Докато чака, той се замисля за действията си и за много други неща. Съдържанието на кутията, която пазеше под леглото си, отключи порой от емоции, свързани с майка му и сестра му. Чувства, които са били скрити толкова дълбоко, че дори не бе подозирал за съществуването им. Досега.

Скръб. Загуба. Отхвърляне. Тъга. Самота.

Извън тези примитивни и фундаментални чувства, картината се усложнява от търсенето на истината за семейството му.

Вина. Измама. Съмнение. Неувереност.

Затова не е чудно, че се чувства потиснат и започва сериозно да се опасява за вярата си. Дълбоко в себе си Томазо се надява, че след като разкрие тайната на плочката, убежденията му отново ще се възстановят.

Входната врата се отваря.

Ефран влиза задъхан, следван от слаб, гладко избръснат младеж и млада жена с лице, олицетворяващо самата невинност и изразяващо огромно любопитство.

– Това са Ермано – нетърпеливо казва Ефран – и приятелката му Танина. Тя работи при един колекционер на произведения на изкуството близо до „Риалто“.

Танина прави реверанс:

– Приятно ми е да се запознаем, братко.

Томазо се изправя, за да ги поздрави. Изобщо не си е представял, че толкова много непознати ще се намесят в личния му семеен проблем, и понечва да възрази, но Ефран, предусетил това, го прекъсва:

– Не се безпокой, братко. Ние сме почтени хора, а приятелите ми само искат да ти помогнат.

Ермано носи няколко книги. Въодушевено ги поставя на масата и ги отваря на предварително означени страници.

– Моля, седни до мен, за да ти покажа какво открих.

Томазо сяда. Веднага забелязва черно-бяла схема на сребърна плочка, идентична на неговата. Пулсът му се ускорява, но той решава да не казва нищо, докато не узнае нещо повече за тези непознати.

Ермано почуква върху схемата и обяснява:

– Това е една от трите плочи. Били са отлети от сребро шест столетия преди Христа.

Томазо го прекъсва:

– Етруски ли са?

Ермано кимва:

– Да. Изработени са в Северна Етрурия. Легендата разказва, че една скулпторка запечатала на глина видението, което съпругът ѝ – етруски гадател – получил точно преди да ослепее по време на свещен ритуал. Керамичните плочки били купени от влиятелен аристократ, който ги използвал като калъп за отливане на сребърното произведение, станало известно като Плочите от Атманта.

Томазо е доволен, че най-сетне има отговор.

– Значи тази реликва е известна, така ли?

Ермано поклаща глава:

– Не, не е. Аз имам десетки книги, в които не се споменава нищо за нея, а в някои дори съществуването ѝ се отрича. Скоро след създаването им плочките били откраднати. После попаднали в други ръце и...

Ефран го прекъсва, преди да довърши разказа си:

– Колко струват?

Ермано свива рамене:

– Много. Ако някой вече притежава другите две плочки, истинските колекционери ще са готови да дадат цяло състояние за третата.

Томазо не проявява интерес към това:

– Не мога да я продам. Това е наследство от майка ми. Единственото, което ми е оставила. Писмо, плочката и малка дървена кутия – само това ми е останало като спомен от нея.

Ефран се намръщва. Такива емоционални привързаности не предвещават нищо добро за търговията. Той решава да използва най-убедителния си аргумент:

– Братко, ако успеем да продадем тази плочка, сигурен съм, че това ще донесе големи богатства за манастира и за теб самия. Това богатство може да се използва, за да увековечиш спомена за майка си за идните поколения, дълго след като си отидеш от този свят.

– Трябва да си вървя – заявява Томазо и обръща гръб на масата.

Ермано настоява:

– Братко, ще пазим тайна. Никой няма да узнае за нашето или за твоето участие. – Кимва към приятелката си. – Танина може да накара работодателя си да продаде плочката. Или пък баща ми може да я продаде в гетото. Макар че съм сигурен, че синьор Гатусо ще намери по-платежоспособен клиент.

Томазо въздъхва дълбоко:

– Синьори, благодарен съм ви за помощта – и на вас също, синьора. Ще се постарая по някакъв начин да ви възнаградя за усилията и добрината. Но наистина, не съм склонен да се разделя с този предмет.

