– Е, може би по-късно, когато се опознаем по-добре. Ела първо да ти покажа какво направихме със скулптурата ти. – Издърпва друг висок стол и я кани да седне до него. – Взех произведението ти и Вулка – посочва с кокалестия си пръст момчето – го отпечата на калъпи от прясна глина. После изляхме в калъпите от най-чистото ни сребро и ги запечатахме плътно с плочки от кост на сепия. – Мамарс посяга надясно и издърпва към себе си нещо, увито с брезент. – Ето ги сега. Трябва да се полират, но и в сегашния си вид са невероятни. Готова ли си да ги видиш?

Тетия си поема плахо дъх:

– Готова съм.

Ковачът разгръща брезента и сбръчканото му лице се озарява от широка усмивка.

Трите солидни сребърни плочки заблестяват. Сърцето на Тетия се разтуптява. От една страна, красотата им я смайва; от друга – е изпълнена от ужас, защото знае, че съзнателно не се е подчинила на Тевкър и на практика е помогнала за обезсмъртяването на нещо, което той искаше да унищожи.

Мамарс бутва плочките към нея, за да ги види по-добре.

– В краищата са малко грапави. Трябва да бъдат внимателно изпилени и полирани. Освен това може да задълбочиш някои линии, да ги направиш по-изразени.

Тетия погалва среброто. Хладно и лъскаво; като лед, който никога няма да се стопи.

– Толкова са гладки. Толкова красиви. Приличат на късчета от небето.

Мамарс се усмихва; спомня си първия път, когато майсторът му позволи да докосне скъпоценния метал.

Тетия е като хипнотизирана. Песна постъпи мъдро. Произведението ѝ наистина не беше завършено, когато тя го представи пред магистрата. Среброто като че ли е вдъхнало живот на всяка фигура, на всяка сцена. Тя се вглежда внимателно в релефа. Лицето на гадателя изразява много повече съмнение, отколкото си спомня. Непознатият демон е по-голям и по-заплашителен. В прегръдката на влюбените има толкова много отчаяние и безвъзвратност, че тя потреперва. Има само един недостатък. Грапавините на калъпа са оставили три миниатюрни резки върху лицето на бебето в краката на влюбените: едната прилича на сълза, а другите две на рогца. Тетия поставя ръка върху корема си, за да успокои потръпването му.

С мъдрите си стари очи Мамарс наблюдава всяко нейно движение. Почесва брадата си, като се чуди дали може да я убеди да сподели с него тайната на „Портите на съдбата“ в замяна на онова, което той видя върху дланта ѝ, без да го казва.

Нейното бъдеще. Кърваво, но съдбоносно.

27

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

От момента, в който влиза в прохладната полицейска сграда, Валентина усеща, че нещо не е наред. Всички шепнат. Сякаш нещо е изсмукало смеха и доброто настроение от коридорите.

Може би има посещение на някой голям началник. Или по-лошо – дошла е новина за ново орязване на бюджета.

Тя се качва на горния етаж и тръгва към кабинета си. Дежурният на етажа Рафаеле ди Скала я пресреща.

– Карвальо иска да те види.

– Защо?

Валентина сваля чантата от рамото си. Ди Скала не я поглежда, опасявайки се, че лицето му ще издаде нещо от ужасните слухове, които се чуват в оперативната зала.

– Иди да говориш с него.

Тя оставя чантата и поглежда мобилния си телефон. По дяволите! Три пропуснати повиквания от шефа.

Вратата на майора е отворена. Тя влиза, като му показва телефона си:

– Много съжалявам. Изключих звука, докато бяхме в моргата, и съм забравила да го включа.

Той я поглежда иззад разхвърляното бюро. Уморени очи. Дълбоки бръчки върху челото. Три пластмасови чашки за кафе, едната – използвана за пепелник. Валентина си мислеше, че е отказал цигарите още преди години. Явно новината е по-лоша, отколкото очаква.

Той ѝ махва към един стол.

– Седни. Ако обичаш.

Сърцето ѝ затуптява силно. Дали е оплескала нещо – сериозно оплескала?

Карвальо започва да гризе нокътя на палеца си и я поглежда замислено.

