– Знам кой сте, отче Том – казва игриво. – Знам какво обичате. Какво искате.

Той се вглежда в нея; пита се дали я е виждал някъде. Със сигурност му изглежда позната. Има мъничка сълза, татуирана при ъгълчето на окото. На лявото око – страната на злото. Знак, който е сигурен, че е виждал и преди.

Виждал го е на пет хиляди мили и цял един живот разстояние.

Capitolo XLII

1777 Г.

НОВОТО ГЕТО, ВЕНЕЦИЯ

Нито евреинът Ермано, нито католичката Танина вярват в някакъв Бог, но и двамата се молят да не ги види никой, докато той я изпраща до дома ѝ близо до „Риалто“. Венеция може да се смята за най-развратния град в света, но там все още има силна дискриминация срещу евреите и ограничения за свободното им движение извън гетото. Младежите, имащи неблагоразумието да следват повика на сърцата си извън стените, рискуват да бъдат глобени, арестувани или пребити.

Минава полунощ и за първи път от седмици нощното небе е ясно и звездите изглеждат току-що лъснати. Влюбените се притискат един до друг, с качулки на главите, хванати за ръка, топлейки се взаимно.

Когато наближават дома ѝ, Ермано изпитва нуждата да сподели нещо:

– Приятелят ми Ефран е посредник. Урежда доставки от турците. Семейството му се занимава с такива неща отдавна – търгуват с палта от камилска вълна и кашмир.

Танина се намръщва.

– Знам, че си прекалено изтънчена, за да носиш такива груби дрехи, но чуй ме, не е това основното, което искам да ти кажа.

– Кое е основното?

– Той познава много куртизанки.

– Еврейки ли?

Ермано се засмива:

– Разбира се, че еврейки. Има много еврейски курви, които задоволяват католиците и необрязаните им пениси. Мислех, че знаеш.

Тя поклаща глава и свежда очи.

– Не съм мислила за това. Знам, че майка ми е била куртизанка, и в метоха, където съм отраснала, имаше много други момичета, родени от леки жени. Всичките обаче бяха католички. Или поне така си мислех.

– Танина, била си млада и заслепена от предразсъдъци. Някои със сигурност са били еврейки. Но това няма значение. Нямах това предвид.

Тя се обръща и го поглежда. Лицето ѝ е светло като луната, с развеселено, дяволито изражение.

– В такъв случай, любезни господине, недейте да отлагате. Какво искате да ми кажете?

– Гатусо държи куртизанки. Много куртизанки. Ефран се вижда с тях.

Танина занемява. Тя познава работодателя си и жена му Бенедета от близо десет години. Те ѝ дадоха работа и подслон след бягството ѝ от метоха. Бенедета я насърчаваше да рисува, а Гатусо винаги се е грижил да получава достатъчно пари и да има достатъчно храна и дрехи.

– Не вярвам – заявява тя, като поклаща глава.

– Вярно е.

Тя кипва:

– Дори не съм виждала този Ефран, тъй че защо да вярвам на това, което казва? И не виждам откъде той може да познава работодателя ми.

– Имал е отношения с една от куртизанките на Гатусо. Тя му е казала.

– Една от тях? – Тя спира и го поглежда гневно. – Казваш „една от тях“, сякаш има цял легион. Сякаш управлява куртизанките като... като търговия.

Тази мисъл я шокира. Дълбоко в съзнанието ѝ изплуват фрагменти от стари събития. Неща, които навремето не са ѝ направили впечатление, но сега някак се подреждат. Една евтина маска, която веднъж намери в склада. Изцапано дамско бельо в боклука. Празно шишенце от парфюм, различен от този, който ползва госпожа Гатусо.

Ермано пак хваща ръката ѝ.

– Съжалявам, любов моя. Реших, че трябва да знаеш. Не исках да те разстройвам. Помислих си, че трябва да те предупредя, в случай че той по някакъв начин ти намекне нещо.

– Това е абсурдно! – Тя дръпва ръката си. – Гатусо ми е като роден баща.

Двамата неловко и мълчаливо стигат до вратата ѝ. Думите на Ермано развалиха настроението ѝ и когато двамата си вземат довиждане, в целувката им няма страст.