– Може ли да видим плочката? Да се уверим, че е оригинална? – Ермано посочва няколко големи абзаца в една от книгите. – Има много истории за фалшификати и лъжлива собственост. Знам подробности, с чиято помощ можем да установим дали е автентична.

Томазо поглежда текста, но евреинът го закрива с ръка, като добавя:

– Има написани и разни глупости, братко. Но не бива да обръщаш внимание на всичко, което пише.

– Кажи ми какво пише – настоява Томазо, – или всичко приключва.

Ермано се споглежда с Ефран, после вдига ръце.

– Добре, както искаш. – Подава му книгата. – Според някои легенди плочките са били откраднати от един изключително зъл човек – убиец и изтезател, който ги използвал с окултни цели. – Изчаква Томазо да обърне страницата и продължава: – Това са другите две плочки. Едната изобразява прегърнати мъж и жена с детето им. Смята се, че това са гадателят, скулпторката и тяхното бебе. Другата изобразява демон. Но демонът не е от етруската митология или поне не са го познавали по онова време.

Поглежда Томазо и се питва дали да не спре тук, но монахът очевидно иска да знае всичко, което е известно.

– Легендата гласи, че този демон е Сатаната и че бебето е негов син, а не на гадателя. Плочките са известни като „Портите на Съдбата“ или „Портите на Ада“. Сигурно си забелязал, че змиите върху плочката, която е у теб...

Лицето на Томазо е пребледняло като платно. Изобщо не е подозирал подобно значение.

– Не може да бъде – прошепва.

– Братко, това са пълни глупости. Приказки на стари баби, които нямат по-полезно занимание от това да си фантазират. Не им обръщай внимание.

Томазо обаче знае, че не може да пренебрегне толкова лесно тази информация. Как може майка му да му завещае предмет с толкова зловеща история? Изведнъж му се приисква да остане сам. Той затваря книгата.

– Съвместното ни начинание приключи. Grazie.

Без да каже нищо друго, тръгва към вратата, оставяйки другите да гледат гърба му.

– Каква загуба на време – отбелязва раздразнено Ефран. – Мисля, че повече няма да го видим.

– Не мисля така – казва Ермано, като се усмихва мрачно. – Наистина не мисля. Занаятът ме е научил, че човек, който показва толкова емоция и интерес към определен предмет, винаги се връща.

⁶ Дантелено стъкло (ит.) – б. пр.

50

В НАШИ ДНИ

ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Том и Валентина излизат да закусят навън. Тя го завежда в малко нетуристическо кафене, където явно ходят само гондолиери и полицаи. Том не казва нищо за обаждането до „Сан Куентин“ – изглежда му най-разумно да изчака, докато говори с Бейл. Но ѝ разказва какво е научил от Алфи за Плочите от Атманта. Тя явно го приема като нещо без особено значение, някаква стара легенда. Все пак се обажда на Карвальо и му предава информацията.

– Какво каза той? – пита Том, след като тя затваря телефона.

– Нищо особено. Получил е някои резултати от криминалистите – той винаги се впечатлява от това. За него, когато става дума за разследвания на убийства, науката стои над всичко. След един час ще има брифинг. Иска и ние да сме там.

Том допълва чашата ѝ. Тя се усмихва при спомена за последния път, когато ѝ даде вода.

– Имаш ли роднини, при които можеш да отидеш тази нощ? – пита той. – Ще ти се отрази добре, ако имаш компания.

– Родителите и сестра ми са в Рим. Но ще се справя. Снощи емоциите просто ми дойдоха в повече. След като бяхме на онзи остров, след като пресякох участъка от лагуната, в който е бил убит Антонио... А после срещата с всички онези непознати хора, когато се питах дали някой от тях не е убиецът... Всичко това ми опъна нервите.

– Внимавай. Излагаш се на невъобразимо силен стрес. – Том замълчава, преди да добави това, за което си мисли. – Сигурен съм, че майор Карвальо и колегите ти ще разберат, ако си вземеш няколко дни отпуск. Трябва да си починеш.