Танина влиза в гетото и атмосферата му веднага я изпълва с вълнение. Мястото кипи като котел от движение и пазарлъци, улиците гъмжат от търговци и лихвари. Кожи, дрехи и килими се внасят и изнасят от магазините. Въпреки късния час шивачи, бижутери и бръснари работят неуморно. Танина едва се дръпва от пътя на двама продавачи на вода, които бързат, нарамили тежък товар от частния кладенец на господаря си. Тук ѝ харесва. Харесва ѝ енергията, опасността, чувството, че прави нещо забранено. Спира пред магазинче до една работилница за ковчези, за да купи някои скромни провизии: чесън, лук, пилешко и хляб.

Жилището на родителите на Ермано в Новото гето се състои от няколко стаи в една пренаселена пететажна сграда, обвита в постоянна сянка и в задушлива миризма от намиращата се в съседство медна леярна. От лоялност към семейството той е отказал няколко по-добри предложения за работа при конкурентите в другия край на квартала – Старото гето.

Танина заварва любимия си както винаги приведен над книгите.

Велики текстове и рисунки от Египет, Константинопол, древна Италия, Германия и Франция са натрупани по разкривеното му легло и по прашния дървен под, на който е седнал. В книгите са описани с подробности съкровища от всички велики епохи и империи на света.

– Bonsoir, ma chérie! – поздравява я на френски, когато тя влиза. Повтаря същото на сносен английски: – Good evening, my darling! – Изправя се, освобождава ръцете ѝ от покупките и завършва на немски: – Guten Abend, mein Liebling.³

После я целува по устата.

Тина се освобождава от прегръдката му, за да си поеме въздух. Очите ѝ заблестяват от възбуда. Тя се вглежда продължително в него. С всяка изминала минута ѝ се струва по-красив. Мургав, строен, мускулест, с очи, които я карат да се усмихва и разтапят сърцето ѝ. Танина разкопчава тежката вълнена пелерина.

– Сега ли да сготвя или по-късно?

Ермано поставя ръце върху яката на блузата ѝ, пронизва я с поглед и разкопчава първото копче.

– По-късно. Много по-късно.

³ Добър вечер, мила моя! – б. пр.

42

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Убиецът на Моника Видич знае кои са. Нямаше да е по-сигурен дори ако развяваха знамето на карабинерите. Глупостта им го забавлява. Напушва го смях при мисълта, че си въобразяват, че ще го хванат неподготвен, ако дойдат с няколко лодки без отличителни знаци.

Абсурд.

Наблюдава на мониторите как слизат на брега като непохватни туристи след първо пътуване с гондола. Глупаци!

Камерите с висока разделителна способност оглеждат водната повърхност в далечината и засичат синьо-белите корпуси на стандартните катери на карабинерите. Мислят се за невидими. Колко смешно. При сегашните технологии нищо не е невидимо. Все още с усмивка на лице убиецът весело минава от хангара в основната постройка. Спира да поприказва с двама нови членове на комуната, после отива в задния салон, за да е заедно с другите, когато дойдат да ги „изненадат“.

Старите медни звънчета на входната врата на имението зазвъняват.

Настъпва суматоха.

На лицата на няколко от висшите охранители се изписва тревога. Плешив мъж, който вероятно винаги изглежда сериозен, се представя на висок глас. Карвальо – майор Карвальо. Държи заповед за претърсване високо над главата си и нахълтва като инспектор Клузо от „Розовата пантера“. Убиецът на Моника се пита кога този палячо ще се спъне и ще си счупи нещо. Зад него влиза армия от цивилни полицаи, въоръжени с торбички за веществени доказателства и сериозни физиономии. За убиеца на Моника гледката е толкова смешна, че не може да се опише.

Широкоплещест мъж с бузесто лице препречва пътя на Вито.

– Аз съм синьор Анчелоти, адвокат на Марио и на комуната. Дайте да видя заповедта.

Протяга дебелата си ръка с добре оформен маникюр.

Карвальо пъха документа в розовата му длан.

– Уверявам ви, че всичко е наред.

