Надява се, че не е. Той отново си спомня думите в писмото: нещо, което трябва да пазиш не само с цената на живота си, а и на душата си. Значението му е твърде голямо и твърде сложно, за да бъде обяснено в едно обикновено писмо. Изглежда, че е знаела, че плочката има връзка със злото, дори със Сатаната, но дали е действала с добри намерения? Той болезнено присвива очи, когато си спомня заръката ѝ: Никога не се отделяй от този предмет.

Верни ли са легендите от книгата на евреина? Дали наистина неговата плочка има някаква свръхестествена сила, която ще се освободи, ако бъде събрана с другите две?

Неговата плочка. Той осъзнава, че мисли за нея като за своя собственост. Безспорно тя му принадлежи. Принадлежала е на семейството му поколения наред. А сега не е при него. Той не оправда доверието на майка си. Единственото, което тя го помоли, а той не направи.

Томазо изпитва чувство за вина и нарастващ гняв към абата, задето му я отне.

Опитва се да се успокои с мисълта, че ако тя има потенциал да бъде инструмент на злото, може би е по-безопасно да стои при абата и в ръцете на Светата католическа църква, а не при него.

Но пък тъмниците и стаите за изтезания на инквизицията са пълни с продажни свещеници.

Той бръква под леглото, за да извади кутията и пак да прочете писмото. Може би в посланието на майка му има други неща, които ще бъдат по-разбираеми.

Ръката му напипва само прах. Застава на колене и започва да рови под леглото. Няма нищо.

Килията е толкова тясна, че са нужни едва няколко секунди, за да разбере, че кутията и писмото са изчезнали. Без съмнение са взети по нареждане на абата.

Но защо?

Томазо има чувството, че ще се пръсне. Утре ще отиде при абата и ще си поиска вещите обратно. Ще го направи, каквото и да се случи после. Независимо от последствията. Главата го заболява от напрежение. Той духва единствената свещица в килията, ляга в мрака и си пожелава да заспи.

Въпреки вътрешните си терзания, Томазо е изтощен и скоро дрямката го отнася – тъмна и дълбока, като вълните, през които обича да гребе.

Изведнъж чува шум. Гласове.

Думкане.

Блъскат се врати. Тичат хора. Настава паника. Томазо става от скърцащото легло и отваря вратата.

– Пожар! Пожар!

Един от монасите притичва покрай него; лицето му издава паника.

Бос, Томазо хуква след него. Отвън хангарът за лодки гори. Оранжеви и червени пламъци поглъщат черните греди, поправени собственоръчно от него. Кофите с катран, които е свалил от лодката, горят като факли; съдържанието им несъмнено е разлято из цялата сграда.

Няколко монаси хвърлят вода в пламъците. Напразно. Хангарът не може да се спаси. Най-доброто, което могат да направят, е да ограничат огъня.

– Братя! Братя! Елате с мен.

Томазо завежда няколкото готови да помогнат до купчината с компост. Започват да карат с колички вонящите гнили листа до границата на огъня и изграждат мокра черна стена, която го спира. Томазо е доволен от успеха.

– Сега да докараме още. Гребете с лопатите пръст и от най-мократа част на компоста и хвърляйте срещу пламъците, за да ги потушим.

Братята работят всеотдайно под негово командване, правят щафета; копаят, пълнят колички, тичат да изсипят гниещия компост и се връщат за още.

До изгрев слънце огънят е потушен.

Със зачервено лице, скъсано расо и изтощен до крайност, Томазо ляга на тревата пред манастира. Гърбът го боли от копането; гърлото му дращи от дима и от викането.

– Брат Томазо!

Гласът се чува зад него. Той се обръща и вижда абата.

Изправя се с мъка. С началника на манастира има още двама братя. Лицето на абата е сериозно.

– В канцеларията ми, братко. Веднага! – заповядва той.

51

В НАШИ ДНИ

ТАЙНИЯТ АРХИВ НА ВАТИКАНА

Алфредо Джордано изобщо не бе изненадан, когато Том Шаман го помоли да проникне – само веднъж – във влажното подземие на тайния архив.

