Дяконесата внезапно се нахвърля върху него. Пръстите ѝ са извити като нокти на хищник. Готови да раздерат очите и плътта му.

Том я фрасва с металния прът, както би поразил ниско прелитаща птица.

Чува издрънчаването на плочката върху платформата и силен плисък зад гърба си от падането на сатанистката във водата.

Дяконът грабва церемониалния нож от олтара. Острието е със странна форма, като инструмент на скулптор или дърворезбар.

Том стиска железния прът с две ръце, премества тежестта си от единия на другия крак, заклаща се, за да обърка сатаниста.

Приготвя се за неизбежното замахване.

Фрасва с пръта дякона в китката, после замахва ниско с достатъчна сила, за да счупи коляното му. Дяконът се свива на кълбо на земята и заскимтява от болка. Том го прескача.

Чува гърмеж.

Чува го, но не може да разбере откъде идва. Цялото помещение заехтява. Том се разтреперва целият.

Жрецът държи пистолет.

Том вижда, че дулото пуши, а от лицето на стрелеца личи, че очаква американецът да падне.

Прострелян е.

Знае го, но още не го е почувствал.

Поглежда надолу. Върху дъските капе кръв. Но той още не усеща раната.

Изведнъж болката го пронизва.

Гореща и жестока. Мъчителна и силна. Куршумът е минал през лявата му ръка, през плътта между палеца и показалеца.

Жрецът стреля втори път.

Куршумът профучава над лявото му рамо. Том се втурва срещу пушещото дуло, като замахва с железния прът. Улучва сатаниста в ребрата, но той успява да го изблъска в края на дървения олтар.

Том се спъва, пада и удря главата си в дъските.

Жрецът насочва пистолета към него.

Проехтява нов гърмеж.

Още един.

Преди Том да успее да се изправи, жрецът се стоварва до него. Мъртъв.

Един куршум в главата. Точно по средата на челото. Втори – в сърцето.

Валентина Мораси сваля оръжието си.

Том изпълзява встрани от трупа на жреца и с мъка се приближава до Тина.

Тя е в безсъзнание. Натъпкана с приспивателни.

Целият хангар се напълва с карабинери. Един парамедик го избутва настрани и проверява дишането и пулса на Тина. Валентина прибира пистолета си в кобура и се приближава до Том.

– Казах ти да чакаш в гората – смъмря го.

Той се усмихва:

– Съветът ти беше добър. Трябваше да те послушам.

Двама полицаи отвеждат дякона, вече със свалена маска – дребен търговец от града.

Други вдигат Тина и я изнасят от хангара.

– Ще се оправи ли? – пита Том.

– Не знам – отвръща Валентина. – В моторниците има медицинска апаратура. Веднага ще се погрижат за нея.

Том поглежда ранената си ръка, от която още капе кръв. Посочва мъртвия жрец, проснат по гръб и с паднала маска.

– Това не е всичко, да знаеш. Който и да е този тип, той е само част от нещо по-голямо. Ларс Бейл има по-сериозен план.

– Знам кой е – казва Валентина, като поглежда мъжа, когото уби преди малко. – Това е Дино Анчелоти, адвокатът на Фабианели. – Кимва към ръката на Том. – А това трябва да се зашие.

Том понечва да каже нещо храбро, но в този момент двама карабинери извличат дяконесата покрай тях.

– Чакайте! – извиква Валентина. – Искам да говоря с тази вещица.

82

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Единственото, което Ларс Бейл вижда от крилото за изпълнение на смъртни присъди, е собствената му тясна килия. Нея и грозната физиономия на надзирателя, който трупа извънреден труд, като го пази двайсет и четири часа без прекъсване.

Скрити от погледа му са още петнайсет помещения, включително самата стая за екзекуции, помещението за съхранение на трупа, наблюдателната стая за журналистите, помещения за персонала и екипировката, наблюдателната стая за близките на жертвите, а от другата страна – тази за близките на осъдения.

Зад кулисите кипи усилен труд – цяла армия хора планира как да го убие и какво да прави с добрите, лошите и грозните, които са дошли да гледат как умира.

