72

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Заради болест, планиран отпуск и отсъствие по уважителни семейни причини в отдела за криптоанализ в Рим Вито и Валентина се принудени да чакат до другата сутрин, докато получат разкодирания шифър.

Валентина влиза в кабинета на шефа си с лист в ръка и усмивка, широка колкото купола на „Сан Марко“.

– Страшно е просто – обявява тя. – Малоумно просто! – Заобикаля бюрото откъм страната на Вито и енергично пльосва листа пред него. – Посланието е „Венеция“.

– Венеция ли? – Той се вглежда в поредицата от числа: XXIV-VII-XVI-XI-V-VII. – Откъде накъде Венеция?

– Само че е изписано на английски. Гледай! – въодушевено възкликва Валентина. – V е равно на XXIV. Е е равно на VII. N е равно на XVI. I равно на XI. С равно на V. И пак Е, равно на VII. Venice означава „Венеция“.

Валентина за малко не избухва в смях.

– О, колко удивително просто – подиграва ѝ се Вито. – Защо не се досетихме веднага, щом е така?

– Добре де, не е чак толкова просто – признава тя. – За нас не, но криптоаналитиците сигурно са си умрели от смях.

– Смях в криптата, колко весело.

– Ха-ха, много си духовит. Явно става въпрос за груб вариант на Цезаровия шифър.

– На Цезар ли?

– Да, на самия Гай Юлий. Той пишел посланията до армиите си на прост код, в който всяка буква се представяла с друга буква или с цифра. Например буквата А се представя с буквата В – това е шифър с двойно изместване.

Вито прокарва пръст върху кода и превода, даден от анализаторите, и отбелязва:

– Обаче това не са букви. Това са римски цифри.

– Знам. Бейл е измислил собствен вариант. Дал е на всяка буква числова стойност според поредността ѝ в азбуката. После е приложил класическото Цезарово кодиране с изместване две позиции напред. Затова А не се представя с числото 1, а с 3. Изписал е числата с римски цифри и така 3 става III.

Сега Вито оценява простотата на шифъра:

– Значи Е, не се представя като 5, а като 5 плюс 2, което в римски цифри е VII.

– Точно така. И понеже е американец, разбира се, е написал Венеция на английски.

На вратата се почуква и те поглеждат натам. Влиза Нунчо ди Алберто с изражение, почти толкова доволно, колкото на Валентина.

– Марио Фабианели може би казва истината – обявява той. – Възможно е да не знае за фирмата си на Каймановите острови и за покупката на сребърната плочка.

– Как така?

– Подписът му на фирмените документи е много добре фалшифициран, но не идеално. Дадохме го на графолозите да го сравнят с други документи, които иззехме от дома му. Различни са.

– Подписът му е фалшифициран? Сигурни ли са?

– Сто процента. Има и още нещо. Ако Фабианели не е знаел за фирмата и покупката, личната му асистентка със сигурност е знаела. – Нунчо подава на шефа си лист хартия. – Това е копие на полицата за застраховка на стойност два милиона долара, която Мера Тийл е сключила за реликвата. Тийл прави всички застраховки за произведенията на изкуството, които Марио колекционира, затова не ѝ се е налагало да фалшифицира нищо. В този случай дори би изглеждало странно, ако не беше подписала тя.

– Bene. Това е голям напредък, но все още нямаме представа къде се намират нито тя, нито адвокат Анчелоти или Том – измърморва Вито, като поглежда с надежда Нунчо.

– По този въпрос няма нищо ново – отговаря полицаят. – Роко и Франческа ми казаха, че са проверили отново в полицията, но и там не знаят нищо.

– Том не може да изчезне просто така от лицето на земята – намесва се Валентина.

– Може – мрачно предрича Вито. – Ако е вече мъртъв.

73

Том е наблъскан с толкова приспивателни, че можеха да заредят цяла аптека.

Но не го направиха както трябва. Организмът му отхвърли огромната доза и той повърна голяма част от медикаментите. В резултат ефектът на приспивателното премина много по-бързо отпреди.