Дино Анчелоти поставя очилата си с дебели лещи и черни рамки и настоява:

– Кажете на хората си да спрат веднага. Да не правят нищо, докато не проверя това. – Отдалечава се, като разглежда внимателно документа. – Ако има дори една правописна грешка, бъдете сигурни, че ще ви съдим.

Всички гледат Карвальо. Типично за него, той предпочита да бъде предпазлив:

– Изчакайте!

Полицаите мигновено спират, сякаш играят на замръзванка.

– Изчакайте адвокатът да провери всичко. Имаме достатъчно време.

Докато чакат, една жена със сини дънкови шорти и синьо горнище на бански се приближава към тях по мраморния под. Цифровият апарат в ръката ѝ избръмчава, изщраква и блясва със светкавица.

– Чудесно! – възкликва тя на английски с американски акцент. – Прасета в двореца! Нямам търпение да пусна снимките в нета! – Спира пред Валентина. – Леле каква красавица! Малко кисела, но Исусе, каква великолепна костна структура имаш. Снимала ли си се в порно, мила?

Валентина се опитва да овладее яростта си.

– Не ме снимайте повече.

Жената пред нея се ухилва предизвикателно. Покрита е с татуировки – навсякъде, дори върху лицето ѝ, и лейтенант Мораси не успява да устои на подтика да ги разгледа.

– Ето, ти ми направи снимка тогава. Виждам, че ти се иска – дразни я татуираната фотографка.

Анчелоти се връща, преди да се стигне до ексцесии. Подава заповедта на Карвальо.

– Истинска е. Забавлявайте се, но предупредете децата си да не чупят нищо – тук има много оригинални произведения на изкуството.

Майорът кимва и претърсването започва.

Марио Фабианели наблюдава от върха на стълбите. Научил е, че когато си милиардер, няма закъде да бързаш. Можеш да си позволиш да изчакваш – да си позволиш дори някои дребни загуби, ако е необходимо. Ченгетата ще открият малко марихуана и следи от други леки наркотици. Но да установят кой е притежателят им, виж, това е съвсем друга работа.

Марио слиза по стълбите и подава ръка на доста решителния на външен вид майор на карабинерите:

– Buongiorno, аз съм Марио. – Прави пауза. Нека ченгето осъзнае, че стои пред човек с неограничено богатство и влияние. – Какво ще кажете да поговорим в някоя по-тиха стая? Сигурен съм, че имате въпроси. Нека само да поръчам напитки.

Анчелоти се лепва за шефа си.

– Не сте длъжен да казвате нищо, Марио – предупреждава адвокатът. – Оставете ги да си изгубят времето и да си ходят.

Милиардерът се усмихва:

– Ама аз искам да поговоря с тях, Дино. Скучно ми е, а това обещава да е забавно. Освен това, ако карабинерите имат нужда от помощ, искам да им съдействам по всякакъв начин.

Карвальо го поглежда втренчено. Няма завист. Няма омраза. Само решителност.

– Нещо за пийване и да си побъбрим, би било добре – казва полицаят. – Обичам кафето чисто, а разговорите – честни.

Capitolo XLI

1777 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

На трептящата прасковена светлина на свещта в монашеската килия Томазо Фрасколи се опитва да овладее емоциите си, докато чете писмото, написано от майка му преди две десетилетия.

От монашеското обучение знае много за текстовете. Изборът на хартия, мастилото, писецът, дори предпочетеният шрифт говорят много за автора.

Първото, което му прави впечатление, е това, че материалът, на който е написано писмото, не е евтин. Скъп кремав пергамент, не много по-различен от важните документи, вързани с червена копринена лента, които стоят на величественото бюро на абата.

Второто, което го впечатлява, е това, че текстът е украсен с резки, дебели линии и красиви камшичета, изписани над и под въображаемите, невероятно прави редове, които буквите следват. Стилът е труден за определяне; буквите b, d, h и l са изящно изписани и му напомнят за курсивния шрифт „Бастарда“ от шестнайсети век. Но пък личи и маниеризъм, характерен за стегнатия „Канчелареска“.