Милиардерът отново поклаща глава:

– Не. Не знам за такава фирма. Кой я управлява?

Вито му подава още един лист.

– Вие и вашият адвокат синьор Анчелоти. Имената ви са изписани тук. – Изведнъж му хрумва нещо. – Между другото, къде е малкият ви ротвайлер?

Марио разглежда листа, преди да отговори:

– Не знам, майоре. Не съм виждал Дино Анчелоти от няколко дни. – Връща му документа. – Наистина не знам за такава фирма. Ако този документ е истински, не съм участвал в създаването ѝ.

Вито се обляга назад и поглежда подозрително милиардера.

– И не знаете къде е собственият ви адвокат?

Марио се засмива:

– Къде е главният ви прокурор в момента?

– На работа, вероятно е в кабинета си или в нечий чужд кабинет.

– Va bene. Дино вероятно също е на работа в нечий кабинет – може би в данъчното, може би в някоя банка. Не знам обаче в кой кабинет и къде, пък и не ме интересува. Имам много други интересни неща в живота, за да се занимавам с местонахождението на адвоката си.

– Може ли да ви накарам да му се обадите и да го попитате за собствеността на въпросната фирма и на предмета, който споменах?

Марио се усмихва:

– Може. Но не тук и не сега. – Посочва диктофона. – Искам да ви съдействам, майоре, но не искам да се проявя като глупак. Ако някой, който работи за мен, е допуснал грешка, това е лично негов проблем и бих искал да го изясня лично.

– Нека да ви напомня, че това е повече от личен проблем – той е и законов. Разследваме няколко убийства, включително това на Антонио Павароти, който е бил ваш пряк подчинен.

Фабианели изгубва търпение.

– Нека и аз да ви напомня – сопва се той, – че не сте ме обвинили в нищо и нямате никакви основания да ме обвините в каквото и да било. Ако имахте, щяхте да сте го направили вече. Нямам нужда от адвокат, за да разбера, че пипате насляпо и се надявате да закачите нещо случайно. Затова, ако обичате, бих искал да се прибера вкъщи, откъдето, обещавам ви, ще се обадя на адвоката си. И ако сметна за уместно, ще ви осведомя за фирмата и предмета, които споменахте.

Вито няма какво повече да направи. Триковете му свършиха. Въпросите му се изчерпаха. Няма смисъл да продължава с разпита. Той изключва диктофона и мрачно изпраща с поглед Марио Фабианели, който взема кремавото си ленено сако за хиляда долара от облегалката на стола и излиза.

69

Антикварният стенен часовник в кабинета на Вито Карвальо шумно отмерва секундите, оставащи до полунощ. Прави странно бавно изщракване, сякаш си взема кратка почивка, преди официално да започне новия ден.

Вито и Валентина седят на масата в кабинета му с бутилка коняк – от най-долното чекмедже – и две чаши, които изглеждат, сякаш не са мити от последното им използване. Той накланя бутилката „Векио“ и се заслушва в бълбукането на медено-златистата течност.

– Много се надявах Нунчо да е попаднал на нещо съществено с информацията за тази фирма и ръководството ѝ.

– Това е съществено – настоява Валентина. – Знаем, че Мера Тийл и адвокат Анчелоти са изчезнали. Освен това името му фигурира във фирмата, която е купила плочката. Това са сериозни улики.

– Но няма нищо противозаконно. В никое от тези действия няма престъпление. – Вито изгълтва коняка си наведнъж и въздъхва дълбоко. – Трябваше да забележим, че Тийл е изчезнала, когато доведохме Фабианели за разпит. – Отново напълва чашата си. – Сега и тя, и адвокатът са в неизвестност. Том изчезна. Оная курва, репортерката, с която той спеше, също я няма никъде. – Вито трясва чашата върху масата и течността опръсква пръстите му. – Какво става, Валентина? Да не са пропаднали в някоя черна дупка? Или в Бермудския триъгълник? Как може всички тези хора просто да изчезнат?

Тя кимва към оперативната карта на стената:

– В известен смисъл има нещо такова. Заобиколени сме от над сто островчета. Това е нашата черна дупка. Можем да ги търсим цяла вечност.

