Томазо осъзнава, че се вглъбява прекалено много във външния вид за сметка на съдържанието. Трябва да преодолее любопитството си, за да вникне в значението на текста, преди да научи повече за авторката. Накланя пергамента в светлината на свещта и започва да изучава преливащите се букви от черно като пръст мастило, натиска на тънкия, но здрав писец. Това е почерк на изтънчена ръка. Не на обикновена уличница, работеща на пристанището. Майка му сигурно е била една от интелигентните куртизанки, които – както твърдят слуховете – умеят да свирят като ангели и да рисуват като Каналето. А може би се заблуждава. Да, Томазо добре съзнава, че от самото начало му се иска да мисли само най-хубавото за авторката на писмото.

Той изглажда пергамента върху масичката, където са поставени Библията и свещта, и най-сетне го прочита:

Мило мое дете,

Помолих добрите монаси да те кръстят Томазо. Това не е името на баща ти, просто винаги съм си мечтала да нарека детето си така, ако имам син.

Когато пиша тези редове, ти си на два месеца и знам, че няма да доживея дори до момента, когато ще пропълзиш, камо ли да проговориш. Ако не носех болестта, която лекарите казват, че със сигурност ще ме убие, както чумата отнесе мнозина от нашето семейство, никога нямаше да те изоставя.

Млякото ми все още не е засъхнало по устните ти и целувките по главицата ти, когато те оставям при светите братя. Повярвай ми, те са добри хора. Обичам те с цялото си сърце и винаги ще те обичам.

Нашата раздяла ще ти причини голяма мъка, в това съм сигурна. Но като го уредя сега, поне ще си в безопасност и в добри ръце. Ако бях чакала смъртта да ме отнесе ненадейно, нямаше да знам какво ще се случи с теб.

Един ден, Томазо, ще разбереш защо трябваше да се погрижа ти и сестра ти да бъдете оставени под грижите на Всевишния. Оставям ти и едно ковчеже – в него ще намериш нещо, което трябва да пазиш не само на цената на живота си, а и на душата си. Значението му е твърде голямо и твърде сложно, за да бъде обяснено в едно обикновено писмо. Никога не се отделяй от този предмет.

Сестра ти е с една година по-голяма от теб и я оставих на грижите на монахините. Подобна кутия и задължение съм поверила и на нея.

Дете мое, разделих ви с пълно основание. Колкото и мъчително да е за вас, повярвай ми, най-добре е (за теб, за нея и за всички) да не правиш опити да я намериш.

Отговорността, която оставям на двама ви, ще бъде по-лека, ако никога не се срещнете.

Шансовете ви за дълготрайна любов, щастие и спасение зависят от това, никога да не се съберете.

Томазо, обичам те с цялото си сърце. Моля те, прости ми за това, което правя, и разбери, че нямах друг избор.

Миличък, на смъртното си легло ще се моля за теб и сестра ти. Дава ми сили убедеността, че ще станете такива, каквито съм мечтала да бъдете, и с благоволението на Бог и тримата ще се съберем един ден.

С цялата ми любов, завинаги,

Мама

Стомахът на Томазо се свива. Едва се сдържа да не заплаче. Последните ѝ думи го трогват най-много: С цялата ми любов, завинаги, мама. Чувства се така, сякаш всеки миг ще се разпадне на прах.

Какво ли би било, ако я познаваше? Ако бе изпитал тази любов?

Той отново вдига пергамента. Притиска го до сърцето си и се втренчва в каменната стена на килията. Как ли е изглеждала майка му? Каква болест я е покосила? Ужасният сифилис? Тази страховита френска зараза? Или едра шарка?

Замисля се за сестра си – пита се дали някога са лежали един до друг при майка си. Дали са се гледали в очите. Дали тя все още е жива и здрава. Едва след стотици други мисли и съмнения Томазо поглежда в обикновената дървена кутия до скромното му легло. Бръква вътре.

Изважда малък пакет.

Нещо увито в голяма копринена кърпа. Сребърно, както изглежда. Семейно наследство? Подарък за куртизанката от богат и щедър клиент? Или може би компенсация от мъжа, който я е заразил?