– Антонио е загинал. Братовчед ти е мъртъв. Ужасно съжалявам, че трябва да ти го съобщя.

Валентина мислено си повтаря думите, за да ги осмисли.

– Моля?

– Инцидент с лодката. Отивал е от кея на „Сан Биаджо“ навътре към лагуната.

Валентина се втренчва в стената зад главата на шефа си. Чувала е, че понякога чувствата на хората са притъпени в такива моменти, но никога не е знаела какво означава това.

Вече знае.

– Не разбирам. Какво се е случило?

– Все още не знаем със сигурност. Изглежда, че газовата печка в каютата е избухнала. Така мислят. – Вито замълчава, за да цензурира думите си; да премълчи факта, че взривът е разкъсал тялото на Антонио. – Криминалистите и специалистите по двигатели оглеждат останките. Ще има пълно разследване.

Тя прехапва устни. Дълбоко в себе си усеща първото пробождане на болката.

– Антонио? Сигурен ли си? Да няма грешка?

Изражението му е красноречиво, но той все пак отговаря:

– Няма грешка. Лично видях трупа.

Шокът я обхваща. Тя занемява. Карвальо наблюдава терзанията ѝ.

– Да ти донеса ли нещо за пиене?

Започва да търси вода и кърпички.

Валентина излиза от вцепенението си:

– Говори ли... говори ли с родителите на Антонио?

– Току-що идвам оттам.

– Добре ли са? Майка му добре ли е?

Вито въздъхва:

– Не, не е. Нито баща му. Нито ти, както се вижда. – Заобикаля бюрото и я прегръща през раменете. – Ще уредя да те закарат вкъщи. Или при чичо ти и леля ти, ако предпочиташ.

Валентина присвива очи. Състрадателното му докосване по някаква причина отприщва бента на емоциите ѝ. Болката е мъчителна, но тя няма намерение да я показва.

– Не, добре съм, благодаря. Сама ще се закарам.

Знае, че той вижда сълзите ѝ, но е решена да бъде силна. Да се държи професионално.

– А за погребението? – пита, като изважда кърпичка за всеки случай.

– Какво? – Вито звучи смаян.

– Погребението. Трябва да кажа на родителите му и на другите роднини за погребението, кога ще бъде освободено тялото, какво може да се организира.

– По-късно, Валентина. Това може да почака. – Вито замълчава, докато тя издухва носа си. – От „Личен състав“ ще се погрижат. Те ще помогнат. Службата на Антонио ще отдаде подобаващото се уважение и почит.

Последните му думи я плашат. Тя си представя униформи, почетна гвардия, салюти – струва ѝ се ужасно официално. Невъзвратимо.

– Сигурна ли си, че не искаш да изпратя някого да те закара у вас? – повтаря той, докато я изпраща до вратата.

– Да, сигурна съм. Ще се справя. Наистина мога и сама. Grazie mille. – Тя се дръпва от него и го поглежда в очите. – Благодаря, че ми каза лично, насаме. Много предвидливо от твоя страна.

Излиза, като се надява да не е прозвучала грубо или неблагодарно. Задържа дъха си, докато стигне до края на коридора, и за малко не пада, когато хуква надолу по стълбите. Едва когато стига гаража, дава воля на сълзите и има чувството, че никога няма да спрат.

Capitolo XXII

666 Г. ПР. ХР.

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Когато изтощената Тетия излиза от ковашката работилница, навън започва да се съмва. Въпреки че изпълни задачата си, чувства, че Мамарс искаше да остане. Че между тях остана нещо недоизказано.

Ларт мълчи, докато яздят в разсейващия се сумрак, и тя задрямва облегната на широкия му гръб. Пътуването ѝ дава време да помисли.

Песна ще бъде доволен от завършените плочки. Те ще засенчат с великолепието си всичките му съкровища и ще накарат скулпторите в цяла Етрурия да ѝ завиждат.

Остава обаче проблемът с Тевкър. Скоро ще ѝ се наложи да признае, че не е изпълнила нареждането му. Благодарение на нея зловещите му видения бяха съживени и обезсмъртени в сребърни релефи, които сега магистратът ще поиска той да освети.

Дълбочината на измамата ѝ я натъжава. Жизнените им пътища започват да се разминават.