Валентина задава следващия въпрос малко колебливо:

– А кръвта или черният дроб на свещенослужител биха ли имали някакво ритуално значение?

– Разбира се – малко троснато отговаря Алфи. – Проливането на кръвта на някой Христов воин винаги е триумф за тези хора. Имайки предвид, че самият Тевкър е бил нецвис – един вид жрец  – сами разбирате, че това също би могло да бъде важно за тях, особено в церемония по случай събирането на всички плочки и отварянето на портите към ада.

– Някой бивш свещеник би ли им послужил?

– Да – отвръща Алфи и се намръщва.

Вито е убеден, че следващият въпрос на свещеника ще е защо го питат такива неща, но в този момент вратата се отваря и Нунчо ди Алберто подава глава в стаята.

– Scusi! Майоре, извинявайте, но трябва да ви кажа нещо спешно.

Вито излиза. Нунчо държи някакви листове. Изглежда развълнуван.

– Мисля, че открих кой е собственикът на една от плочките – казва той.

Вито го поглежда изненадано.

– Кураторът на „Скуола гранде дела мизерикордия“ във Венеция каза, че чул за сребърна етруска реликва с образа на млад жрец, която била продадена преди пет години в Австрия или Германия.

– Това е средната плочка – възкликва Вито, след като напряга паметта си.

– Да. Това е добра следа. Вижте...

Нунчо му показва фотокопие от брошурата за търга, на която е нарисувана сребърна плочка.

Вито дръпва листа от ръката му и очите му светват.

– Браво! Отлично си се справил. Чакай да го покажа на свещеника от Ватикана.

Връща се в стаята.

– Отче, погледнете! – Подава му фотокопието. – Какво ще кажете за това?

Алфи веднага я познава:

– Това е средната плочка – онази, на която е изобразен нецвисът Тевкър. Къде...

Алфи не успява да довърши въпроса, защото Вито вече е навън. Връща листа на Нунчо.

– Свещеникът потвърди, че е една от плочките. Кой е собственикът?

Нунчо не смята да съкращава историята. Иска да опише подробно всички усилия, с които е постигнал успеха си.

– Кураторът се оказа прав. Открих, че е била продадена в Доротеума във Виена – една от най-старите аукционни къщи за произведения на изкуството в света, известна с дискретността си.

– Кой? – нетърпеливо повтаря Вито.

– Купена е анонимно от германски колекционер за хубавата сума от 1,1 милиона долара. След покупката следите малко се губят. Оказва се, че анонимният купувач я е продал още на другия ден, този път на купувач от Америка. Той, на свой ред, също я е продал – в рамките на седмица от първата продажба. При всяка следваща продажба цената се вдига точно с двайсет процента, сякаш става дума за предварително договорена комисиона. Тези продажби не са направени през аукционни къщи.

Вито няма търпение да научи името на притежателя, но разбира защо последователността е важна; човекът, даващ парите, не е искал просто да запази самоличността си в тайна – предприел е систематични стъпки, за да я укрие.

– И така, собственикът! – обявява Нунчо и очите му грейват. – Накрая плочката е купена не от частно лице, а от офшорна компания на Каймановите острови. – Подава един лист на шефа си. – И собственик на компанията е нашият приятел на хипитата, милиардерът Марио Фабианели.

С разтуптяно сърце Вито взема копията от банковия трансфер и регистрацията на офшорната фирма. Потупва листовете с ръка.

– Сигурен ли си за последователността? Сигурен ли си, че тези плащания имат доказана връзка със собствеността на плочката?

– Да – малко нервно отговаря Нунчо. – Сигурен съм.

– Va bene. Нека приключа с човека от Ватикана. После ще издадем заповед за арест на Марио Фабианели и безгрижните хипита от комуната му.

65

Когато се събужда отново, Том вижда само плашещ мрак.

Вързали са очите му.

Освен това са му сложили белезници. Но са оставили краката му развързани.

Главата адски го боли. Умът му обаче е бистър. По-бистър, отколкото е бил от седмици.

Отново са го преместили.

Нещата са различни.

