– Доведи го.

– Още е сляп, господарю.

– Значи ще си имам куриоз – Поомекнал от виното, Песна поглежда Кави. – Дано да се окаже толкова ценен, колкото предрече.

Ларт въвежда Тевкър. Гадателят е задъхан – или от усилие, или от страх. Целе измърморва:

– Прилича на изгубено псе.

– Да се надяваме, че още има скрити номера за господаря си – измърморва Кави, като се усмихва самодоволно.

Тевкър притиска слепоочията си с пръсти и проговаря:

– В тази стая има четирима души. Двама от тях не са ми познати – седят в южния край до отворения прозорец и си шепнат. Мъжът, който ме доведе, все още стои зад мен, до вратата, несигурен каква ще е ролята му в тази сбирка. – Прави една крачка вляво, една напред, протяга ръка и се покланя. – Господарю Песна, приветствам те. Изгубих зрението си, но сега виждам много повече, отколкото преди.

Песна стиска ръката му със своите.

– Много съжалявам да науча, че слепотата ти е трайна. Поканихме много благородници за освещаването на храма и се надявахме да проведеш церемонията.

– Все още съм в състояние да изпълнявам задълженията си.

Песна се усмихва подигравателно и се обръща към приятелите си:

– Смел отговор, друже. Кажи ми, моля те, въпреки нещастието ти, още ли си убеден, че боговете искат да бъдеш наш гадател.

– Вярата ми в това е по-непоклатима отпреди – отговаря спокойно Тевкър.

Песна отново поглежда приятелите си:

– Бих искал да остана насаме с гадателя си.

Те се споглеждат, после мълчаливо излизат. Песна се приближава до Тевкър и го оглежда изпитателно.

– Жена ти е талантлива скулпторка. Каза ли ти какво направи за мен?

– Каза, че е помагала на ковача ти да изработи дарове за всяко помещение в храма и искаш аз да ги осветя.

– Дааа! – Песна развеселено си дава сметка, че скулпторката е колкото талантлива, толкова и досетлива. – Жена ти те е осведомила добре. Наистина ще ти бъда благодарен, ако осветиш тези дарове заедно с други, които държа тук, в съседната стая.

– Може ли да докосна произведенията на жена си, за да се запозная с тях?

Въпросът заинтригува Песна.

– Изпитваш ме, нецвисе. Не знам защо, но имам чувството, че си наумил нещо, което се разминава с намеренията ми.

– Може ли?

Песна понечва да откаже, но му хрумва идея. С елемент на забавление.

– Ела с мен – заповядва той. – Ще ти освободя пътя.

Тевкър му позволява да го преведе през две врати. Песна спира и обявява:

– Това е стаята с даровете. Има над двайсет ценни предмета, които лично съм поръчал и ще принеса в дар пред боговете. – Завежда гадателя по средата на стаята. – Сега си в средата. Да видим дали боговете още са благосклонни към теб.

Хваща Тевкър за раменете и леко го завърта, докато главата му се замае.

– Ако откриеш произведението на жена си, ще останеш мой нецвис и ще осветиш храма. Ако ли не, ще накарам Ларт да изпита издръжливостта ти, като те овеси на куките.

Магистратът го пуска. Тевкър се олюлява и почти изгубва равновесие.

– О, за малко да забравя – добавя Песна. – Има и друго правило: можеш да пипнеш само шест предмета. Затова избирай внимателно, млади гадателю.

Тевкър възвръща баланса си. Потиска разсейващия трепет в сърцето си. Успокоява дишането си.

Чува шума от елегантните кожени сандали на Песна на запад от себе си и се досеща, че магистратът е застанал близо до сребърните творения. Не точно до тях. Може би срещу тях, за да наблюдава по-добре търсенето. Изострените сетива на Тевкър му подсказват, че в стаята няма прозорец – несъмнено предпазна мярка срещу крадци. Единственият свеж въздух, който усеща – леко течение през отворените му сандали – идва от вратата, през която току-що влязоха.

Той се замисля. Песна го завъртя и после се отдалечи. Спомня си шляпането на кожените подметки по пода. Не повече от три крачки. Максимум четири.

Това е достатъчно за Тевкър да се ориентира.

Опитва се да си спомни разказа на Тетия за нейното посещение. Тя спомена стена с етажерки, пълни с вази, а срещу нея – дълга дъбова маса, покрита с най-ценните произведения на изкуството, които е виждала.