Все още е отпаднал, но осъзнава много по-добре какво се случва около него.

Гърлото му стърже. Коремът му ръмжи като уплашено куче. Мускулите са схванати и го болят. Под превръзката има чувството, че върху очите и клепачите му има нажежен пясък.

Иначе всичко е наред.

При тази мисъл Том едва не се разсмива. Наред. Всичко е наред. Той отдава необикновеното си спокойствие на успокоителните. Всяко зло за добро.

Проснат по гръб, има предостатъчно време за размишления. Явно Ларс Бейл има последователи по целия свят, които са готови да отбележат екзекуцията му с масово насилие, което би накарало самия Сатана да танцува от радост.

Ще има кървава баня.

Толкова зрелищна и ужасна, че след смъртта си Бейл несъмнено ще стане още по-известен, отколкото беше приживе.

Черен светец.

Том чува изщракване на ключове.

Трябва да вземе решение.

Дали е достатъчно силен?

Може ли да си позволи да чака още?

Има ли избор?

Вратата се отваря широко.

После се затваря. Посетителят явно не иска да рискува.

Кратка пауза.

Ключът влиза в ключалката от вътрешната страна.

Щрак-щрак – заключено. По всичко правила за безопасност.

Мъжът се покашля два пъти. Прави няколко крачки.

Троп-троп, троп-троп.

Само един чифт крака. Сам е.

Сърцето на Том затуптява силно. Трябва да реши.

Троп-троп, троп-троп.

Още четири крачки.

Мъжът е само на две крачки от него. Ако Том си спомня правилно, сега трябва да е на една стъпка напред и наляво.

Троп-троп.

Том изчаква една секунда. Чува тракане на метал и стъкло до себе си.

Спринцовка с нова доза приспивателни в металната купичка отстрани.

След още една секунда мъжът ще му забие иглата.

Ползата от двестате коремни преси всеки божи ден в продължение на петнайсет години най-сетне проличава.

Том се вдига рязко.

Овързаната му глава се удря в нещо твърдо.

Пред него се чува сподавен стон от болка. Улучил е мъжа в лицето, сигурен е в това.

Следва шум. Изтъркулва се от леглото. Пада наляво. Едното му коляно се удря в пода, другото – в корема на мъжа, проснат на земята.

Отново замахва с глава.

Напразно.

Челото му се удря в гърдите на мъжа.

Противникът го фрасва с юмрук в слепоочието. Тялото на Том се изпълва с адреналин.

Точно това му трябва. Адреналинът неутрализира приспивателните. Пръстите му възвръщат чувствителността си, сетивата му се изострят.

Нов удар с юмрук го улучва отстрани и ухото му запищява.

Том не смее да се изправи. Мъжът ще се измъкне и ще избяга.

Американецът замахва със стегнатите си с белезници ръце в ъпъркът към мястото, където би трябвало да се намират тестисите на другия мъж.

Бинго! Някъде под него се чува рязко издишане.

Том нанася още няколко удара с две ръце между краката на похитителя си – безмилостна груба сила, която оставя другия мъж без дъх и го кара да се свие на кълбо. Обездвижен е. Но ще се съвземе.

Убий го, Том.

Знаеш, че трябва.

Знаеш, че искаш.

Том се поколебава.

Гласовете в главата му са разумни. Убий, за да не бъдеш убит. Но демоните винаги дават разумни съвети, много са добри в това.

Нараненият похитител се размърдва. Сега ще извика за помощ.

Том инстинктивно следва шума и притиска с дясната си предмишница гърлото му. Сега няма как да вика. Противникът започва да рита и да се мята като диво животно, но Том натиска силно. С целите си деветдесет килограма.

Ритането секва.

Том се подпира на другата си ръка и се измества от противника. Удря глава в пода, но няма време да усети болка, нито дори да си поеме въздух. Вдига ръцете си с белезниците. Пъхва палците си под бинтовете на лицето си и ги дръпва нагоре. Това е истинска борба. Превръзките се врязват в устата му, разкървавяват носа му. Най-сетне се обелват като лучени люспи.

Том все още не вижда нищо.