Има нещо написано на език, който той не разбира, може би египетски.

Томазо завърта плочката.

Вижда лице на свещеник, на древен гадател с конична шапка, подобна на епископска митра. Той е млад, строен и висок, прилича на него самия.

Космите на врата му настръхват.

Камбаната за повикване поехтява долу. Време е за общата вечеря. Скоро другите монаси ще се заредят покрай килията, ще занадничат през вратата му, ще го питат дали иска да слезе с тях.

Томазо увива всичко, отново го прибира в кутията и я пъха под леглото си.

Слиза с бързи крачки за вечеря. Животът му е променен завинаги.

43

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Том Шаман е последният член на екипа, който влиза в хипарската комуна на Марио Фабианели. Вмъква се зад двама млади униформени полицаи и изчезва към западното крило. Указанията на Вито са ясни:

– Не се набивай на очи. Постарай се да си невидим.

Цялата сграда го безпокои. Със самото прекрачване на прага почувства неприятна атмосфера. Просторните студени помещения са му абсолютно непознати, но когато минава от стая в стая, му се струва, че знае точно какво ще намери по-нататък. С всяка крачка чувството се засилва.

Том минава покрай спалните помещения на приземния етаж, залите за събиране на общността, мястото, където чистачите държат нещата си. Вижда как полицаите откъртват дъски и панели от тавана. Минава покрай декари скъпа дъбова ламперия и тъпче цели планини от древен мрамор.

Отваря една врата и влиза в тъмна стаичка без прозорци. Вътре е топло и той подушва позната миризма. Много позната. Миризма на свещи.

Свещи – но и нещо друго. Том се опитва да напипа ключа за лампата.

Изведнъж се досеща.

Още преди лампата да светне, той вижда покапалия черен восък върху дъбовия перваз и разбира какво е ставало в тази стая.

Литургия.

Но не християнска литургия. Въздухът вони отровно.

Миризма на низост.

Оскверняване. Разврат. Може би дори кръв.

Черна литургия.

Всеки нерв на тялото му е изопнат.

На пода има следи. Драскотини от тътренето на нещо.

Маса. Платформа за публично оскверняване.

Видял е достатъчно. Обръща се и посяга да изгаси лампата.

– Сатанисти – казва женски глас зад него, толкова близо, че той подскача.

Том се обръща. Жената вдига вежди, сякаш го предизвиква:

– Позволяваме им да използват помещението. Предполагам, че като бивш свещеник знаете много за тях.

Том има чувството, че темето му е свързано с невидими конци, които някой дърпа. Същото чувство, както в „Санта Мария дела Салуте“, когато се наложи да се опре на ръце и колене пред странната кървава рисунка до олтара.

В лицето му блясва светкавица на фотоапарат.

Сърцето му затуптява. Дланите му се потят.

В заслепяващата белота от светкавицата му се привижда обезобразеното тяло на Моника Видич, наръгана шестстотин шейсет и шест пъти.

Том се опитва да запази спокойствие. Поема си бавно въздух.

– Аз съм с карабинерите.

Посочва към белезникавата светлина в основния корпус на сградата.

– Разбира се, че сте с тях – казва фотографката. – Аз съм Мера Тийл. Гаджето на Марио. Имам визитна картичка, на която пише „личен асистент“, но всъщност му служа единствено за секс.

Зрението на Том се прояснява и той вижда протегната към него татуирана ръка. Стиска я и се заглежда във върволицата изрисувани фигури, танцуващи по кожата ѝ.

Тя се ухилва похотливо; забавлява се от шокираното му изражение. А той наистина е шокиран – от това, че го разкриха и фотографираха, и от екзотичната ѝ външност.

– Извинете, трябва да намеря останалите.

Том се опитва да мине покрай нея, но тя му препречва пътя.

Лицето ѝ излъчва сексуално предизвикателство. С тези очи и с устните, блестящи от някакъв гел, сякаш го приканва да отиде с нея в леглото.