Без да се замисли, Том застава зад нея и започва да гали косата ѝ, наслаждава се на допира.

– Охо, значи това е възможност да спечелиш пари, така ли?

– Да, разбира се. – Тя се усмихва в огледалото и докосва ръката му, поставена върху рамото ѝ. – Това е начинът, по който ние, простосмъртните, клетите души от външната страна на църковните стени, си изкарваме препитанието. Правим разни неща и после някой ни плаща за тях.

Том дръпва ръце от косата ѝ и я поглежда изпитателно:

– Мислиш, че ние, свещениците, не работим, така ли. Изобщо нямаш представа. Средностатистическият енорийски свещеник работи близо сто часа седмично. Аз бях на разположение на хората денонощно, без почивен ден.

Тина оставя четката.

– И какво правеше?

Той я поглежда раздразнено.

– Не, хайде, кажи ми – настоява тя. – Интересно ми е. Какво толкова имате да правите, освен да мънкате молитви и да си дерете гърлата на долнокачествено караоке... пардон – да пеете химни, като в замяна подавате паничката за бакшиши в края на всяко представление.

– Нарочно ме провокираш, нали?

Тя се усмихва:

– Да. Започваш да схващаш. Така правим ние жените, особено злите журналистки. Обичаме да провокираме.

– Но съм прав, като предполагам, че не си религиозна. Не си вярваща, нали?

– Съжалявам. Не, не съм. Прости ми, отче, защото съгреших. Живея на този свят от трийсет и две години и признавам, че не вярвам в нито една дума на шибаните попове. Мисля, че всички църкви са пълни с мошеници. Религията е бизнес. И всички проклети телевизионни проповедници, които искат парите ми, трябва да бъдат заключени в една голяма килия, където да се тормозят един друг, докато бавно и мъчително умрат от скука.

– С последното съм съгласен. За останалото... трябва да приемем, че ще сме на различно мнение.

Тина се поколебава за секунда. Знае, че е по-добре да замълчи. Но журналистът в нея надделява:

– Как може да защитаваш религията, след като си ѝ обърнал гръб? Хвърлил си кърпата и си казал: „Махам се, не вярвам повече“. – Тина го поглежда в огледалото и вижда, че е засегнала чувствителна струна. – Виж, мисля, че си направил добре. Иначе нямаше да си тук, в стаята ми, но...

Той я прекъсва:

– Тина, аз не съм престанал да вярвам в Бог. Престанах да вярвам в себе си. Има разлика.

– Тогава вярвай повече в себе си. – Тя се завърта настрани, за да го види по-добре. – Аз лично вярвам повече в теб, отколкото бих повярвала в кой да е бог. – Хваща го за ръцете. – Хайде да не спорим за тези неща. Животът е твърде кратък.

Той я целува по главата.

– Извинявай. Малко съм изнервен. Знаеш, че дойдох тук, за да се махна от някои неща. От смъртта, за да бъда по-точен. Дойдох във Венеция, за да избягам от смъртта. А какво стана – ето ме затънал до гуша в разследване за убийство.

Тина се изправя и застава до него.

– Том, това е добре. Ти помагаш. Постъпваш правилно. Това те кара да се чувстваш по-добре, нали?

– Разбира се – отговаря той, като се усмихва мрачно, – но не мога да забравя, че именно желанието да „постъпя правилно“ е причината да загазя толкова.

Тина се замисля защо мъжете – всички мъже, дори бившите свещеници, са такива песимисти по отношение на личните си проблеми.

– Слушай, ти имаш избор. Кажи „не“ на проклетите карабинери и не ходи на скапаното им шоу на ужасите в моргата. – Тя посочва телефона до леглото. – Обади им се и им кажи: „Съжалявам, но няма да стане“.

– Не мога така.

Тя го прегръща през кръста.

– Знам, че не можеш.

– Защо тогава го предлагаш? – развеселено пита той.

– Защото... – Тина не сдържа смеха си, – защото така жените карат мъжете да осъзнаят, че постъпват правилно.

Той се намръщва леко:

– Наистина ли жените са толкова коварни?

– Ох, скъпи, толкова много неща има още да учиш.

Той повдига влажната ѝ коса, целува я леко по устата и пъхва ръце под халата ѝ.

– Добре. Тогава ме научи.