– Нямаме цяла вечност.

– А може дори да не са в околността.

– Тина Ричи не е излизала от страната. Проверих граничните сводки.

– Всички патрули са уведомени, че издирваме Анчелоти и Тийл – добавя Валентина. – Не са засечени да пътуват под истинските си имена.

Вито си спомня нещо:

– Провери ли за връзка между Тийл и Ларс Бейл?

– Да, проверих – отговаря Валентина малко раздразнена, че шефът ѝ я пита такова нещо. – Няма нищо очевидно. Не са роднини, няма връзка с жертвите или с другите членове на сектата му. Единственото, което ги свързва е, че и двамата са от Лос Анджелис. Но да не забравяме, че в този град живеят тринайсет милиона души.

– Възможно ли е да се познават?

– Едва ли. Тийл е на двайсет и шест, а Бейл – на четиридесет и девет. От осемнайсет години е в затвора, значи, когато са го арестували, е бил на трийсет или трийсет и една, а тя е била на осем. Промеждутъкът е голям.

– Дали не го е посещавала в затвора?

– Питах за това. В „Сан Куентин“ пазят информация за всички посещения. Името на Тийл не се появява никъде. Питах и ФБР.

Телефонът на Вито иззвънява. Той се премества от малката маса на бюрото си и вдига. Поглежда Валентина и съобщава:

– ФБР. Сякаш разбраха, че говорим за тях.

– Телепатия – измърморва тя и отпива глътка коняк.

Вито не говори почти нищо, само слуша.

– Momento – казва след малко, – ще включа на високоговорител, за да може да чува и колежката ми.

Натиска едно копче и оставя слушалката. В кабинета се чува гласът на специален агент Стив Лърнър:

– Ларс Бейл е плодовит художник. Питаше какво става с картините му. Изглежда, ги е дарил на някаква благотворителна организация, която събира пари за финансиране на борбата срещу смъртното наказание. Интересно, че благотворителната организация ги продава.

– Как точно? – пита Вито.

– Имате ли компютър наблизо?

– Да.

– Тогава изпишете адрес www.deathrolltalents.com.

Вито кимва на Валентина. Тя се настанява пред компютъра и отваря сайта.

Очите ѝ светват.

– Отворихте ли го? – пита Лърнър.

– Да – отвръща Вито, като поглежда на рамото на Валентина.

– Сега напишете името „Ларс Бейл“ в полето за търсене и ще излезе виртуалната му галерия.

Вито и Валентина с удивление се вглеждат в снимката на Бейл на фона на няколко десетки негови картини.

– Изненадахте ли се? Добре дошли в Америка, където дори серийните убийци имат право да се изявяват и да стават известни.

Вито е искрено удивен:

– Има стотици, буквално стотици картини.

– Преместете страницата надолу, изберете си някоя и щракнете два пъти с мишката върху нея. Ще я видите в цял размер и ще можете да увеличавате детайли. На компютъра можете да ги разгледате по-добре, отколкото в реални условия.

– Значи, Бейл рисува нещо, в което има скрито послание – казва Валентина, докато навигира с мишката. – Дарява го на благотворителната организация. Оттам, без да подозират, качват картината в интернет, където последователите му я виждат и дешифрират указанията.

– Точно така – потвърждава Лърнър. – Звучи много просто, когато знаеш как става.

– Не е ли така с всичко? – измърморва Вито. Погледът му се заковава в долната част на екрана. – Има една картина, която е публикувана преди шест дни. Видяхте ли я?

– Разбира се – отговаря Лърнър. – Говори ли ви нещо?

Capitolo LX

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Ритуалът е провален.

Гатусо вече не се бои да прекрачи магическите очертания на правоъгълника. Той хуква след Танина.

Томазо успява да му препречи пътя.

Двамата се стоварват на земята. Томазо изпуска факлата – единственото си оръжие.

Сектантите се нахвърлят върху него като глутница гладни псета. Жестоки удари заваляват върху лицето му, юмруци разкървавяват бузите му.

През цялото време Томазо отчаяно стиска глезена на Гатусо. За нищо на света не иска да го пусне. Може да не умее да се бие, но е готов да стиска – да стиска до последния си дъх.