Мазу усеща опасността и се обръща, когато острието се стоварва върху него. Вместо да го улучи в гърба, го посича отстрани. Дълбока рана, но не достатъчно сериозна, за да го спре. Тетия отстъпва назад, като държи меча с две ръце.

Мазу прави няколко крачки към нея. Преструва се, че замахва надясно, но рязко сменя ъгъла.

Тетия дори не усеща порязването. Но разбира, че е ранена. Много преди да усети болката, изражението на лицето му ѝ подсказва, че острието я е улучило.

От ръката ѝ, точно над лакътя, потича кръв. Изведнъж болка пронизва цялото ѝ тяло. Мечът се изплъзва от дланта ѝ и всичко пред очите ѝ започва да се върти.

Мазу знае, че тя е безсилна. Поглежда гадателя – мъжа, помогнал за убийството на приятеля му – и вече предвкусва отмъщението. Замахва с меча към врата и рамото на Тевкър.

От прерязаната вена руква кръв.

Мазу сменя позицията си и замахва напред. Ухилва се, когато острието пронизва корема на нецвиса и излиза от гърба му. Ударът е смъртоносен.

В съзнанието си Тевкър вижда Тетия каквато бе в деня на първата им среща – срамежлива и красива. Копнее да хване лицето ѝ и да я целуне.

Един ритник в рамото го поваля на земята. Вече не може да си поеме дъх. Не чувства нищо.

Вижда сватбената си нощ. Дрехата на жена му се свлича от раменете ѝ. Голото ѝ тяло е осветено от пламъците в огнището. Тя го чака.

Студеният връх на меча пронизва сърцето на Тевкър. Всичко потъва в мрак.

Мрак, по-тъмен от слепотата му.

Тетия мърда устни, докато му се врича, но той не я чува. Звуците са изчезнали.

В мекия като памук мрак пред полуотворената врата към отвъдния живот до него долита демоничен писък. Плач на новородено.

Детето, което той никога няма да види.

Семето, което изнасилвачът пося в утробата на жена му.

Парализирана на едно място от загубата на кръв, Тетия може само да гледа как Мазу избърсва кръвта на Тевкър от ръцете си. Той вдига меча и се ухилва, като показва жълтите си зъби:

– Да те убия, може да се окаже дори по-приятно, отколкото да те изнасиля.

Тетия мъчително взема меча на Арнза. Заради раната е невъзможно да замахне с него.

Мазу вижда немощта ѝ и прави половин крачка напред. Това ще бъде изключително приятно занимание. Ще я реже на парченца, докато животът бавно я напуска.

Замахва. Но мечът му не довършва траекторията си.

Мечът на Тетия се вдига рязко нагоре и се забива в гърлото му. Пронизва гръкляна и излиза откъм тила.

Докато пада, в главата му проблясва един въпрос: Как една умираща жена е способна на такава бързина и сила?

Тетия също недоумява. Експлозивната, могъща сила, която я бе обхванала, е изчезнала. В утробата ѝ тупти силна болка, сякаш енергията е дошла от детето. Тетия изпуска меча и се свлича на земята до съпруга си.

Мракът идва към нея. Галопира като черен жребец в гръмотевична буря. Тя се завлича до Тевкър и поставя ръце върху гърдите му. Пръстите ѝ напипват наквасената с кръв връвчица на керамичен амулет – подарък от нея в деня на сватбата им. Спомня си как изработи предмета за него, как го целуна, преди да го върже на врата му. Стиска амулета, като едва си поема дъх.

Приближават хора.

Тя е решена да се държи, да продължава да диша, да запази детето на всяка цена.

Чува стъпки покрай стената на храма. Гласове отляво и отдясно.

С премрежени от пот и кръв очи вижда ужасеното лице на Венти, който я вдига.

Capitolo XXX

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Песна и Кави слизат при вратата на мината. Няколко дрипави, голи до кръста момчета изтичват да поемат конете. Магистратът изтупва туниката си от прахта и изсъсква:

– Когато това свърши, Ларт трябва да бъде отстранен колкото може по-бързо. Нямам доверие на този човек.