Capitolo XVI

666 Г. ПР. ХР.

КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Лартуза Лечителя не е най-добрият пример за добро здраве.

Днес той усеща бремето на всичките си години. Кокалите го болят, главата му тежи и ръцете треперят. На всичкото отгоре паметта му вече не е това, което беше.

– Къде е?

Лартуза ядосано почесва раздърпаната си като птиче гнездо бяла коса, плавно преминаваща в дълга сплъстена брада. Размества разни делви, големи и малки, някои – толкова стари, че не си спомня какво е сложил в тях.

– Ааа! Сетих се!

Беззъбата му уста се разтегля в усмивка. На по-малко от крачка от мястото, където седят родителите на Тевкър, дошли да бдят над сина си, има малка, тясна амфора. Едната ѝ дръжка е счупена. Няма никаква украса, но явно се използва често и е покрита с мазни отпечатъци от пръсти.

– Сега си спомням, тук я сложих – близо до Тевкър, за да не я объркам с другите лекарства.

– Жалко, че нямаш отвара срещу забравяне – шегува се Венти.

Жена му дяволито го сръгва с лакът:

– Тогава, мъжо, щеше да вземеш от Лартуза голяма делва за себе си.

Старият знахар вдига амфората, сякаш е съкровище с олимпийско значение.

– Това е най-хубавото масло от вълча ябълка. – Поглежда към полиците с мехлеми, отвари и билки. – Последното, което имам... мисля.

Подава амфората в набръчканите ръце на Ларция – кръглолика, топчеста жена с коса, почти толкова бяла, колкото неговата.

– Маслото трябва да се втрива изключително нежно, като с перце. Разстилай го върху раните, после го избърсвай по-леко, отколкото слънцето целува облачетата.

Венти се оглежда.

– Лартуза, знаеш ли къде е Тетия?

Знахарят поклаща глава:

– Каза, че трябвало да свърши някаква работа.

– В дома на съпруга си е – отговаря непознат глас. – Извинявайте за безпокойството, аз съм Кави, съветник на благородния Песна.

Магистратът влиза веднага след него и заявява:

– Идваме да видим нашия гадател. Да му пожелаем скорошно оздравяване.

Венти се изправя като стена. Той е с цяла глава и повече по-висок от всеки друг в стаята. Бивш етруски воин, той е отвоювал земите и свободата си с храброст. Сега интуицията му подсказва, че новодошлите са по-скоро врагове, отколкото съюзници.

– Много сте милостиви, благородни приятели – казва той. – Но би било достатъчно, ако просто бяхте пратили някого. Боя се, че синът ми е прекалено болен, за да оцени посещението ви подобаващо.

– Добре съм, татко – промълвява Тевкър от импровизираното легло.

Кави поглежда Венти предизвикателно:

– С твое позволение, може ли да поговорим насаме с нашия гадател?

Бащата на Тевкър се обръща към Песна:

– Защо в такъв момент толкова спешно искате да говорите със сина ми? Не виждате ли, че има нужда от почивка?

– Няма да се бавим. – Магистратът пристъпва една крачка към него. – Имаме неотложна работа, която трябва да обсъдим – за съвсем кратко и насаме. – Усмихва се любезно и потупва стареца по ръката. – Колкото по-бързо започнем, толкова по-скоро ще си тръгнем.

Лартуза се покашля и махва на родителите на Тевкър към вратата:

– Може да ми помогнете да набера билки от градината. Трябват ми мащерка, огнивче и корен от тинтява, за да направя чай, който ще ускори излекуването му.

Венти и Ларция излизат неохотно. Кави и Песна се настаняват от двете страни на Тевкър. Магистратът проговаря първи:

– Е, млади гадателю, как се случи да пострадаш толкова тежко? Носят се слухове, че си се ослепил в свещената горичка. Такива приказки сериозно вредят на репутацията ти и на задачата, която ти поставих.

Тевкър подбира думите си внимателно:

– Хората никога не се интересуват от цялата истина. Вярно е, че в свещената горичка пострадах от огъня, който накладох. Но нараняванията ми са единствено по волята на боговете.

Кави и Песна се споглеждат тревожно.

– Но хората не знаят – продължава Тевкър, – че отидох там, за да изпълня твоята заповед, и че преди да бъда наказан, ми бе разкрито защо трябва да изстрадам тази болка.