40

В НАШИ ДНИ

„РИАЛТО“, ВЕНЕЦИЯ

Малцина са тези, които биват приети в Полка на кирациерите към Корпуса на карабинерите – елитната почетна гвардия, охраняваща италианския президент. Освен суровите военни изисквания кандидатите трябва да са високи над 190 сантиметра. Голямо предизвикателство за средностатистическия италианец. Умберто Кастели е един от малкото, покрили всички критерии с отличен.

Двайсет години по-късно изключителните му качества му печелят поста на началник отряд за работа под прикритие, уважаван в цялата страна.

Умберто прави всичко, за да държи самоличността си в тайна, включително да не стъпва в участъка на карабинерите. Урежда всичките си работни срещи на несъбуждащи подозрението места.

Брадат и облечен повече като пътуващ музикант, отколкото като майор, той се среща с Вито Карвальо в едно кафене из уличките на „Риалто“. Почти връстници и свързани с взаимно уважение, двамата са близки приятели.

Високият битник поръчва две двойни кафета и сгъва краката си под масата.

– Как е Мария?

Като че ли всеки държи да зададе този въпрос на Карвальо.

– Горе-долу – отговаря той. – Физически няма влошаване. Изследванията дори изглеждат по-добре. Но е много потисната.

– Съжалявам да го чуя.

– Grazie. Скоро ще ходим на почивка. Това ще я ободри.

– Супер. Дано.

Кастели изчаква младият келнер с бяла престилка да остави горещите кафета и да се отдалечи. После изважда найлонов пазарски плик. Вътре има папка с поверителна информация.

– Искам да поговорим за Антонио Павароти.

– Бог да го прости. – Вито се прекръства. – Нали знаеш, че братовчедка му е лейтенант при мен?

– Мораси, нали? Как го приема?

– Държи се мъжки. Опитва се да преодолее скръбта, като се товари с работа. – Вито вдига очи към тавана. – Но в един момент мъката ще се отприщи като скъсана язовирна стена.

Кастели потърква брадата си и отбелязва:

– Снощи получих доклада. Изглежда, че е убийство, а не нещастен случай.

Вито се намръщва:

– Убийство ли? Инженерите, които извикахме след изваждането на останките, казаха, че по всяка вероятност е газова експлозия. Газовата печка е гръмнала.

– Да, така мислеха. – Кастели отваря папката и я подава на колегата си. – Обаче в лабораторията са намерили следи от С4.

Вито настръхва, сякаш някой е пуснал парче лед в деколтето му.

– Пластичен експлозив? Но как? Къде?

– Не е много ясно. От лодката не беше останало много. Предполагаме, че е бил заложен в двигателя. Техниците намериха следи от пластично и свързващо вещество в моторния блок.

– Хитро. – Вито замислено разклаща чашата си. – При детонацията експлозивът се превръща в газ под налягане. Който го е заложил, си е мислил, че ще заблуди разследващите.

– Можеше и да успее, ако ударната вълна не беше прекалено силна, за да е предизвикана от обикновена газова бутилка. Лодката беше разбита на парчета.

Вито си представя Антонио при руля. Представя си родителите му, когато научиха за смъртта му. Представя си Валентина в кабинета му – твърде горда, твърде смела, за да заплаче пред него.

– Не съм очаквал такова нещо – признава той. – По каква задача работеше, по дяволите? Нещо свързано с мафията или камората?

Кастели поклаща глава:

– Нищо подобно. Или поне ние не подозирахме връзка с мафията. – Оглежда се, преди да продължи. – Беше задача под прикритие с нисък риск. Малка примамка. Нали знаеш за комуната на Изола Марио?

Вито колебливо поклаща глава.

– Организира я милиардерът Марио Фабианели.

Вито си спомня нещо:

– Интернет геният? Натрупа цяло състояние, а после профука по-голямата част.

– Същият.

– Островът е кръстен на него, нали?

– Да. Сигурно е хубаво да си толкова богат, че да можеш да си купиш цял остров. Както и да е, сигурно е шмъркал прекалено много кокаин, защото превърна имението в комуна за безразборен секс, наречена „Хевън“; само че го изписва странно – уж на английски, но без „а“ и с тройки вместо „е“.