Кави се изненадва:

– Отстранен? Тоест убит? Или да получи висок пост и някоя далечна провинция, която да управлява?

– Този нещастник не може да управлява даже собствените си черва, камо ли нещо значимо. Амбициите надвишават интелекта му и заради това всички ставаме за смях.

– Това, което искаш, няма да е лесно.

– Но все пак е постижимо. – Песна спира и се обръща към помощника си. – Нали видя как ми се опълчи. В очите му имаше предателство.

Кави се опитва да омаловажи проблема:

– Почувства се унижен, нищо повече. Ларт е горд мъж, бивш войник. Обидно е да му се караш пред един прост кочияш.

– Няма значение. Погрижи се да бъде отстранен.

– Добре – замислено се съгласява Кави, – но ще имам нужда от много, наистина много верни мъже, за да се отърва от звяр като Ларт.

– Намери ги. Този човек е вреден, Кави, а влизаме в период, когато не можем да си позволим пречки.

Двамата стигат до първата и най-голяма от шестте свързани помежду си сребърни мини. Повечето добита руда е навън, в големи кратери в земята, заградени и охранявани от въоръжени до зъби стражи. Някои от миньорите са под повърхността и копаят солидната скала с тежки железни кирки в мускулестите си ръце.

Арантур, главният надзирател, стои пред входа, закрил очите си с ръка, за да ги предпази от слънцето и прахта. Той е дребен, плешив и дебел. Три дебели сребърни ланеца украсяват врата му над кремавата туника. На всеки пръст има сребърен пръстен и накитите му нервно подрънкват, когато се приближава, за да поздрави двамата аристократи.

– Боговете да бъдат с теб, господарю. Всичко е готово.

– Хубаво! – изръмжава Песна. – Закъсняваме. Заведи ни вътре и ни покажи даровете.

Арантур се бе надявал Песна да му обърне повече внимание. Може би в края на успешния ден ще има възможност да му изложи молбата си за повече власт и влияние при управлението на мината. Но сега усеща лошото настроение на магистрата, затова не посмява да го задържи и отваря очуканата входна врата.

– Заповядайте! Насам.

Кави поглежда назад в ослепителната светлина на снижаващото се слънце и отбелязва:

– Първите ни гости идват. Трябва да побързаме.

Влизат в голяма външна постройка, която се използва от работниците за преобличане, миене и спане. В средата има маса, на която робите обикновено ядат мизерните си порции. Сега тя е отрупана със сребърни чинии, чаши, гривни, пръстени, верижки.

– Прекрасно! – Песна прокарва ръка върху блестящите дарове. – Ще оставим прасетата да напъхат зурлите си в коритото, което още повече ще изостри апетита им.

Арантур вижда своя шанс:

– След като ти мъдро подобри методите ни, добивите се увеличиха три пъти. Убеден съм, че имам честта да управлявам най-производителната сребърна мина в цяла Етрурия.

Песна възнаграждава блюдолизеца с първата си искрена усмивка за деня:

– Браво. По-късно ще говорим за това. Сега се погрижи гостите ни да се освежат, преди да ги разведем из мината. Покажи им рудата и ги остави да напълнят джобовете си.

Главният надзирател бързо се измъква през вратата. Кави посочва среброто:

– Чувствам се неудобно при толкова много богатство на едно място.

Оглежда се.

Песна го потупва по рамото:

– Не се безпокой. Няма да бъде тук за дълго. Освен това нали постави допълнителни стражи да пазят мините и отвън, и отвътре.

– Да – отвръща Кави, като прехапва устни. – Но предвид последния ни разговор, може би не е зле да си спомним, че Ларт е този, който надзираваше тази задача. Ларт е човекът, който винаги се грижи за тези неща.

Усмивката на Песна помръква.

34

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Когато Том се връща в стаята на Тина, мислите му са заети със скръбта на Валентина.

Тина вижда, че е разсеян. Откакто влезе, почти не е продумал. Това със сигурност не е настроението, в което се надяваше да го види; настроението, в което трябва да е за разговора, планиран от нея.

– Контролна кула до майор Том. Още ли сте в моята орбита?

Той я поглежда от креслото, в което се е настанил още с влизането си.