Танина освобождава косата си от качулката, когато влиза в къщата. Поглежда назад.

– Ермано, никога повече не ми говори за синьор Гатусо. Той е добър човек и не искам да чувам никакви глупости за куртизанки.

Той кимва и си тръгва. От това, което е чувал, Лауро Гатусо изобщо не изглежда добър човек. Всъщност „добър“ е последното определение, което би дал за него.

44

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо седи срещу милиардера на антикварно кресло, за което предполага, че струва повече от годишната му заплата. Опитва се да прецени домакина, но не му се удава. Марио Фабианели далеч не изглежда пристрастен към наркотиците и агресивен. Точно обратното – прилича на манекен от корицата на „Менс хелт“ и може дори да се каже, че е чаровен.

Двамата пият еспресо и студена вода близо до голям прозорец с гледка към вътрешната част на имението. Дино Анчелоти, верният като куче пазач адвокат на Марио, се е свил на крайчеца на един стол и няма търпение да се захване за работа.

Разговарят на различни теми. За целта на комуната, за целта на полицейското посещение. Марио обяснява, че „Хевън“ – или H3V3N, изписано на английски – е културен център. И то доста луксозен. Пълен е със скъпи скулптури и картини, а обзавеждането е по хотелски стандарти. Четири звезди най-малко. Със сигурност не е типичното хипарско свърталище.

– Всички тук живеят безплатно – казва домакинът. – Единственото, което искам от тях, е да рисуват, да пишат или да свирят всеки ден.

– Защо?

– В миналото Венеция е била световноизвестна в тази област. Била е водещо средище за културни начинания и забавления. Искам отново да поеме тази си роля.

Вито не може да обвинява Марио за идеализма. Все пак, когато напусна отдел „Убийства“ в Милано, самият майор имаше доста наивни планове за оттеглянето си. Той оставя чашата и изважда една снимка от сакото си.

– Познавате ли този човек?

Марио поглежда.

– Не мисля. – Връща снимката на полицая. – Предполагам, че е мъртъв, така ли е? Обикновено, когато някой полицай ти показва снимка, човекът на нея или е загинал, или е изчезнал.

– Загинал. – Вито прибира снимката. – Антонио Павароти. Същата фамилия като тенора. Загина в лагуната. Недалеч от тук.

– Съжалявам. – Марио показва съчувствие. – Какво е станало и как мога да ви помогна?

– Лодката му беше взривена. В двигателя е имало пластичен експлозив. Знаехте ли, че работи за вас?

– Не. – Марио изглежда искрено изненадан. – Като какъв?

– Охранител. Идвал е насам, за да застъпи на смяна, когато е бил убит.

Анчелоти се провиква от другия край на стаята:

– Клиентът ми не познава хората от охраната. Тези услуги се осигуряват от външна фирма, с която контактувам аз. Марио има да се занимава с по-важни неща от наемането на персонал.

Вито се усмихва:

– Не се съмнявам. – Поглежда милиардера. – Защо всъщност използвате охрана? От загриженост за живота ви? Или заради хората от комуната?

– И двете. Много ме е страх да не бъда отвлечен. – Марио докосва ухото си. – Не искам приятелят ми Дино да получава части от тялото ми по пощата с искания за няколко милиона в замяна на останалото. Освен това мисля, че съм длъжен да осигуря безопасността на тези, които са дошли да живеят при мен.

Майорът поглежда часовника си и се приготвя да излиза.

– Разбирам. Благодаря за информацията. И за напитките. – Обръща се към адвоката. – Сега бих искал да говоря с началника на охраната, ако не е проблем.

Анчелоти кимва, докато другите двама мъже си стискат ръцете. В коридора, на път към изхода, виждат Том и Мера Тийл. Татуираната жена ги спира.

– Дино, това е Том Шаман – отецът ебач от вестниците.

Марио и Дино я поглеждат неразбиращо.

– Мистър Шаман – добавя тя – е „със“ карабинерите, но не е от тях, ако разбирате какво искам да кажа.

Вито побързва да се намеси:

– Той е цивилен, който ни помага в разследването. Един вид експерт.

– Експерт по сексуалните въпроси – изкисква се Тийл, като поглежда Том. – Поне така беше представен в пресата – добавя, като намигва.