През последния час полицай Джими Тифани е обходил всеки метър от комплекса, за да провери всичко. Той е един от малкото надзиратели, които доброволно участват в екипа за екзекуцията. След спречкванията с Бейл приема нещата лично.

Днес е денят на възмездието.

Тифани изпитва приятно вълнение, когато подвиква през заключената врата:

– Ставай, Бейл. Обърни се с гръб. Ръцете отзад.

Затворникът бавно изпълнява заповедта, като подава ръцете си през пролуката между решетките.

Тифани и други двама надзиратели му слагат белезници, отварят вратата, после слагат вериги на краката му и го завеждат в стаята за преглед.

– Обърни се. Ще ти свалим белезниците и искаме да се съблечеш за медицински преглед.

– Каква ирония – с уморен и отегчен глас измърморва Бейл. – Законът ви задължава да ме прегледате, за да се уверите, че съм в достатъчно добро здраве, за да умра.

– Млъквай и изпълнявай, умнико.

Докато Бейл се съблича, надзирателят извиква в стаята млад, силно смутен на вид лекар. Той си слага призрачно бели гумени ръкавици и започва да измерва пулса и кръвното на осъдения, като – по съвет на директора на затвора – избягва всячески да го поглежда в очите.

– Какво правиш, докторче? – пита Бейл, докато лекарят опипва вътрешната страна на подмишницата му.

– Търси вена, Бейл – отговаря Тифани вместо медика. – Опитва се да намери най-подходящото място, в което да ти инжектира смъртоносния разтвор.

Младият лекар се обръща и поглежда с ужас надзирателя. После преглежда дланите, стъпалата, глезените и прасците на Бейл. Записва си нещо, кимва на надзирателите и се оттегля в задната част на стаята. Изпълнява задълженията си мълчаливо – иска да свърши час по-скоро. Цялото това нещо кара кожата му да настръхва. Той сваля ръкавиците, хвърля ги в кошчето и зачаква да отворят електронно заключващата се врата, за да излезе.

– Сложете му пак белезниците – нарежда Тифани. – Сега ще го върнем в килията. – Едрият надзирател се ухилва в лицето на Бейл. – Ако зависеше от мен, още сега бих забил иглата в окото ти и бих те мъчил с малки дози от химикалите от днес до Деня на благодарността. – Поглежда часовника си. – Един час, нещастнико. Остава ти един час.

83

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Мера Тийл вече нито изглежда, нито се чувства толкова секси, колкото преди няколко часа. Сатанинската дяконеса е окървавена, насинена и прогизнала от падането във водата в хангара за лодки – мястото, където двамата с Дино Анчелоти бяха отнели живота на толкова много невинни.

Валентина няма време да провежда разпит, съобразен с изискванията на закона. Тя извежда Тийл от хангара с белезници на ръцете и я дръпва далеч от погледите на колегите си.

– Ето какви са условията ми. Или ще ми разкажеш всичко, или ще ти пръсна черепа и ще наглася нещата като опит за бягство.

Тийл се ухилва:

– Ти наистина си адски секси, когато се ядосаш. Жалко, че фотоапаратът не е у мен.

Валентина я хваща за раменете и с добре прицелен ритник я сваля на колене. За части от секундата изважда пистолета си и напъхва дулото в устата на сатанистката.

– Кълна се в Христос, че ще те убия, ако не започнеш да ми съдействаш.

Дали от вкуса на метал, или заради неподправената ярост в очите на Валентина, Тийл се пречупва. Погледът ѝ издава готовност да говори.

Валентина я изправя и прибира пистолета.

– Говори!

– Не знам почти нищо – отговаря Тийл, без следа от предишната си арогантност. – Знам само, че има бомби.

– Бомби ли?

– Една при Понте дела либерта. Една при водопада Анхел във Венецуела. И една в Америка. В хотел „Венишън“ в Лас Вегас. – На устните ѝ се изписва усмивка, която напомня за старата Тийл. – Късно е да ги спрете.

Валентина е в шок. Допуснала е ужасна грешка. Мишената не е Масъл Бийч във Венис. Тя се обажда в контролната зала, като се моли да успеят да предупредят американците навреме.