Тевкър кимва.

– Двамата с теб, гадателю, знаем, че черният дроб е домът на душата. Ако бъде изваден, мъртвият не може да премине в отвъдния свят. – Песна прави пауза и вижда съгласие в лицето на Тевкър. – Такива деяния могат да хвърлят в смут общност като нашата. – За първи път магистратът издава някакво безпокойство. Опитва се да потисне страха в гласа си. – Един старейшина ми каза, че това убийство може да е дело на Аита, господаря на подземния свят. Възможно ли е това?

Тевкър вижда възможност да отклони вината от себе си:

– Не е изключено. Аита има чудовищна мощ, отнася душите по всеки възможен начин. По-обичайно е да изпрати сукуб, който да съблазни мъжа и да отвлече духа му по време на еякулация, но...

– Да не дават боговете! – прекъсва го Песна, като се замисля за собствените си развратни удоволствия и уязвимост. – В името на добрите богове, не говори такива неща! – Замълчава, докато прогони тревожните образи от съзнанието си, и после се връща към молбата си. – Гадателю, нека говорим по същество. Предстои да предприема изключително важен поход. Не мога да го направя, ако сме прокълнати или ако хората си мислят, че сме прокълнати. Разбираш ли?

Тевкър не е много сигурен, че разбира.

– Какво искаш от мен, господарю?

Магистратът плясва с ръце:

– Принеси нещо в жертва. Направи някое заклинание, за да възстановиш спокойствието в нашите селища и да разсееш слуховете. Не мога да допусна плановете ми да бъдат смутени от недоброжелателни богове или дори само от приказки за такива. Ясно ли се изразих?

– Какво да принеса в жертва и за кого? Може би три различни животни в чест на тримата главни богове Уни, Тиния и Менрва?

Песна изпуска нервите си. Хваща гадателя за туниката и го разтърсва.

– В името на всички богове, просто си свърши работата, човече! Аз ли да мисля вместо теб? Жертвай жени и деца, ако искаш – не ме интересува, стига да действа. – Блъсва го назад. – Не ме разочаровай. Предупреждавам те, следващия път, когато ти изпратя Ларт, ще е, за да даде израз на неудовлетворението ми върху жалкото ти тяло.

7

В НАШИ ДНИ

РИО ДИ САН ДЖАКОМО ДЕЛ ОРИО, ВЕНЕЦИЯ

Карабинерите идват с лодка, тихо и тържествено под утринното небе с цвят на телешко карпачо.

Спретнати млади полицаи слагат островърхите си фуражки и нагласят пистолетите „Берета“ в белите кобури, преди да слязат на брега. Разпъват найлонова лента за ограждане на местопрестъплението, водят си записки, вършат това, което в такива случаи правят колегите им по целия свят. В Комптън Том често е гледал как след поредната престрелка лосанджелиската полиция разчиства останките от нарковойни и пропаднали съдби.

Старецът, който е открил трупа, се казва Луиджи. Той е пенсиониран продавач на риба около седемдесетте, страдащ от безсъние и лош английски. След като остави Том при трупа, почти бе изкъртил вратата на близката къща, докато накара някого да извика полиция и линейка.

Том коленичи до убитата и се прекръства. Това е рефлекс. Въпреки че вече няма право да дава последно причастие, думите все още звучат в главата му.

Чрез това свещено помазване нека Бог в любовта и милостта си да ти помогне с благоволението на Светия Дух. Нека Бог, който те освобождава от греха, да те спаси и възвиси.

Целува сключените си палец и показалец и леко описва кръст над челото на жертвата.

Изглежда на около седемнайсет. Трудно е да се каже с по-голяма точност. Някой се е постарал да я накълца. Има десетки, може би дори хиляди порязвания по цялото ѝ тяло. Липсват парчета плът. Лицето ѝ е обезобразено от смъртта. Наличието на толкова много рани е странно. Твърде много са. Изглеждат нанесени напосоки – но несъмнено всичките са част от някаква схема в съзнанието на убиеца.

– Синьоре, бихте ли дошли с нас, ако обичате?

Гласът е твърд – заповед, не молба, изречена на добър английски от млад полицай с радиостанция в ръката. Том го чува, сякаш му говори от другия край на тунел, все още е съсредоточен върху злодеянието пред себе си.

