никога не бива да допускат огънят да угасне. Божеството, което живее там, забранява.

Тя поставя ръка на гърба му.

– Не знам как стана. Прости ми.

Тевкър изважда пресните клони, които не са се запалили. Поставя длан върху пепелта. Студена е. Няколко часа са минали, откакто е била обгърната от топъл пламък.

Огънят е мъртъв.

Това е поличба – зловеща поличба. Това неуважение и пренебрежение към домашното божество ще бъде наказано. Няма съмнение.

Capitolo VI

Новият ден донася нова зора и нов огън в огнището на Тевкър.

Но не и ново начало.

Днес с Тетия не седнаха да гледат изгрева заедно. През нощта дори не спаха един до друг. Цяла нощ ясновидецът поддържа огъня, пъхаше дърва в гладната пещ на божеството, като молеше за прошка и се опитваше да пропъди мрачните мисли.

Сега поглежда жена си, заспала между кожите, с които е покрито леглото им. Дългата ѝ черна коса е разпиляна като счупени криле на паднал гарван. Спокойствието ѝ го привлича и му напомня за любовта им. Той пъха още съчки в огъня и се приближава до леглото. Вмъква се при нея и я прегръща откъм гърба. Ръцете му докосват издутия корем. Той устоява на отвращението и на желанието да ги дръпне.

– Тетия, Тетия, будна ли си?

Тя сънено измърморва нещо неразбираемо.

– Трябва да поговорим.

– Какво? – пита тя, без да отваря очи.

Тевкър отмята с ръка косата от лицето ѝ.

– Кажи ми – няма да ти се сърдя – детето мое ли е?

Тя потръпва:

– Твое е. Мое е. И е наше.

Дръпва се от ръката му.

– Нямах предвид това. Знаеш какво те питам. – Тевкър чува въздишката ѝ. – Трябва да поговорим за това. Детето на изнасилвача ли носиш?

Тя не казва нищо. Събира кожите и сяда изправена. Опира стройния си гръб в студената стена. Косата ѝ се посипва като дъжд върху раменете.

– Не знам, Тевкър. – Звучи изтощена. – Знам само, че ще имаме дете, и се моля на боговете да е от теб и да е здраво.

Той се отдръпва от нея. Очите му горят предизвикателно.

– А ако не съм бащата?

– Тогава не си бащата – раздразнено отвръща тя.

Отмества очи и поглежда светлите лъчи, проникващи през дупките на стените от плет. Отново се обръща към него и протяга ръка.

– Тевкър, въпреки всичко това е нашето дете. Ние пак ще го обичаме, ще го отгледаме и ще го направим свое.

В очите му блясва омраза:

– Няма да отгледам детето на звяра, който изнасили жена ми! – Дръпва се от леглото. – Което идва от злото, носи само зло. Ако в теб расте семето на злото, не трябва да му позволяваме да живее.

На лицето ѝ се изписва ужас. Тя инстинктивно притиска корема си с ръка. Детето се размърдва, несъмнено почувствало страха ѝ.

– Съпруже, ти си разгневен. Не говори такива неща.

Намята една кожа върху раменете си, изправя се и се приближава до него.

Тевкър не помръдва. Ненавижда се заради мислите си, заради онова, което току-що изрече, и заради начина, по който се чувства. Но знае, че е прав. Тетия замята кожата около него, тъй че и двамата да са загърнати.

– Ела, легни до мен. Прегърни ме и ме вземи. Да опитаме да се намерим отново.

Въпреки целия си гняв, той го прави. Ляга при жена си и я оставя да го целува и милва, да поеме члена му. Позволява ѝ да го направи, защото копнее за нея, копнее за това, което е било и се надява отново да бъде. Притиска я по-силно, отколкото го е правил някога. Целува я толкова страстно, че и двамата едва поемат дъх. И когато свършва в нея, удоволствието е по-върховно отвсякога.

Проснати в блажено замайване след съвкуплението, те мълчаливо решават да не обсъждат повече темата. Тетия не споменава за най-ужасните си страхове. Най-дълбоките и мрачни тревоги, че мъжът ѝ може би е прав; че в утробата ѝ може да расте нещо истински зло. Тевкър не споменава нищо за решението, което е взел. За онова, което смята да предприеме. Да убие детето им веднага щом се роди.

10

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Валентина изслушва разказа на Том, като го прекъсва само два-три пъти за въпроси, после го оставя сам в стаята за разпити.

Историята му не е за вярване.

Заради разликата в часовите пояси ще се наложи да почака, докато провери дали Шаман наистина е този, за когото се представя, и дали наистина е извършил онова, което казва.

За по-бързо проверява в Гугъл.

– Шефе, няма да повярваш! – Тя пресича оперативната зала с разпечатките в ръце, за да отиде при началника си. – Нашият свидетел, мъжът в стая 3, е бивш свещеник и е убил двама души.

– Свещеник убиец?

– Не, не точно. Герой.

Вито Карвальо се изсмива с глас:

– Свещеник–убиец–герой! Не си спомням да съм чувал друг път тези три думи, произнесени заедно.

– Ето че сега ги чуваш. Виж това. – Тя му подава листата. – Натъкнал се на някаква улична сцена. Трима срещу един. Не успял да спаси момичето от изнасилване, но убил двама от нападателите. Той ми разказа основното, но исках да проверя, преди да ти кажа.

– Странен отец, така да се бие с улични бандити – измърморва Вито, след като взема листата. – Как изглежда?

Тя вдига очи, опитва се да звучи делово:

– Около метър и деветдесет висок, бих казала деветдесет килограма, може би малко повече – едър мъж. Сух и мускулест. Около трийсетте.