Когато затръшва телефона, Том осъзнава, че грешката е негова. Трябваше да държи полицайката в течение на това, което прави, да ѝ разкаже повече за подозренията си. Той се изправя и започва да крачи из стаята. Поглежда скиците и нещо му прещраква. Когато поглежда рисунката наобратно, най-сетне разбира какво има предвид Бейл. Не е сълза.

Шестица е.

Или пък си въобразява? Може би си фантазира? Може би само си представя библейския символ на звяра?

Грабва якето си и решава да отиде направо в участъка на карабинерите. Дори да греши, трябва да каже на Вито и Валентина. По-добре рано, отколкото късно.

Докато върви натам, се замисля дали Бейл и Тийл се познават. И двамата са американци, но тя е много по-млада от него. Разбира се, Венеция е пълна с американци, така че може да е съвпадение. Ами татуировката? Дали сълзата се среща толкова често, колкото усмихнатото личице и знака за мир? Или е символ на съвременните сатанисти? Може би някъде другаде по тялото ѝ има други две татуирани сълзи и шестиците стават три. Том познава толкова много улични банди от Лос Анджелис и е виждал толкова много сектантски татуировки, че оценява подтика да инвестираш в символичното маркиране на тялото си, за да афишираш убежденията си, истинските си цветове.

Той тръгва на изток към моста „Тре понт“, минава на югоизток по „Фондамента дел гафаро“, после намира няколко по-преки улички към сградата на карабинерите от северната страна на „Риалто“. Точно когато наближава „Кампо деи фрари“, някакъв мъж с червена тениска и черни дънки го поглежда в очите и му се усмихва. Том още се чуди дали го познава, когато мъжът вдига дясната си ръка, сякаш се кани да погледне часовника си.

Някаква течност опръсква лицето на Том и то започва да гори.

Лютив спрей!

Том закрива лицето си с ръце, за да попречи на нападателя да го напръска отново. Завърта се с гръб, не виждайки нищо, и усеща остро пробождане във врата.

Инжекция.

Олюлява се, усеща леко гъделичкане, което се разпространява по цялото му тяло, после се стоварва болезнено като отсечено дърво.

55

В лютящата болезнена мъгла, която е пред очите му, Том чува да приказват бързо на италиански.

Очите му горят от екстракта от люти чушки в спрея. Сега нещо друго оплисква лицето му. Вода от лагуната. Намира се в някаква лодка, карат го нанякъде.

– Attenzione!⁷ – изкрещява някой.

Похитителите забелязват, че се е събудил. Преди Том да успее да затвори очи и да се престори, че е в безсъзнание, нова порция лютив спрей опръсква лицето му. Едва усеща паренето, защото във врата му се забива нова игла. Крайниците му омекват като желе и той отново потъва в спокойното море на мрака.

Размърдва се едва когато го вдигат от лодката.

Първото, което му прави впечатление, е, че въздухът е по-различен. Не е толкова свеж. По-хладен е. Леко влажен.

Вероятно са го внесли в някакво помещение.

Около него приглушено разговарят мъжки гласове. Том чувства топлината и близостта на телата им. Не ги вижда, но си представя, че го гледат и говорят за него.

Крайниците му бавно възвръщат чувствителността си. Очите му смъдят. Той разбира в каква опасност е попаднал.

Ръцете и краката му са вързани. Стегнати здраво. Похитителите, които и да са те, са се постарали да не може да избяга.

⁷ Внимание! (ит.) – б. пр.

56

Вито Карвальо влиза в кабинета си още преди слънцето на новата утрин да се е издигнало в небето.

Застава до отворения прозорец на последния етаж и издиша облак дим над сградите и каналите отдолу. Снощи почти не е спал. Сега се тревожи как Валентина ще приеме новината за решението му да я изключи от екипа. Трябваше да го направи отдавна, веднага след смъртта на братовчед ѝ. Тя нямаше възможност да се възстанови. Нямаше време да поскърби.