Гадателят протяга дясната си ръка и внимателно прави крачка встрани.

Песна се изкисква приглушено.

Тевкър докосва с крак основата на голяма ваза букеро. Сърцето му се свива. Избрал е грешната посока.

– Ще бъда благосклонен и няма да броя това – дразни го Песна.

Тевкър преглъща. Успокоява се. Завърта се в противоположната посока. Протяга другата си ръка и прави крачка. Ако не греши, масата трябва да е там.

Нищо.

Прави още една крачка. Нищо.

Още една.

Чува приглушен смях и си представя как Песна е закрил устата си с ръка, за да овладее веселието си.

Десният хълбок на Тевкър се блъсва в нещо. Нещо солидно. Масата.

Обхваща го вълнение.

Той сваля ръка и напипва ръба. Хваща се за него. Прокарва пръсти по дървото, докато намира ъгъла.

Песна се умълчава. Пита се дали в блуждаенето на гадателя има някаква целенасоченост.

Тевкър започва да се движи като рак, без да отделя ръка от масата. Достига другия край и спира в момента, в който пръстите му остават във въздуха.

Двайсет крачки дължина. Скъпа маса.

Връща се по същия път. Десет крачки.

Спира.

По средата.

Тевкър колебливо протяга двете си ръце. Събаря една ваза отляво.

– Един предмет – отброява Песна.

Дясната ръка на Тевкър се спира в нещо, което изглежда направено от дърво.

– Две!

Тевкър отново преглъща. Ако е прав, плочките би трябвало да са точно под пръстите му.

Сваля ръце. Нищо.

Песна застава зад него. Наднича зад гърба му. Тевкър усеща топлината му.

Назад или напред? Нагоре или надолу? В коя посока.

Той премества ръце към предната част на масата. Накити.

– Три!

Посяга пак назад. Купи!

– Четири! Чувам как Ларт дрънка с куките.

Тевкър застива. Предположението му е било неправилно.

Къде би поставил Песна най-ценните предмети. Със сигурност по средата на масата. Но не отпред, където могат да паднат. Отзад би било най-безопасно. Може би дори издигнати на някакъв дървен пиедестал, за да се виждат по-добре от алчните му очи.

Тевкър решава да провери предчувствието си. Посяга.

Лакътят му събаря някаква ваза и той я чува да се катурва.

Песна пристъпва към масата и я хваща, преди да падне на земята.

– Пет! Остана ти един опит.

Тевкър се протяга, гръбнакът му изпуква, бедрата му се опират силно в ръба на масата.

Посяга надолу.

Напипва нещо студено. Сребро. Сигурен е.

Аплодисменти.

Песна силно пляска с ръце:

– Bravissimo! Браво! Удивен съм!

Потупва Тевкър по гърба. Но гадателят не го усеща. Цялото му тяло се е вцепенило.

Ужасна болка стяга главата му. Пронизване като онова, което го накара да падне на колене в свещената горичка.

За секунда му се струва, че чува гласове. Кънтящи гласове от някакво черно място отвъд този свят. Виденията се явяват отново. Видения за бога демон и собствената му гибел.

И нещо по-лошо.

Нещо неясно, размазано.

Детето.

Тевкър пада на земята, като все още стиска трите плочи. Пред очите му стои образът на нероденото дете, детето на изнасилвача. Расте. Променя се. Превръща се в точно подобие на бога демон от видението. В източник на злото.

30

В НАШИ ДНИ

ФОНДАМЕНТЕ НУОВЕ, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо изкрънква една цигара от войника, пазещ местопрестъплението, и си припомня информацията, която му дадоха по телефона малко преди полунощ: Тялото е разчленено. Частите са сложени в дебели найлонови чували, после напъхани в големи платнени торби заедно със стари тухли за тежест. Всичко е изхвърлено в северния край на лагуната, далеч от обичайните маршрути на водните таксита и на корабчетата.

Вито издишва облаче дим и поглежда черната вода. Ако не бяха водолазите, претърсващи тинестото дъно на канала за останки от лодката на Антонио Павароти, разчлененото тяло нямаше да бъде открито. Полицейските прожектори осветяват кея с бяла светлина като във филм на ужасите. Майорът минава покрай водолазите и криминалистите, които надничат в купчини смрадливи наноси и лигави водорасли.