Въздухът е по-свеж. Подушва миризми. Трева. Див чесън. Коча трева.

Освен това чува различни неща. Птички. Шумолене на листа.

Усеща, че все още е легнал.

По гръб. На нещо твърдо. Някъде на открито.

Но къде?

И защо?

Защо са го преместили от онази стая?

В главата му като фигурки от тетрис се подреждат различни възможности и страхове.

Мера Тийл – Ларс Бейл – „Портите на Съдбата“ – Моника Видич – шести юни – Венецуела – Малката Венеция.

Изведнъж го вдигат.

Поставили са го на носилка. Няколко души го носят. Ако съди по стъпките им – по-скоро четирима, а не двама.

Пренасят го на известно разстояние, после пак го оставят на земята.

Шепнат си на италиански.

Не!

Не е италиански. Латински. Мърморят си нещо на латински.

Литургия?

Отново вдигат носилката. Тя се разклаща. Някой я подпира с рамо.

– Сатанус...

Том чува ясно. Това са сатанисти – преговарят някаква церемония.

Подготвят се – подготвят и него – за ритуал, който ще се състои скоро.

Ритуал за жертвоприношение.

И Том е почти сигурен кой ще бъде принесен в жертва.

Въпросът е кога.

Носилката пак тръгва. Въздухът се променя. Отново влизат на закрито.

Значи няма да е сега.

Все още е рано.

Слава Богу!

Оставят го на място, което не е виждал, но отлично познава.

Връщат го в неговата стая.

Шепнат си, докато се отдалечават.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп.

Десет крачки.

Шшш-щтрак.

Една ключалка. Стара и бавно задействаща се. Не е подсилена. Няма допълнително резе.

Стъпките на похитителите му се отдалечават по коридора. Вдясно от него, откъм краката му.

Том получава някаква представа за разположението на нещата. Съставя си въображаема карта за посоката, от която дойдоха и в която се отдалечиха.

Започват да стават непредпазливи.

Само три секунди ще му бъдат достатъчни, за да достигне коридора. Ключалката е паянтова – с еднократно заключване и лесна за разбиване.

Том се опитва да седне и осъзнава още нещо.

Не може.

Твърде слаб е дори да убие муха, камо ли да бяга.

Capitolo LVIII

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

– Изправете ги!

При тази команда на Гатусо забулените му помощници се показват от сенките.

Един як мъж се навежда и вдига трупа на Ефран. Увисналата глава на младежа се отърква в скута на Танина, но тя е твърде уплашена, за да изпищи. Някаква жена я вдига и я повлича нанякъде.

– Ермано! – извиква момичето; погледът ѝ среща този на Лидия. – Моля те, не го наранявайте!

– Колко трогателно! Каква загриженост за любимия – възкликва саркастично Гатусо. – Кой би помислил, че един евреин ще възбуди такива емоции. – Опира подметката си в гърдите на безжизнения младеж и го изритва. – Изнесете го навън. Можем да го използваме за нещо.

Докато гледа всичко това, Томазо още се опитва да преодолее тройния шок, който преживя този ден.

– Ставай, братко – ухилва се Гатусо. – Ти ще бъдеш главният герой в днешното представление. Трябва да те подготвим подобаващо.

– Ще гориш във вечен огън, Гатусо – заканва се монахът, докато се изправя. – Деянията ти надхвърлят всяко зло. Ще страдаш вечно за греховете си.

– Леле, леле! Какъв гняв! – Гатусо подигравателно потупва раменете му, сякаш оправя дрехите му, после махва на двама от помощниците си. – Накарайте го да гледа всичко. Отворете насила очите му, ако трябва. Искам да стане очевидец за любимия си и всемогъщ Бог. – Пак поглежда Томазо и се ухилва. – Искаш ли да се помолиш, братко? Можеш да коленичиш, ако искаш. Хайде. Нямаме нищо против. Спокойно призови великия си Исус да те спаси.

Томазо не казва нищо. Вече няма сили – нито физически, нито религиозни.

– Добро решение – отбелязва Гатусо. – Няма смисъл да си хабиш дъха. Не ти остава много.