Вито се намръщва неразбиращо.

– H-3-V-3-N. Спомни си U2 – нещо като запазена марка. Дори имат собствен уебсайт, от който продават стихотворения, картини, керамика и украшения, изработени от хипарите.

– Значи там е работил Антонио – измърморва Вито, като избърсва устни с хартиена салфетка. – Следил е хипитата, за да види какви наркотици използват на райския остров на Марио.

Кастели кимва:

– Получихме сигнал, че имат солидна екипировка. Получават доставки. Не само хашиш, а и сериозни количества екстази, може би кокаин и дори хероин. Имайки предвид историята на собственика, решихме да проучим. Изпратих специално Антонио, защото се справи безупречно с онази задача в болницата. Беше способно момче.

– Беше. Определено беше. – Вито навежда глава. – Открил ли е нещо?

– Не. Или поне не е имал шанс да докладва.

Двамата замълчават за минута. Вито знае какво се върти в главата на колегата му – Валентина. Дълго време е необходимо, за да прежалиш някого, който е загинал при нещастен случай. Един цял живот не стига, за да прежалиш някого, за когото знаеш, че е убит.

– Най-добре да ѝ кажа – казва Карвальо и става.

Кастели не казва нищо, просто го потупва по ръката, преди приятелят му да се отдалечи.

Capitolo XXXIX

27 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ

Брат Томазо Фрасколи не може да избие от главата си мислите за непознатия мъж, когото видя да изхвърля някакви неща от лодката. През цялото време на лекцио дивина – свещеното четене, вниманието му постоянно се отклонява от светите писания.

Още повече го притеснява фактът, че лодкарят го излъга и че няма представа откъде беше дошъл. Томазо се движеше на юг, непознатият в мъглата трябва да е идвал от север. Но доколкото знае, в тази посока има само два острова, разположени на разстояние, преодолимо с гребане, а те не са населени.

Томазо за момент се замисля дали непознатият не е бил видение. Призрак или демон, изпратен да го изпита. Бързо отхвърля тази теория, като си припомня – както постоянно му повтаря абатът – да не развихря прекалено фантазията си и да не се отдава на егоцентрични размисли.

Незаконно дете на куртизанка, той знае за семейството си само онова, което му е казал абатът. Томазо и сестра му били предадени на църквата скоро след раждането им. Тя отишла в метох, но избягала оттам още като послушничка. Не знае името на баща им. Майка им, Кармела Франческа Фрасколи, не дала на свещеника никакви устни обяснения, само няколко монети заедно с бележка и дървена кутийка, които помолила да бъдат дадени на детето ѝ, когато стане мъж. Томазо пази двата предмета под леглото си. Досега не ги е отварял.

Това е начинът му да се справи с болката от факта, че е бил изоставен. Като не мисли за това, си създава илюзията, че не страда от липсата на майка и баща. Досега Бог му осигурява всички родителски грижи, от които има нужда.

Освен напоследък. Напоследък се появяват съмнения.

И понякога, когато съмненията станат нетърпими, единственото, което отвлича мислите му от мъката, е гребането – не молитвите. Излиза да гребе. Гребе, докато белите му дробове пламнат и лодката започне да се плъзга като плосък камък, хвърлен по водната повърхност.

Сам в килията си преди вечерните молитви, Томазо чувства, че сърцето му бие силно като при усиленото гребане с манастирската лодка. И с основание. Днес е особен ден.

Рожденият му ден. Двайсет и първият.

Подходящ момент да се срещне лице в лице със своите демони.

Той развързва стегнатия възел. Счупва печата. Отваря кутията, оставена от майка му, и... не може да повярва на очите си.

41

В НАШИ ДНИ

ДВОРЕЦЪТ НА ДОЖИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Прохладен утринен ветрец подухва от венецианската лагуна – воден басейн, образуван преди около седем хиляди години, когато топящите се ледници наводнили горната крайбрежна равнина на Адриатика. Вито Карвальо стои до гондолиерския пристан при Двореца на дожите и гледа безкрайните сиви вълни. Мисли за това, което Умберто Кастели му каза току-що.