Това, което го озадачи, е, че се съгласи. Убеди го аргументът, че макар в наши дни архивът да е по-скоро частен, отколкото таен, ако карабинерите поискат право на достъп по официалния ред, Ватиканът ще ги размотава с бюрократщини до Второ пришествие.

И така сега Алфи отива към входа на архива до Музея на Ватикана през „Порта ди Санта Ана“ на улица „Порта Анджелика“. Навлиза в студените коридори и гърлото му се свива от страх. Знае, че когато бъде разкрита двойната му игра – защото той съзнава, че дори днес да успее, ще трябва да се изповяда за действията си – ще бъде наказан строго, може би дори уволнен.

За негов късмет, познава добре безкрайните коридори и зали, а също и някои от служителите там. Като библиотекар Алфи често контактува с архиварите, предава им за съхранение нови документи и книги и дори се е виждал с главния архивар, кардинал Марк ван Беркел.

Когато наближава целта си, той отново се замисля за главния проблем, пред който е изправен. Хората с достъп до архива трябва да спазват строги ограничения, като главното от тях е, че дори упълномощените посетители нямат право да ровят по рафтовете и да търсят каквото поискат и е абсолютно забранено да се изнася каквото и да било. С други думи, Алфи трябва да знае точно коя книга или документ иска – а той не знае – и трябва да изчака някой да му ги донесе.

Стиснал тетрадка с емблемата на Ватикана и няколко каталожни папки от общата библиотека на Светия престол, той се приближава до млад стажант с люспеста кожа и рибешки очи на натовареното главно гише.

– Аз съм отец Алфредо. Идвам от главната библиотека и трябва да проверя един документ.

Рибешкия поглед поставя пръстите си върху компютърната клавиатура пред себе си.

– Имате ли каталожния номер?

Алфи отваря тетрадката и разлиства няколко страници, после я обръща към колегата си, за да препише номера.

Компютърът почегъртва, докато търси. Архиварят присвива очи и се вглежда в монитора.

– Чакайте да пробвам друго търсене. За какво става дума?

– Един етруски документ, който подсказва, че външният вид на ранните църковни олтари може да е бил повлиян от един древен предмет.

Рибешкия поглед изсумтява и пак затраква по клавиатурата.

– Съжалявам, не мога да го намеря. Кога го изпратихте?

И така, в продължение на половин час Алфи измъчва младия архивар. После, когато преценява, че моментът е дошъл, удря с ръка по плота като човек, чието търпение се е изчерпало.

– Това е безобразие – заявява на висок глас. – Трябва да говоря с кардинала. Не може така да се губят документи.

Архиварят го поглежда уплашено. Плахо посяга към вътрешния телефонен указател.

– Чакайте! – прекъсва го Алфи, като се опитва да звучи ядосан, но разумен. – Не искам да създавам проблеми, нито на вас, нито на себе си. Нека да говоря с архиваря, който подрежда тази част от хранилището. Ако му опиша документа, сигурно ще си го спомни. – Посочва компютъра. – Понякога тия машини не вършат много работа.

След пет минути Алфи е зад бариерите, между рафтовете, на които се пазят счетоводни отчети, документи за дарения, дипломатическа кореспонденция с чужди правителства и хиляди други тайни.

Няма никакво намерение да се среща с новия си приятел архивар отец Карло. Вместо това намира мястото, където би трябвало да се срещнат, и се скрива зад една колона. След няколко минути се появява слаб млад свещеник и започва нервно да крачи напред-назад. Явно е много отговорен, защото остава доста дълго време, преди да се откаже и да се оттегли към работното си място зад една масивна странична врата. Алфи тръгва само няколко крачки зад него.

Скоро става ясно, че отделът на Карло е дълъг колкото цяла улица – безкраен коридор, от двете страни на който се издигат метални етажерки от пода до тавана.

Добрата новина за Алфи е, че е намерил правилния отдел, успял е да влезе, има много малък шанс да бъде забелязан и разполага с добро оправдание, ако го разкрият.