– Синьоре, моля ви!

Някой хваща Том за лакътя. Помага му да се изправи. Или вземат мерки да не побегне? Тази мисъл го стряска.

– Къде отиваме?

– В централата на карабинерите. Не е далеч. Близо до „Риалто“. Искаме пълни показания.

– Не можем ли да го направим тук?

Том се завърта, търсейки някой по-висш офицер, с когото да говори.

– Господине, моля ви. Няма да отнеме дълго.

Ръката стиска лакътя му още по-силно. Професионално приложен натиск. Убедителен. Непоклатим.

– Хей! – Том се дръпва от пръстите в бяла ръкавица. – Няма нужда да ме държите. – Изтръсква се, сякаш почиства ръкава на скъп костюм. – Ще дойда с вас, искам да помогна.

Всички очи са втренчени в него. Един малко по-възрастен полицай прави няколко стъпки към тях, като разкопчава кобура си. Някой повдига трептящата от вятъра пластмасова лента.

Том Шаман вече съжалява, че тази сутрин не бе останал в леглото си. Дори му се иска изобщо да не беше идвал във Венеция.

8

Майор Вито Карвальо изчаква, докато хората му отведат американеца. Това убийство е последното, което петдесетгодишният полицай би искал. Премести се във Венеция именно за да не се занимава с такива гадости. Премести се, за да си почине, а не да става нашумял детектив с купчина досиета и неразгадани случаи на бюрото.

– Какво имаме? – извиква на двамата млади лейтенанти при ръба на канала.

Валентина Мораси и Антонио Павароти са братовчеди – от онези, които произхождат от големи фамилии и са близки още от възрастта, на която децата престават да смятат, че всички момичета смърдят или всички момчета са свине. В участъка има свободно място за капитан и всеки от тях е подходящ кандидат.

Вито плясва с ръце, за да привлече вниманието им.

– Хайде, спрете за малко със семейните клюки! Казвайте бързо, не искам да провалям целия си ден.

Те се обръщат към него и се дръпват встрани. Жертвата е просната на черен найлон. Купчина осакатена плът, изпускаща мръсна вода и буболечки от всяка рана и отверстие.

– Жена, между петнайсет- и двайсетгодишна, наръгана твърде много пъти, за да ги броим – прочита Антонио от бележника си.

Наближаващ трийсетте, той е дребен, хилав и в момента – брадясал. Изобщо не прилича на полицай. Съвсем съзнателно. Обикновено работи под прикритие и до следващата му задача остава само ден.

Вито поглежда мъртвото момиче. Поставя ръка върху рамото на лейтенанта.

– Добре ли си, Валентина?

– Si. Grazie¹, майоре. – Двайсет и шест годишната полицайка закрива устата си и се опитва да не повърне. – Просто... – Поглежда очите на момичето, частично изядени от ракообразните и рибите. – ... никога не бях виждала такова нещо.

Вито усеща болката ѝ. Спомня си своя първи случай с намерен в морето труп. Свиването в стомаха. Бясното препускане на смесени емоции в главата и сърцето.

– Никой от нас не е виждал такова нещо преди. Връщай се в участъка, Валентина. Подготви доклад. Опитай се да разбереш кое е убитото момиче.

Когато тя се обръща, Антонио докосва утешително ръката ѝ. Хваща я малко срам, че няма достатъчно опит, за да преживее шока и да си свърши работата.

– Grazie – извиква, докато се отдалечава.

Оттегля се с достойнство. С големи крачки. С вдигната глава. С изпънати рамене. За всеки случай, ако шефът ѝ гледа. Знае, че той гледа.

– Сестра ѝ е приблизително на възрастта на жертвата – обяснява Антонио. – Затова го приема малко лично.

Вито си слага гумени ръкавици и кляка до трупа.

– Нормално е да го приемаш лично, Антонио. Няма нищо по-лично от това, някой да отнеме чужд живот.

– Да.

Вито оглежда раните. Десетки са.

– Cazzo²! – изругава. – Какво, по дяволите, е станало тук?

– Патологът всеки момент ще се появи. Докато дойдете, преброих над триста прободни рани и спрях. – Лейтенантът го поглежда смутено. – Честно казано, не помня докъде бях стигнал. Не знам откъде да продължа.