Допушва цигарата и обръща гръб на прозореца. Дори сега се колебае. Валентина се крепи за работата. Тя е единственото сигурно нещо, което ѝ помага да не рухне психически. Той поклаща глава. Гафът с отпечатъците в хангара за лодки промени всичко. Той просто не може да допусне повече грешки. Трябва да постави разследването над личните ѝ нужди.

Вито сяда на бюрото и започва да проверява докладите, получени до този момент от началниците на екипи. Постепенно кабинетите около него започват да се пълнят и след броени минути Валентина също ще се появи.

Той все още размишлява как да ѝ каже новината, когато получава обаждането. Обаждане, което го кара незабавно да изпрати всичките си хора на новото местопрестъпление – свещената сграда, която местните наричат „Киеза д’Оро“, Златната църква.

Мнозина биха платили, за да видят базиликата „Сан Марко“ без тълпите от туристи. Но не и днес.

Никой не се любува на блестящите мозайки, с които е украсен таванът. Никой не обръща внимание на прекрасната византийска архитектура и на огромните куполи. Единствените, които стъпват върху мраморните мозайки в църквата, са полицаи. Единственият обект на вниманието им е далеч от свещен.

Пребледнял, главният куратор Джовани Басети седи на най-задната пейка в състояние на шок и смут. Като отговорник не само за реставрацията на базиликата, но и за поддръжката и охраната, той не е изпълнил задълженията си. Историята няма да го запомни с грижите, които е полагал за емблематичната камбанария или за четирите коня на Триумфалната квадрига – ще си спомня само варварството, което се е случило под носа му.

Вито Карвальо минава покрай него по централната пътека и се насочва право към познатия силует на Роко Балдони. Някъде отстрани изщраква фотоапарат и звукът проехтява в празната катедрала. Майорът отива до издигнатия олтар и несъзнателно изпитва усещането, че прави нещо нередно, като влиза в този район, запазен само за духовенството, а сега гъмжащ от полицаи. Това е мястото, където почиват тленните останки на свети Марк, откраднати от венециански търговци от Александрия през девети век. Сега то е сцена на смразяващо кръвта светотатство. В задната част на олтара се намира изящната „Пала д’Оро“ – Златната плащаница. Върху нея с кръв е нарисуван същият правоъгълен символ, който намериха в „Санта Мария дела Салуте“, а отдолу – цифрата 6.

Вито поклаща глава при вида на това чудовищно светотатство. В този момент идва Валентина, която току-що е дала задачи на екипите, натоварени с огледа и търсенето на свидетели. Прекръства се, коленичи за момент, после се приближава до шефа си, като стъпва на една от изолиращите дъски, поставени от криминалистите, за да не се замърсява местопрестъплението.

– Това ли е? – пита тя. – Няма ли друго?

Вито си припомня, че сега би трябвало да е в кабинета си и да ѝ съобщава, че е отстранена от разследването.

– Засега намерихме само това – отговаря. – Няма черен дроб, ако това имаш предвид. – Накланя глава, за да види по-добре кръвта, и се обръща към една криминалистка. – С четка ли е нарисувано?

Тъмнокосата млада жена с ръкавици и гащеризон, коленичила на пода, вдига глава и отговаря:

– Да. Намерихме два-три косъма от четка. – Кимва към една бутилка с накрайник за пръскане. – Нарисувано е с кръв, не с боя.

– Значи убиецът е взел кръв – в бутилка – и е дошъл, за да нарисува това богохулствено послание върху религиозното сърце на Венеция. Но коя е жертвата? Мъртва ли е, или още жива? – Вито вдига очи към тавана, сякаш чака отговор от Бог. – Позната ли ни е, или тепърва ще научим коя е?

Роко идва при тях в издигнатата изолирана зона.

– Обадиха се от контролната зала – съобщава той. – Пресата е надушила, че става нещо. Какво да правим?

– Не искам хората да четат във вестниците за това – заявява Вито, като почервенява от гняв. – Не искам пресата да разбира нищо. Никакви статии, никакви снимки, никакви слухове. Нищо не трябва да изтича. Разбирате ли?

Роко съобщава лошата новина:

– Късно е. – Обръща се и кимва към задната пейка. – Кураторът каза, че вече е идвал някакъв фотограф. Принудил се е да го пусне.